Вълчият талисман

У. Майкъл Гиър, Катлийн О’Нийл ГиърВълчият талисман

1.

 — Тръгвам с теб. Няма какво повече да говорим. — Бяла пепел престана да слага нещата си във вързопа и се изправи. Скръсти ръце и впери предизвикателен поглед в Лош стомах.

Той нервно подръпна кожената си връхна дреха. Тя бе облечена в изкусно обработени кожи, подарени и от Съногадателя, който пък ги бе получил от Племето на вълка. Имаше връхна дреха от кожата на планинска овца, панталони и риза от бизонска кожа, която бе украсена с парченца от рогата на лос, зъби на мечка и пъстроцветна везба. Щедрият старец бе подарил на Бяла пепел дори и вързопа, който в момента пълнеше.

Младият мъж въздъхна, измъчван от лоши предчувствия. Загледа се във великолепната природна картина, разкриваща се от заслона на Пеещите камъни, опитвайки се да подреди аргументите си против нейното идване. Старият Съногадател седеше на своя пясъчников камък с лице, безизразно като парче дърво.

Лош стомах се опита гласът му да прозвучи убедително:

 — Но теб не те споходи видението, което ми се яви. Там ще се случат ужасни неща, а аз…

 — Идвам с теб — настоя тя.

 — Но Съновидението. Ужасни…

 — Точно заради него. — Изражението и стана твърдо. — Лош стомах, имаш нужда от мен. Какво смяташ да направиш? Хмм? Изработил ли си някакъв план?

 — Ами аз…

 — А изобщо мислил ли си върху това?

 — Аз просто знам, че трябва да…

 — Така си и помислих.

Той вдигна и отпусна здравата си ръка. След това подритна буца пръст.

 — Там горе е Племето на вълка. Ти всъщност не искаш да дойдеш, нали? Дълбоко в душата си? След онова, което ти казах, че съм видял в Съновидението?

Тя затвори очи и поклати глава.

 — Не.

 — Тогава защо са тези глупости? Защо да изкушаваме…

Защото трябва да го направя. — Мускулите на лицето и играеха; тя пристъпи до него и се вгледа в очите му. — Защото не мога да те оставя да го направиш сам. Защото ако се случи нещо с теб, не бих искала да живея повече. Никога няма да бъда сигурна дали не си загинал заради моята страхливост.

Лош стомах сви рамене раздразнено:

 — Добре де. — Сърцето му се изпълни с умиление и той и се усмихна. — Може и да е грешка от моя страна, но предполагам вече трябва да съм свикнал с това, че непрекъснато правя грешки. — Протегна ръка и разтри кичур от косата и между пръстите си. — Освен това мисля, че искам да дойдеш с мен.

Усмихна му се на свой ред:

 — Тогава да тръгваме.

Лош стомах взе още недовършената огърлица от каменните рибешки зъби, която лежеше до огнището и я прибра в кесията на врата си. Погледна още веднаж в далечината, за да може красивият пейзаж да го поуспокои. Внезапно набърчи чело в недоумение.

 — Ъъ… накъде ще тръгнем? Искам да кажа, знам, че ще изкачваме Тревистите планини, но по кой път ще поемем? Как ще разберем, че не сме се загубили?

 — Видя ли? — злорадо отвърна Бяла пепел. Ето за какво имаш нужда от мен.

 — Три дни ще вървите на изток по върховете на хребетите — каза благо Пеещите камъни. Там, където Лошата вода се насочва на север към хълмовете, последвайте течението и. Когато стигнете до притоците и, тръгнете по източния хребет; там се върви по-лесно. Той би трябвало да ви изведе до горите. Когато стигнете до тях, ще откриете пътека, направена от бизоните. Тръгнете по нея на север към Тревистите планини.

 — А как да разбера къде се намира Вълчият Талисман? — запита Лош стомах. — Да отида да попитам Племето на вълка ли?

 — Това не би било много умно — процеди Бяла пепел.

Старецът ги изгледа последователно.

 — Ако сте достойни, няма защо да се тревожите. Силата не ще ви остави да се лутате твърде дълго. Не и ако Талисманът ви е призовал. Все ще се случи нещо, което да ви покаже пътя.

Лош стомах слушаше внимателно. Дали е достоен? Той плъзна критичен поглед по себе си. Онова, което видя, не му вдъхваше особено доверие.

 — Какво ще правим, след като вземем Вълчия Талисман? — Бяла пепел нагласи вързопа на раменете си. — Мислил ли си за това?

Той я изгледа с празен поглед:

 — Ами не съвсем.

Тя се извърна към Съногадателя:

 — Благодарим ти, че ни позволи да се подслоним при теб. Можем ли да се върнем тук? Ще ни приемеш ли отново?

Старецът се усмихна ведро:

 — Вие ще се върнете тук… ако оцелеете.

 — Ако оцелеем — измърмори Бяла пепел. Зад решителното и изражение прозираха объркване и несигурност.

 — Силата никога не е обещавала нищо — напомни и тихо Пеещите камъни. — Аз ще ви чакам. На много неща трябва да те науча. Талисманът също трябва да ти покаже доста. Няма да е никак лесно.

 — Ако оцелеем — повтори тя на себе си.

Младата жена помогна на Лош стомах да метне вързопа си на рамо и двамата поеха към пътеката. Непослушко припкаше нетърпеливо пред тях.

Лош стомах хвърли поглед назад към Пеещите камъни, седнал под стойката, на която бе кацнала свраката му.

 — Благодарим ти, че ни позволи да поживеем при теб. Ще се върнем.

Съногадателят вдигна ръка и се усмихна:

 — На добър час, Избранико на народите. Ако Силата пожелае, ще те видя отново. Ако ли не, ще се срещнем във Върховното Цяло.

Лош стомах кимна и помаха за сбогом, тръгвайки подир Непослушко. В гърдите му се надигна някаква странна смесица от трвога и радост. Ужасното Съновидение не му даваше покой — откъслечни фрагменти от него проблясваха отново и отново в паметта му.

 — Е, ето че отново сме само ти, аз и Непослушко — каза той тихо.

Бяла пепел въздъхна, сякаш не и се вярваше.

Слънцето го сгряваше с лъчите си, докато вървеше. Как да мисли човек за смърт и разруха в такъв прекрасен топъл ден? Но стигаше му само да затвори очи и отново виждаше лицето на злия Съногадател.

 — Кой мислиш, че може да е куцият войн от Съновидението?

Тя помисли малко.

 — Не знам. През живота си съм познавала няколко куци мъже, но всички те са вече мъртви. От онова, което ми каза за твоите Съновидения, не бих желала да го срещна.

 — Нито пък аз.

 — Май не сме като героите от зимните приказки, а?

Пред тях Непослушко припкаше по пътеката, която заобикаляше стената от пясъчникови скали и водеше към върха на хребета. Лош стомах каза:

 — Знаеш ли, все още се чудя дали Силата не е направила някаква глупава грешка. Някой като Топъл