по-отдалечените населени светове. С по-голям късмет, на някоя планета би могло да се запази такъв вид устройство, но жената, с която се беше свързал, бе дефинирала случилото се съвсем точно: всичко беше отишло по дяволите.
Вече нямаше програмирани сънища, нито виртуални светове. Мрежата просто не съществуваше. А това означаваше, че на Итуриага не бе останало нищо, нито пък имаше къде да отиде. Синдромът на въздържане бе непоносим — сякаш хиляди насекоми гризяха плътта му. Само липсата на смелост му пречеше да се самоубие и завинаги да свърши със себе си.
Потънал в леглото си, той започна да събира аргументи, които да му позволят да живее в околната среда. Нямаше бъдеще. В случай, че не полудееше от самотност, нямаше начин да разбере кога ще се свършат хранителните му припаси. Може би гишето щеше да го захранва със синтетични протеини още десетина години, но можеше да престане да функционира още утре. Освен това беше обкръжен от умрели. Но труповете все пак някога ще престават да се разлагат, не е ли така? Кучетата не могат да ги изядат всичките. Ала Итуриага сякаш все още усещаше зловонието, макар че по-вероятно то се намираше в собственото му въображение.
На разсъмване той реши да се раздели с живота си, не си заслужаваше да продължава да страда. Порови се из аптечката, докато намери необходимото за тази цел — сместа от алкохол и успокоителни бързо щеше да свърши с него. Беше го страх от смъртта, най-вече от мисълта, че може да бъде болезнена, но предполагаше, че избрания начин щеше да го пренесе в другия свят в заспало състояние. При всички случаи щеше да бъде по-добре, отколкото да остане жив в адската действителност наоколо. От друга страна бе оцелял в девствен свят като Ламарк. Но работата беше, че Итуриага бе прекалено зависим от компютрите. Защо да продължава да живее в такъв безрадостен реален свят? Освен това, вече за никого нямаше значение дали ще умре. Животът му щеше да свърши със същата незначимост, с която беше преминал. Без съмнение, забравата бе нещо сладко. Преди да погълне таблетките, той хвърли последен поглед към екрана на видеофона.
Нещо се движеше.
Струваше му доста усилие да разбере какво става. Командването на центъра за контрол от собственото му жилище разполагаше с голяма гама от възможности. Между тях беше и управлението на система от наблюдателни камери, някога създадена, за да предотвратява саботажи по време на процеса на тераформиране. След това противно на прогнозите, тя беше останала да функционира. Сигурно я беше активирал по времето, когато като луд търсеше връзки по клавиатурата, много преди да се признае за победен.
Остатъците от любопитството му го подтикнаха да продължи да гледа. Образът бе разфокусиран и той нагласи настройките му. Според появилият се надпис, наблюдаваше един от коридорите към входа на училището. Сърцето му внезапно прескочи и той избра друго меню, за да смени камерата.
Аулата бе пълна с народ.
Итуриага се вкамени, неспособен да асимилира видяното от очите му. Накрая го разбра. Бялата седмица беше свършила и децата се завръщаха на училище. Ситуацията изглеждаше абсурдна, напълно нереална. Как след всичко, което се беше случило, как те толкова спокойно заемаха местата си?
Ако помислеше по-хладнокръвно, в това сигурно имаше логика. По-голямата част от учениците му бяха деца на политически бежанци, а за да се предотвратят културните шокове и да се улесни тяхната адаптация, за тях бе изградено малко селище, което се намираше на няколко километра от града. Докато той се беше тормозил да търси достъп до Мрежата и се бе самосъжалявал, беше забравил напълно този факт. Може би подсъзнанието му бе по-разумно и той внезапно се сети: тези толкова примитивни хора не знаеха нищо нито за комуникаторите, нито за връзките с Мрежата. Лишени от постиженията на високите технологии, те живееха по свой начин в идиличното си село и малко по малко привикваха към новата форма на живот. Никога не се бяха включвали в Мрежата и катастрофата не ги бе засегнала.
