Ветровете на времето

Уес не можа да скрие тъгата в очите си.

— Арвън — произнесе бавно той, — има нещо, което трябва да ти кажа веднага. Не ми е леко да ти го кажа, но трябва да повярваш, че е истината. Арвън, всичко това е било напразно.

Арвън се вторачи в него недоумяващо.

— Още не сме осъществили космически полети — каза Уес и ненавиждаше думите, които произнасяше. — Аз не знам дали ще се самоунищожим, или не, не бих заложил нито на едното, нито на другото. Но ние нямаме никакви космически кораби, това е сигурно. Измамени сте, всички вие сте измамени. Обратен път за вас няма.

Арвън бавно се изправи. Потресен, той поклати глава. Обясни нещо на останалите на техния език. Настъпи тягостно мълчание.

— Да дойдем толкова далеч — прошепна накрая Арвън. — Да поемем рисковете, да се събудим и да намерим света все още жив, да се надяваме и после…

Той млъкна.

Уес усети как ледени тръпки пробягаха по тялото му.

Уийк беше тръгнал към него и очите му вещаеха гибел.

Уес отстъпи със стиснати юмруци. Той разпозна веднага отчаянието и нямаше намерение да се остави да бъде убит, стига да можеше да го предотврати. Нещо бе прещракало в Уийк; заслепен от отчаяние, той бе готов да убие, стига да имаше възможност за това…

Нлесин пристъпи и улови ръката на Капитана. Уийк го отхвърли, но тогава Арвън му препречи пътя.

Заговориха бързо, настойчиво.

Уийк дойде на себе си и погледът му се проясни. Той тръсна глава, отвратен от себе си. Погледна към Уес и с усилие се усмихна за прошка. Уес се усмихна в отговор без всякакъв ентусиазъм.

— Той съжалява — обясни Арвън. — За него е много тежко, вероятно много по-тежко, отколкото за нас.

Замислен, Уийк каза нещо на Арвън.

— Сигурен ли си в това, което ми каза? — попита Арвън Уес. — Не мисля, че би ме излъгал, но все пак сигурен ли си?

Уес се опита да се успокои, но напрежението от затворничеството му в пещерата започваше да се отразява върху нервната му система.

— Ти слезе долу, в града в подножието на планината, ти си видял. Приличаше ли ти Лейк Сити на космическо летище?

— Това не означава нищо. На Лортас има села, които изглеждат същите — дремещи, изостанали, забравени. Нима във вашите градове не…

Уес седна, като не изпускаше от погледа си Уийк, който крачеше възбудено нагоре-надолу.

— На път сме — призна той, — но не достатъчно близо. В една война използвахме атомна бомба… о, това беше преди повече от десет години — побърза да прибави той и се изчерви, забелязал изражението на Арвън. — И с ракетите мисля, че сме постигнали нещо… направлявани снаряди и неща от този род.

Той се изчерви отново и тогава, ядосан от собствената си реакция, продължи бързо:

— Публикуваха съобщение за някаква изкуствена луна, малка луна, която ще изстрелят в Космоса. Бихте могли да го наречете космически кораб, но не мисля, че с него ще можете да си отидете у дома.

Арвън преведе на останалите думите на Уес. Последва оживен разговор. Уес забеляза скептичната усмивка на Нлесин. Ако на него и по-рано тази работа не му се е нравила, то времето действително оправда неговото мрачно предсказание.

— Тези ракети — настоя Арвън. — Имаш предвид устройства с течно гориво? Прах? Какво?

Уес сви рамене.

— Аз съм лекар, а не космически юнкер.

Арвън гледаше с неразбиране, затова Уес коригира изказването си:

— Не съм много наясно по въпроса за ракетите. Имаме реактивни самолети; мисля, че те всички се движат с течно гориво. Доколкото знам, нямаме атомно.

Арвън кимна съкрушено.

— Почакай минутка — щракна с пръсти Уес, а Уийк подскочи като тигър. — Ние имаме инженери, фабрики, конструктори. Не можете ли да им кажете какво искате, да им кажете как да го направят и да ги накарате да ви построят кораб? С вашите познания вие сигурно сте в състояние да съкратите векове от времето, което ще ни е необходимо за построяване на космически кораб при нормални условия.

Арвън се изсмя. Беше кратък, отсечен смях, съвсем непривичен за него. Той разпери ръце безпомощно.

— Ти не разбираш трудността — каза той. — Трудно ми е да ти дам примери… не, това не е думата, която ми трябва.

Той замълча и се замисли.

— Трудно ми е да използвам аналогии от твоя живот. Но мога да правя предположения за някои от етапите, през които вероятно сте преминали. Вие сигурно имате кораби, огромни кораби за океански пътувания?

— Да. Наричаме ги лайнери.

— Добре тогава. Представи си, че си капитан на такъв лайнер и внезапно се озовеш без този лайнер векове назад в миналото. Тази дата би била?

— Около 1700, предполагам — прибави Уес.

— Да, около 1700. Като капитан на лайнер ти търсиш корабостроител и му обясняваш какво искаш. Вероятно ще му нарисуваш кораба. Ще може ли той да ти направи лайнер?

Уес поклати глава, започнал да се досеща в какво се състои трудността.

— Разбира се, че не. А с космически кораб, оборудван за междузвездни полети, трудността е многократно по-голяма. Такъв кораб се строи от специалисти със съответната квалификация. В построяването на кораба ние нямаме повече участие, отколкото който и да е ваш пилот на реактивен самолет в построяването на този самолет, преди да е полетял на него. Уийк беше нашият капитан, но не може да измисли атомния реактор, който е движил Сандъка. Хефидж беше нашият навигатор, но би могъл да направи само едно общо описание на действието на полето на деформация. Ако имахме кораба сега, можехме да заведем вашите инженери при него и да им покажем някои неща; това щеше да им помогне. Но нашият кораб отдавна е прах. Нещата, които знаем, могат да спестят известно време… съвсем кратък период от време, и това е всичко. Ако си ни дал точна информация, вас ви дели повече от век от междузвездния полет. Луната ще изобретят скоро, разбира се, но тя няма да ни е от никаква полза. Ние няма да живеем още един век, Уес — не и след последиците от този сън, който се наложи да приемем.

Уес изчакваше, но Арвън, изглежда, се бе замислил дълбоко.

— Не ми харесва всичко това — промълви накрая Уес.

— Говориш като Нлесин.

Нлесин вдигна очи, щом чу името си, и мрачно се поклони.

— Но си прав. Не е хубаво всичко това за нас, а и за теб не е хубаво. Този свят, наричан от вас Земя, вероятно има изгледи да оцелее; той дори може да осъществи междузвездни полети също като нас. Но тогава ще видиш какво ще се случи.

— Ще излезем в Космоса — каза бавно Уес — и ще намерим същите неща, които вие сте намирали. Ще вложим резултатите в нашите компютри и тогава вашият проблем ще стане и наш.

— Точно така. Но шансовете някога да откриете Лортас са изумително нищожни; това, че ви намерихме ние, беше само щастлива случайност. Разбира се, аз не знам и дали Земята ще оцелее; не бих могъл да знам толкова много за нея. Какво мислиш ти, Уес?

Уес си спомни вестника, който беше прочел в нощта, преди да отиде за риба. Спомни си заглавията, спомни си разговорите, които бе чувал по приеми, в баровете, в службата си.

Спомни си Хирошима, Нагасаки.

Спомни си Хитлер и останалите.

— Не зная, Арвън — призна той. — Просто не зная.