Брайън Олдис
Отвън
Те никога не излизаха от къщата.
Човекът на име Харли обикновено ставаше пръв. Понякога се разхождаше из сградата по пижама — дните минаваха, а температурата винаги беше умерена. После събуждаше Калвин, красивия, широкоплещест мъж, който изглеждаше като че притежава цяла дузина дарби, но не прилагаше в действителност нито една. Той беше компаньон дотолкова, доколкото Харли имаше нужда от компания.
Дапъл, чернокосото момиче с обаятелните сиви очи, спеше леко. Звукът от разговора между двамата мъже я събуждаше. Тя ставаше и отиваше да събуди Мей; двете слизаха заедно да приготвят нещо за ядене. Докато вършеха това, другите драма членове на домакинството, Джагър и Пийф, се събуждаха.
Така започваше всеки „ден“: не с подобието на нещо като зора, а точно когато шестимата след сън преминаваха отново в будно състояние. Никога не се изтощаваха през деня, ала когато се качваха обратно в леглата си, кой знае защо, заспиваха дълбоко.
Единственото дневно вълнение преживяха, когато отвориха склада за пръв път. Складът беше малко помещение между кухнята и синята стая. На отдалечената стена беше поставена широка лавица, а от тази лавица зависеше съществуването им. Тук „пристигаха“ всичките им припаси. Вечер заключваха вратата на гола стая, а когато влезеха на сутринта, нужното им — храна, бельо, нова перална машина — ги чакаше на лавицата. Всички приемаха като даденост тази част от съществуването си и никога не си задаваха въпроси за нея.
Тази сутрин Дапъл и Мей бяха приготвили закуската, преди четиримата мъже да слязат. Наложи се дори Дапъл да отиде до долния край на широката стълба и да вика Пийф, докато се появи; така отварянето на склада трябваше да се отложи за след закуската, защото, макар че отварянето съвсем не се бе превърнало в церемония, жените се страхуваха да влизат там сами. То беше едно от ония неща…
— Дано да получа тютюн — каза Харли, когато отключи вратата. — Почти съм го свършил.
Влязоха и огледаха лавицата. Тя беше почти празна.
— Няма храна — забеляза Мей с ръце на препасаната си с престилка талия. — Днес ще бъдем на намалени дажби.
Това не се случваше за пръв път. Веднъж — преди колко време беше? — те почти не държаха сметка за времето — три дни не се бе появила никаква храна и лавицата бе стояла празна. Бяха се примирили спокойно с недоимъка.
— Ще изядем теб, Мей, вместо да умираме от глад — каза Пийф и се засмяха за миг, за да покажат, че разбират шегата, макар че Пийф я бе подхвърлил и предишния път. Пийф беше невзрачен дребен човечец; в една тълпа би се изгубил.
Малките му шеги бяха неговият най-ценен капитал.
На лавицата имаше само два пакета. Единият беше тютюнът на Харли, другият — колода карти. Харли прибра своя пакет със сумтене, а втория показа, като го разопакова и го размаха, за да го видят другите.
— Ще играе ли някой? — попита той.
— Покер — рече Джагър.
— Канаста.
— Руми.
— Ще играем по-късно — каза Калвин. — Така ще убием времето довечера.
Картите щяха да бъдат изпитание за тях; за да играят, щеше да се наложи да седнат заедно около една маса, един срещу друг.
Нищо не беше в състояние да ги раздели, ала като че ли липсваше някаква могъща сила, която да ги сплотява, щом свършеха дребната работа с отварянето на склада. Джагър работеше с прахосмукачката по коридора, покрай предната врата, която не се отваряше, и я качи по стълбата, за да почисти горните площадки; не че мястото беше мръсно, просто чистенето беше нещо, което така или иначе се върши всяка сутрин. Жените седяха с Пийф и обсъждаха разпокъсано как да разпределят дажбите, но след това престанаха да общуват и се разделиха. Калвин и Харли вече бяха излезли на разходка в различни посоки.