Итуриага се зае с внимателното изследвана на екрана, независимо, че вече усещаше замайване. Там не присъствуваха само деца, някои от тях бяха придружени от майките си и малобройните им бащи. лицата на възрастните бяха със сериозно изражение и те се опитваха да прикрият снизхождението си към техните синове и дъщери. По-големите ученици от своя страна се опитваха да контролират поведението на по- малките, призовавайки ги към забележителен ред и дисциплина. Той забеляза три или четири деца на техници, с които по-рано имаше доста проблеми. Те бяха изгубили родителите си и изглеждаха доста ужасени, може би изобщо не разбираха какво се беше случило. По-рано същите тези се бяха надсмивали над бежанците, осъждайки ги присмехулно като недодялани. А сега техните другарчета не показваха чувство на ненавист и се опитваха да ги успокоят.
Итуриага се свлече на креслото, и последните му илюзии се бяха изпарили. По едно време си бе въобразил, че е пристигнала очакваната помощ, но сега бъдещето на онези бедни дяволи му изглеждаше по-черно от неговото собствено. Бежанците бяха оцелели, ала на Ламарк надеждата за преживяването им за по-дълъг срок се свеждаше до нула. Те не знаеха как да се обслужват с машините за приготвяне на храна, а ако се заемеха с обработване на полето, откъде щяха да вземат семена, инструменти и торове? Може би щяха да намерят нещо в подземните складове, но той се съмняваше, че тези технологично неграмотни индивиди щяха да се оправят с намереното. Дните им бяха преброени. Макар че познаваха земеделието и основната техника, която се използваше в него, наскоро терафирмираната планета едва ли щеше да им послужи за тази цел. На нея всичко зависеше от компютърни комплекси, база данни, криогенни контейнери с ДНК и така нататък…
Итуриага изпъшка от болката, която се разхождаше из собствените му вътрешности. Не трябваше повече да отлага изпълнението на замисленото. Единственото му желание беше да почива в мир, но преди да го изпълни, включи за последен път звука на видеофона, желаеше още един път да чуе човешки звуци. Това щеше да подпомогне пътуването му към отвъдното и вече нямаше да се чувства толкова самотен.
— Не се безпокойте! — каза едно момиче. — Учителят ще дойде и ще ни каже какво трябва да направим.
— А ако не пристигне? — отвърна по-малкото й братче.
— Ще дойде.
Лицето на момичето отразяваше пълно убеждение и Итуриага без да иска заплака, като че ли присъстваше на някакъв кафкиански спектакъл. Бедните обречени! Светът колапсираше, но те продължаваха както си знаят. Бе патетично, тягостно и болезнено. Беше…
Той погледна таблетките, които държеше в ръката си.
Те бяха неговите ученици.
Сълзите на Дамасо Итуриага неудържимо рукнаха.
— Сигурна ли си, че ще дойде?
— Да, човече, дявол да го вземе!
— А ако му се е случило нещо или си е отишъл?
— Как се осмеляваш да го кажеш? Какво си въобразяваш?! Става дума за нашия учител!
Момичето го изгледа с упрек и момчето предпочете да престане с въпросите и да млъкне. При все това времето минаваше и нервността се разпространяваше наоколо, защото, макар че дисциплината все още се поддържаше. Възрастните, които се бяха разположили в дъното на залата, започнаха да шушукат помежду си, питайки се дали трябва да прибягнат към помощта на някого и дали идеята е добра, макар да не съществуваха повече други възможности.
Те бяха разбрали, че нещо върви зле, тъй като предишния ден училищния автобус не бе пристигнал. Същият следобед при тях бяха дошли децата на техниците, които бяха изпаднали в истерия и бяха умрели от жажда по пътя. След като се успокоиха, те разказаха за гнусотата, която беше обхванала града. Старият ужас отново възкръсна. Нима отново имаше война? Дали се правеха етнически прочиствания? Но в разказаното от обърканите сираци имаше нещо странно, което насочваше към друга причина.
