Ветровете на времето

необходим при всички летателни апарати, използвани за изследователски цели. Хефидж пое управлението, а Уийк седна до него. Останалите се сместиха отзад.

— Докато никой не надебелее, ще я караме чудесно — обади се Нлесин.

Машината простена и подскочи пред удивените погледи на туземците. Тя ревеше, тресеше се и тътнеше. Перките на хеликоптера изсвистяха над главите им — сребърен кръг на фона на синьото небе.

Хефидж включи бустерите.

Отделиха се от земята. Хеликоптерът се разклати, пресрещнат от внезапен порив на вятъра, но скоро се стабилизира и започна да набира височина.

Арвън погледна надолу. Като че ли се взираше в бездната на времето. Ето ги туземците — облечените в кожи тъмни силуети на фона на зелената трева. Едно куче, което вече не даваше пет пари за тях, провесило нос към земята. Колрак и Лейджър, които махат с ръце. Само силуети сред хълмиста равнина: безстрашни, останали във времето и завинаги изгубени за тях.

Скоро дори останките от разбития кораб се загубиха от погледа.

Хеликоптерът се издигна високо над вятъра и се насочи на североизток. Под себе си видяха един свят, изпъстрен в зелено, кафяво и бяло.

Хефидж определи курса. Хеликоптерът се устреми някак нетърпеливо към една надежда, почти непостижима, и към една непозната земя, която един ден хората щяха да нарекат Америка.

15.

Хеликоптерът приличаше на крехко насекомо, привличано от слънцето. Той бръмчеше над скалиста брегова линия, която граничеше със студено синьо море. Беше почти сам в небето, ако не бяха птиците, които го съпровождаха по на няколко мили, преди да изостанат.

Под тях се разкриваше дива пустош. Огромни ледени планини плуваха в морето — върховете им се издигаха високо и проблясваха на слънцето, а основите им представляваха зловещи тъмни сенки под повърхността на водата. Брегът беше скалист и пуст, не се виждаше нищо друго освен гнездата на птиците.

Не забелязаха никакви хора, нито кораби в морето.

Летяха дни и не видяха никакви животни.

Това беше една студена планета на мъртвите, дори нещо по-лошо от това. Смъртта напомня за живот, а беше трудно да си представиш живот по тези скали или в дълбините на това ледено синьо море.

Разговаряха рядко. Наблюдаваха търпеливо.

Когато вечерните сенки започваха да рисуват черни фигури по света, те кацаха с хеликоптера в закътани заливчета и се опитваха да спят. Но плавеите от реката не горяха добре и студът вледеняваше ръцете и краката им. Вътре в хеликоптера беше прекалено тясно, за да се спи.

В редките случаи, когато се хранеха, ядяха от синтетичните храни.

Брегът извиваше към изток и приличаше на език гола земя, който облизва развълнуваното море…

Ето.

Един огромен континент свърши и започна друг. Между тях имаше тясна ивица плитчина, виждаха се камъните по дъното на океана. Като че ли в действителност това е било една земна маса и някакъв веселяк великан бе плиснал няколко кофи вода в някоя падина, за да ги раздели.

Водата бе вероятно шестдесет мили в най-широката си част и в средата бе осеяна с малки островчета. Не беше непреодолима бариера; несъмнено имаше сезони, когато можеше да се премине от единия континент в другия по заледената повърхност.

Хеликоптерът се понесе с бръмчене и така премина от Сибир към Аляска над Беринговия проток, от Стария в Новия свят.

Зави обратно и се насочи на юг.

Имаше много сняг, но по-голямата част от земята не беше заледена. Всъщност приличаше много на онази, където се бяха разбили: главно тундра с огромни хълмисти пояси черна земя, обрасла трева и жилави храсти.

Откриха и нещо друго. Планинските вериги се издигаха от север към юг, което означаваше, че по техните склонове може да се пътува пеш без съществени затруднения.

— Странно чувство — каза Црига, като погледна надолу над рамото на Арвън.

— Кое? — попита Арвън, при все че знаеше какво има предвид момчето.

Црига махна с ръка неопределено.

— Всичко това там, долу. Ако Дериък е бил прав, тази част от света фактически не е населена с човешки същества. Само си помислете: милиони квадратни мили, които никога не са видели човека.

— Да — обади се Нлесин. — Бих ги нарекъл блажени мили.

Црига не му обърна внимание.

— Искам да кажа, ето ни нас, в действителност летим над един път, който хората някой ден ще поемат или точно в този миг са поели. Чудя се кои са те, как изглеждат. Арвън, мислиш ли, че ще видим някой от тях?

Арвън неволно потрепера. Очите на младостта бяха по-проницателни от неговите и виждаха по- надалеч.

— Не знам. Може би. Но смятам, че там долу човекът все още е рядко срещано същество. Вероятно ще имаме късмет да го видим.

— Мразя да излизам от кожата си на циник — каза внезапно Нлесин, — но, какво е онова долу, край езерото? Ей там, от дясната страна?

Хеликоптерът забръмча към едно гладко като огледало езеро. Беше облачно и видимостта беше лоша, но в тревата забелязаха тъмни фигури, които сякаш бяха застанали в определен ред. Бяха образували кръг, а няколко от тях бяха оформили редица, като че ли се подготвяха за бой.

— Уийк…

— Виждам ги. Хефидж, можеш ли да се спуснеш малко по-ниско?

Хеликоптерът се спусна надолу и се плъзна над езерото.

Сега видяха фигурите по-ясно, но те не бяха човешки. Бяха космати четириноги животни с рога. Те бяха застанали в кръг около телетата, които така бяха вън от опасност, докато биковете тръскаха глави и риеха мократа земя.

Стадо от по-дребни животни виеше безпомощно встрани, като гледаше към телетата. Те приличаха по- скоро на онзи вълк-куче, който бяха видели преди.

Много малко животни обърнаха внимание на странното сребърно насекомо, което бръмчеше над главите им. Бяха погълнати от собствените си дела.

Црига направи снимка — правеше това непрекъснато, откакто корабът се разби. Тя се проявяваше веднага във фотоапарата и той се ухили на изображението, като го вдигна, за да го видят и останалите.

Хеликоптерът се издигна отново високо в небето. Езерцето изчезна заедно с животните. Те скоро бяха заменени от други езера и други животни.

Панорамата под тях бе необятна — вода, зеленина и трева. Небето бе ясно, студено и синьо, със златисто слънце. Земята приличаше на пъстър килим, обагрен в различни цветове — кафяво, черно и зелено, опасан от кристални ивици вода и осеян с езера — сини огледала, отразяващи небето.

Като че ли следваха тревна пътека на юг. Какви ли животни бяха минавали по тази пътека преди тях и какви щяха да минат през идните векове?

Мракът се спусна рано и трябваше да се приземят.

Хеликоптерът докосна меката земя, перките се завъртяха по-бавно и спряха.

Хората излязоха и се ослушаха.

В първия миг… тишина.

След това… звуци: звуците на живота в тази пустош, звуците на един свят, който хората още не бяха опорочили. Ромон на вода в скалите, пръхтене от ноздри на животни, които не се виждаха, студен, пронизващ вятър, който идеше отдалеч, от много далеч…

Нощта се спускаше бързо, но имаше луна.