Отвън

— Не — поправи я Мей, — мисля, че си сипах повече от всички. Взех си толкова много по вътрешна причина.

С тази игра на думи всеки си служеше понякога. Но Харли се хвана за нея и започна да разсъждава. Обикаляше притихналите стаи. Вътрешни, скрити причини… Дали и другите тук чувствуваха безпокойството, което изпитваше той? Имаха ли причина да крият това безпокойство? И още един въпрос:

Къде беше „тук“?

Той рязко прогони това от съзнанието си.

Занимавай се с нещата едно по едно. Опипвай внимателно пътя си към пропастта. Систематизирай това, което знаеш.

Първо: Положението на Земята в студената война с Нитити леко се влошаваше.

Второ: Нититийците притежаваха обезпокоителната способност да придобиват точно външността на своите врагове.

Трето: По този начин те можеха да проникват в човешкото общество.

Четвърто: Земята не можеше да види нититийската цивилизация отвътре.

Отвътре… вълна на клаустрофобия обля Харли, когато осъзна, че основните факти, които знаеше, нямаха нищо общо с малкия свят вътре. Те идваха — сам не знаеше как — отвън, бяха нещо огромно и отвлечено, невиждано досега от никого от тях. Той си представяше мислено една звездна пустота, в която плуваха или се къпеха хора и чудовища, а после бързо заличаваше тази картина. Такива мисли не съвпадаха със спокойното държане на другарите му; щом никога не говореха за отвън, нима изобщо мислеха за това?

Харли се движеше неспокойно из стаята; паркетът кънтеше от нерешителните му стъпки. Бе влязъл в билярдната. Сега, раздиран от противоречиви намерения, побутна топките върху зеленото сукно с един пръст. Белите кълба се докоснаха, търкулнаха се и се разделиха. Точно така работеха двете половини на мозъка му. Несъвместими неща: трябваше да стои тук и да се приспособява; трябваше… да не продължава да стои тук (тъй като не помнеше времето, когато да не е бил тук, Харли не можа да оформи по-ясно втората мисъл). Друга трудност се състоеше в това, че „тук“ и „не тук“ не изглеждаха две половинки от еднородно цяло, а две несъответствия.

Билярдната топка се плъзна лениво в дупката. Той реши. Тази нощ нямаше да спи в стаята си.

* * *

Дойдоха от различни части на къщата да сръбнат нещо преди лягане. По мълчаливо съгласие картите бяха отложени за друг път; в края на краищата разполагаха с толкова много време.

Разговаряха за банални неща, а те включваха изминалия ден, модела на една от стаите, която Калвин строеше, а Мей обзавеждаше, дефектната лампа в горния коридор, която се запалваше много бавно. Бяха потиснати. Отново беше време за спане, а кой знае какви сънища щяха да се явят при това спане? Но щяха да спят. Харли знаеше — питаше се дали и другите също знаят, — че с мрака, който се спущаше, когато си лягаха, ще идва безпрекословната команда за сън.

Стоеше напрегнат от вътрешната страна на вратата на спалнята си и ясно чувствуваше колко необикновено е поведението му. Главата му се цепеше от болка и той притисна студена длан о слепоочието си. Чуваше как другите един по един отиват в отделните си стан. Пийф му подвикна „Лека нощ!“; Харли му отвърна. Настъпи тишина.

Сега!

Когато пристъпи плахо в коридора, лампата светна. Да, бавно… неохотно. Сърцето му заби. Беше се решил. Не знаеше нито какво да прави, нито какво ще се случи, но беше се решил. Бе избягнал задължението да спи. Сега трябваше да се скрие и да чака.

Не е лесно да се криеш, когато навсякъде, където и да отидеш, те следи светлинен сигнал. Но като влезе в някаква ниша, която водеше към една неизползувана стая, затвори леко вратата и се сгуши до нея, Харли видя, че дефектната лампа на площадката угасна и той остана в мрак.

Не беше нито доволен, нито спокоен. В мозъка му кипеше някаква борба, която едва разбираше. Тревожеше го мисълта, че бе нарушил правилата, и се плашеше от заобикалящата го скърцаща тишина. Но напрежението не трая дълго.

