Кораб, който би могъл да свърже две велики цивилизации — кораб, който би могъл да обогати две велики култури, да спомогне за тяхното развитие, да сложи началото на различен начин на живот, който би отвел човека… колко ли далеч?
Но кораб, който не съществуваше.
Той знаеше какво си мислеха те; същото щеше да си мисли и той, ако беше на тяхното място.
„Да допуснем, че той лъже. Да допуснем, че е като много други хора, които познаваме. Да допуснем, че ни мами, че се опитва да приспи вниманието ни. Да допуснем, че хората му действително са завладели пространството, а той не иска ние да знаем.“
Или по-снизходително:
„Вероятно е с добри намерения, но не разполага с информация. Той е само лекар, не биха му казали всичко. Може би съществуват някакви политически причини, поради които не казват на обикновения поданик какво става. Може би се готви война…“
Въздушни кули, естествено. Но какво друго можеха да градят.
И наистина междувременно Уийк се залови с него.
— А домът ти, Уес… къде се намира той?
Гласът му беше мек, сдържан, но в него имаше едва доловима рязкост, която той не успяваше напълно да прикрие.
— Наричат го Лос Анжелос — в действителност е от испански произход, а не от английски. Това е един град в област, наречена Калифорния.
— Колко далеч оттук?
— Стотици мили. Твърде далеч, за да се измине пеш.
— Голям град ли е?
— Един от най-големите.
— Има ли много неща там, Уес? Фабрики, техници, учени?
— Естествено. Всичко това, а и Мерилин Монро също.
— Мерилин Монро?
— Тя е нещо като богиня и живее в Холивуд — това е част от Лос Анжелос, където произвеждат мечти от целулоид.
— Заслужава ли си да я видиш?
— Да, заслужава си. Кара те да забравиш всичките си грижи.
Уийк се усмихна скептично.
— Уес, имаме нужда от помощта ти. Знам, че нямаме право да те молим за това, след като те задържахме тук толкова дълго. Но ние… някои от нас трябва да отидат до този твой град. Можеш ли да ни заведеш там, без да привлечеш вниманието върху себе си? Искаме да ти вярваме… — Той се усмихна. — Но, естествено, не можем.
Уес се развълнува, лицето му почервеня. „Ето го твоя шанс. Можеш да излезеш! Можеш да си отидеш у дома!“
— Няма да е лесно — каза той гласно.
— Знам. Обсъдихме го грижливо. Струва ни се, че най-съществената ни потребност са парите. Можеш ли да намериш?
Уес кимна.
— Без да влизаш във връзка с когото и да е, освен ако един от нас не присъствува.
Уес се поколеба. Това условие действително създаваше известни трудности.
— Премисли — каза Уийк. — Ще почакаме до утре. И мисли внимателно, Уес. Не допускай глупави грешки.
Уес погледна студените, сурови очи на Капитана.
— Няма да допусна никакви грешки — заяви той спокойно.
На следващия ден той излезе през кръглата врата към голямата пещера. Зад него остана голата дупка с издълбаните в стената пет ниши, пет каменни легла, където пет души бяха спали петнадесет хиляди години…
А пред него…
Светлина…
Бяла, ярка, ослепителна светлина.
Слънце и сняг, и трепетът от тази необятност.
Той беше свободен. Истина е, че Арвън и Нлесин бяха с него и двамата бяха въоръжени. Но това беше неговият свят и той го познаваше по-добре, отколкото те биха могли само да се надяват някога да го опознаят. От него зависеше да си получи свободата, когато и ако я пожелаеше.
Ако я пожелаеше?
„Проклет глупак! Разбира се, че
Всички те му махнаха в отговор.
— Знам пътя — каза Арвън. — Ще вървя пръв, после ти, Уес, а след теб — Нлесин. Внимавай, на места пътеката е хлъзгава.
— И така, ето я цивилизацията — измърмори Нлесин, а плешивата му глава розовееше на ярката слънчева светлина. Той внимателно прескочи някакви камъни. — В края на краищата Колрак се оказа прав.
Поточето все така препускаше, бълбукаше и изглеждаше черно между бреговете от сняг. Над тях се намираше ледниковото езерце, вероятно частично заледено, а под тях, в подножието на невидима пътека, беше Лейк Сити, Колорадо.
Крачеха енергично. В по-голямата част от пътя снегът беше тънък и сух. Няколко пъти се наложи да нагазят в потока и краката им се вкочаниха от студ. Уес не беше в много добра форма и пухтеше задъхано на разредения въздух, но поради вълнението си той продължаваше да върви, при това без да се уморява твърде много.
Ето горите — черни дървета, подобно изгорели пънове, стърчаха в снега. Смърч, бор и трепетлика, те търпеливо изчакваха да премине зимата. Въздухът бе студен, но изключително свеж и докато вървяха, им беше топло.
Беше късен следобед, когато минаха през долината в подножието на планината — долината, която беше отрупана със зеленина и златисти цветя последния път, когато Уес я бе видял. Сега тя беше гола и пуста, осеяна с черни камъни и храсти, които приличаха на мастилени петна в снега. Потокът ставаше по-дълбок, забавяше своя бяг след стремителното си спускане от височините и се плъзгаше като масло по сравнително равната земя.
Ето там беше оставил колата си. Сега от нея нямаше и следа. Тя несъмнено е била намерена след ден- два. Той предположи, че Джоу я беше получила, спомни си, че тя имаше ключ в портмонето си. Колко пъти беше забравял собствения си ключ в колата и беше телефонирал на Джоу да дойде и да му отвори вратата с нейния.
„Да телефонира на Джоу. Само ако…“
Намираха се на около две мили от Лейк Сити. Изглеждаше невероятно да срещнат някого, но нищо чудно. Стотици хора живееха там през цялата година, сега имаше и ловци.
— По-добре е да почакаме да се стъмни — каза Арвън.
Той намери една скала и седна зад нея на завет. Уес и Нлесин се присъединиха към него.
— Очаквам да замръзна до смърт — обади се Нлесин и въздъхна. — От всичко това може да излезе превъзходен роман, но кой ли изобщо би му повярвал? А нашият Уес е твърде типичен буржоа, за да излезе от него истински злодей.
Уес потрепери и сви премръзналите си пръсти в обувките за тенис. Нямаше да му бъде никак приятно да замръзне. Не беше сигурен дали изобщо го е грижа за забележката на Нлесин.
— Ти извърташ нещата, приятелю — каза той. — Ако не в друго, можете да бъдете обвинени в похищение, а за това се полага смъртно наказание.