Къщата беше построена безразборно. Малкото и на брой прозорци не се отваряха, бяха с нечупливи стъкла и не пропускаха никаква светлина. Навред цареше мрак; когато човек влезеше в някоя стая, се задействуваше осветление от някакъв невидим източник — мракът изчезваше, щом прекрачиш прага. Всички стаи бяха мебелирани, но с чудновати мебели, които нямаха почти нищо общо помежду си, сякаш помещенията нямаха определено предназначение. Такъв вид имат стаи, обзаведени за нецеленасочени същества.
Никаква плановост не се забелязваше нито на първия, нито на втория етаж, нито в дългите пусти тавански помещения. Само доброто ориентиране помагаше стаите и коридорите да не се превръщат в лабиринти.
Харли прекара много време в шляене насам-натам, с ръце в джобовете. По едно време попадна на Дапъл; тя се бе навела грациозно над един скицник и прерисуваше любителски някаква картина, окачена на една от стените — картина на стаята, в която седеше. Размениха си няколко думи, после Харли отмина.
Нещо се спотайваше на ръба на съзнанието му като паяк в ъгъла на мрежата си. Той влезе в стаята, която те наричаха „стаята с пианото“, и в този момент разбра какво го тревожеше. Почти крадешком се озърна, когато мракът се отдръпна, а после погледна голямото пиано. Някои странни неща се появяваха от време на време на лавицата и ги нареждаха из къщата: едно от тях стоеше сега върху пианото.
Беше някакъв модел, тежък и висок около два фута, почти объл, със заострен нос и четири перки с подпори. Харли знаеше какво е това. То беше кораб земя-космос, модел на тромавите товарни машини, които обслужваха същинските космически кораби.
Появата на този предмет в склада ги бе объркала повече от появата на самото пиано. Без да откъсва очи от модела, Харли седна на столчето до пианото, обзет от напрежение, мъчейки се да измъкне
Каквото и да беше, то не действуваше приятно, но всеки път, когато усетеше, че мислено се е докоснал до него, то се отдръпваше. Така непрекъснато му се изплъзваше. Да би могъл да поговори за това с някого, може би щеше да го измъкне от скривалището му. Неприятно: заплашително и все пак в заплахата се таеше известна надежда.
Да имаше начин да се добере до него, да се срещнат лице в лице, би могъл да направи… нещо определено. А докато не го видеше, не беше в състояние дори да каже какво беше „определеното нещо“, което искаше да направи.
Стъпки зад него. Без да се обръща, Харли ловко вдигна капака на пианото и прокара пръст по клавишите. Едва тогава погледна предпазливо през рамо. Там стоеше Калвин с ръце в джобовете, солиден и приятен на вид.
— Видях светлина тук — каза той небрежно. — Реших мимоходом да се отбия.
— Аз пък рекох да посвиря на пианото — отвърна Харли с усмивка. За това не можеше да се спори дори с близък познат като Калвин поради… поради самото му естество… понеже трябваше да се държат като нормални, спокойни хора. Това поне беше логично и ясно и го караше да изпитва облекчение: да се държи като нормален човек.
Успокоен, той изтръгна от клавиатурата нежна мелодия. Свиреше добре. Всички свиреха добре — Дапъл, Мей, Пийф… щом сглобиха пианото, всички свиреха добре. Естествено ли беше това? Харли стрелна с поглед Калвин. Набитият мъж се бе облегнал на инструмента гърбом към оня объркващ модел и пет пари не даваше за нищо на света. Лицето му не показваше нищо освен изражение на угодническа любезност. Всички те бяха любезни, никога не се караха помежду си.
Шестимата се събраха на оскъден обяд, бъбреха весело на банални теми, а после дойде следобедът и протече по същия начин, както сутринта, както всички други сутрини: спокоен, уютен, безцелен. Само че на Харли сега всичко му се виждаше малко особено; той вече бе намерил подход към проблема. Не особено сигурен подход, но в мъртвия покой на дните им от доста голямо значение.
Мей бе послужила за повод. Когато тя си ядеше желето, Джагър смеешком я упрекна, че взема повече, отколкото й се полага. Дапъл, която винаги защищаваше Мей, каза: „Взе по-малко от теб, Джагър.“