Лампата в коридора светна отново. Джагър излизаше от спалнята си, без да си прави труд да пази тишина. Вратата се затръшна шумно подире му. Харли зърна лицето му, преди да завие и да тръгне към стълбата: изглеждаше спокоен, сякаш освободил се от всякакви отговорности — като човек, който напуща работата си. Слезе по стълбата с наперена, скоклива походка.

Джагър би трябвало да си е в леглото и да спи. Нарушен бе един природен закон.

Без да се колебае, Харли го последва. Той се бе подготвил за нещо и наистина това нещо се бе случило, но кожата му настръхна. Хрумна му наивната мисъл, че може да се разпадне от страх. Все пак продължаваше упорито да се спуща по стълбата, като стъпваше безшумно по дебелия килим.

Джагър бе завил зад ъгъла. Вървешком си подсвиркваше тихо. Харли го чу да отключва някаква врата. Сигурно беше на склада — никои други врати не бяха заключени. Подсвиркването заглъхна.

Складът беше отворен. Никакъв звук не идеше отвътре. Харли предпазливо надникна в стаята. Отсрещната стена се бе завъртяла около една централна ос и зад нея се бе разкрил някакъв ход. Няколко минути Харли не можеше да се помръдне, вторачен в този отвор.

Най-после, и то с чувството, че се задушава, влезе в склада. Джагър бе минал отвъд. Харли също мина. Към място, което не му бе известно, към място, за чието съществуване не бе подозирал… Към място, което не беше къщата… Ходникът беше къс и имаше две врати, едната в дъното — подобна на нещо като врата на клетка (Харли не позна, че това е асансьор, виждаше такъв за пръв път), другата встрани — тясна и с прозорец.

Този прозорец беше прозрачен. Харли погледна през него и изведнъж се стъписа задъхан. Зави му се свят, нещо го стисна за гърлото.

Отвън светеха звезди.

С усилие се овладя и се върна обратно по стълбата, блъскайки се в перилата. Значи всички те бяха живели в страшна заблуда…

Връхлетя, залитайки, в стаята на Калвин и лампата светна. Във въздуха се усещаше лека сладникава миризма, а Калвин лежеше на широкия си гръб й спеше дълбоко.

— Калвин! Събуди се! — извика Харли.

Спящият не помръдна. Изведнъж Харли почувствува своята самота и зловещото присъствие на голямата къща около себе си. Навеждайки се над леглото, той разтърси силно Калвин за раменете и го плесна по лицето.

Калвин изпъшка и отвори едното си око.

— Събуди се, човече — каза Харли. — Нещо страшно става тук.

Другият се подпря на лакът, поддаде се на чуждия страх и се разсъни напълно.

— Джагър напусна къщата — рече му Харли. — Има изход за навън. Ние сме… ние трябва да разберем какви сме. — Гласът му се извиси до истеричен крясък. Той отново разтърсваше Калвин. — Трябва да разберем какво лошо има тук. Или сме жертва на някакъв отвратителен експеримент… или пък всички сме чудовища!

И докато говореше, пред вторачените му очи, под вкопчените му ръце, Калвин започна да се сгърчва, да се нагъва и да се замъглява, очите му се съединяваха, а голямото му туловище се свиваше. Нещо друго — нещо подвижно и живо — се образуваше на негово място.

Харли спря да крещи едва когато се втурна надолу по стълбата и гледката на звездите през малкото прозорче го успокои. Той трябваше да се измъкне навън, където и да беше това „навън“.

Отвори врата и се озова на свежия нощен въздух.

Очите на Харли не бяха свикнали да преценяват разстоянията. Нужно му беше известно време, докато схване естеството на заобикалящата го обстановка, да разбере, че далеч на фона на звездното небе се извисяваха планини и че самият той стоеше на платформа, издигната на дванадесет фута над земята. На известно разстояние блестяха светлини, които хвърляха ярки правоъгълни петна върху замазаното с чакъл и