катран пространство.
На края на платформата имаше стоманена стълба. Прехапал устни, Харли се приближи до нея и се заспуща несръчно. Трепереше силно от студ и страх. Когато краката му докоснаха твърда почва, той започна да тича. Веднъж погледна назад: къщата стърчеше на своята платформа като жаба, свита върху капан за плъхове.
Тогава се спря рязко, почти на тъмно. Вътре в него се надигаше отвращение, сякаш му се гадеше. Високите, мъждукащи звезди и бледите зъбери на планините започнаха да се въртят и той стисна пестници, за да не загуби съзнание. Онази къща, каквато и да беше тя, въплъщаваше всичката студенина в съзнанието му. Харли си рече: „Каквото и да са направили с мен, аз съм измамен. Някой ме е лишил от нещо толкова дълбоко, че дори не зная какво е то. Това е измама, измама…“ И се задушаваше при мисълта за ония години, които му бяха откраднати. Никаква мисъл: мисълта обгаряше нервните връзки и течеше като киселина през мозъка му. Само действие! Мускулите на краката му се раздвижиха отново.
Около него се извисяваха сгради. Той просто се затича към най-близката светлина и се пъхна в първата врата. После се спря рязко, запъхтян, и с мигане се мъчеше да прогони ярката светлина от зениците си.
Стените на помещението бяха покрити с диаграми и карти. В средата на стаята имаше широко бюро с екран и високоговорител на него. На вид беше нещо като работна стая, отрупана с пепелници и в състояние на някакво системно безредие. Един слаб човек седеше нащрек на бюрото; той имаше тънки устни.
В помещението имаше още четирима души, все въоръжени, но като че ли никой не се учудваше, че го вижда. Човекът на бюрото бе облечен в спретнат костюм, другите бяха униформени.
Харли се облегна на рамката на вратата и захълца. Не намираше думи да заговори.
— Нужни ти бяха четири години, за да се измъкнеш оттам — произнесе слабият. Той имаше писклив глас. — Ела да погледнеш това — каза, сочейки екрана пред себе си. Харли се подчини с усилие, краката му работеха като неустойчиви патерици.
На екрана се виждаше ясно, като истинска, спалнята на Калвин. Външната стена зееше и през нея двама униформени измъкваха някакво необикновено същество, тънко, механично на вид създание, което някога се бе наричало Калвин.
— Калвин е бил нититиец — забеляза автоматично Харли. Собственото му наблюдение будеше у него някакво глупаво учудване.
Слабият кимна одобрително.
— Проникналите врагове представляваха сериозна заплаха — каза той. — Никъде Земята не беше предпазена от тях: те могат да убият човек, да го унищожат и да се превърнат в негови точни копия. Това ни затруднява… По този начин загубихме много държавни тайни. Но тук е мястото, където кацат, нититийски кораби, за да стоварват Нечовеци и да ги прибират обратно, след като са си свършили работата. Това е именно слабата брънка във веригата им. Ние засякохме един кораб с такъв товар и ги изловихме един по един, след като бяха приели човекоподобен вид. Причинихме им изкуствена амнезия и събрахме малки групи от тях в различна обстановка за изследване. Впрочем тук е Военният институт за проучване на Нечовеци. Узнахме много… достатъчно, за да се борим със заплахата… Разбира се, такава беше и вашата група. Харли запита с дрезгав глас:
— Защо ме сложихте при тях?
Слабият почука по зъбите си с линия, преди да отговори.
— Във всяка група трябва да има по един човек наблюдател въпреки всички изследващи уреди, които ги следят отвън. Както виждаш, един нититиец хаби много енергия, за да остане в човешки вид; щом придобие такъв образ, той го поддържа чрез самохипноза, която се прекъсва в моменти на стрес, като степента на поносим стрес е различна за всеки индивид. Един човек там, на място, може да усети този стрес… Такава работа е уморителна за него; ние винаги имаме дубльори, които се сменят през ден…
— Но аз бях там винаги…
— От вашата група — прекъсна го слабият — човекът беше Джагър, или двама души, които се редуваха като Джагър. Ти издебна единия от тях, когато напускаше работа.
— Нищо не разбирам — извика Харли. — Искате да кажете, че аз…
Думите заседнаха на гърлото му. Те не бяха вече произносими. Усещаше как външната му форма рухва като пясък, докато от другата страна на бюрото към него бяха насочени револверни дула.
— Твоето стресово равнище е необикновено високо — продължи слабият, отвръщайки очи от гледката. — Но и ти се проваляш там, където всички вие се проваляте. Подобно на земните насекоми, които подражават на растенията, вашата хитрост ви осакатява. Вие можете да бъдете само копия. Тъй като Джагър не вършеше нищо в къщата, всички останали инстинктивно следвахте примера му. Ти не се отегчаваше… не се опитваше да задяваш Дапъл… ти си най-типичният Нечовек, който съм виждал. Дори моделът на космическия кораб не предизвика у тебе забележима реакция.
Приглаждайки костюма си, човекът се изправи пред скелетоподобното същество, което сега се бе свило в ъгъла.
— Нечовешкото отвътре винаги ще ви издава — произнесе той с равен глас. — Колкото и човешки да изглеждате отвън.
Информация за текста
© Брайън Олдис
© 1986 Борис Миндов, превод от английски
Brian Aldiss
Outside,
Сканиране: Boman, 2009
Разпознаване и редакция: NomaD, 2009
Издание:
Английски фантастични разкази
Библиотека „Фантастика“
Издателство „Отечество“, София, 1986
Съставител и преводач от английски: Борис Миндов
Рецензент: Огняна Иванова
Редактор: Огняна Иванова
Редактор: на издателството Асен Милчев
Художник: Венцеслав Веселинов
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Спас Спасов
Коректор: Снежана Бошнакова
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14468]
Последна редакция: 2009-11-08 21:00:00
