Хората започнаха да обсъждат какво да направят, но проблемът бе решен от собствените им синове и дъщери. Те упорито твърдяха, че учителят без съмнение знае как да ги посъветва и вярата им в него беше толкова голяма, че успяха да убедят дори и най-упоритите. В края на краищата беше учител, нали така? Много от хората бяха прекарали нощта опитвайки се да открият как функционират камионите с електрическо задвижване, които бяха предназначени за обществена работа и се намираха в огромен гараж. В техния роден свят бяха извършили редица паметни преселения с различни превозни средства и трактори, така че не им струваше много усилия да дешифрират функциите на простите команди за управление.
На разсъмване всички бяха тръгнали, образувайки конвой, който им навяваше твърде лоши спомени. След като бяха пристигнали в града и бяха забелязали трупове, децата им неспокойно бяха започнали да задават въпроси.
— Дали тук не са били гамешитите?
— На тази планета няма гамешити, скъпи. Те останаха някъде много надалеч — отговаряха възрастните.
След това без много шум децата се бяха построили пред училището и после влезли в аулата, където се чувстваха непринудено.
Мина известно време. За да забавляват по-малките, по-големите им братчета импровизираха хор и започнаха да пеят песни, придружени от пляскане с ръце. Възрастните се вълнуваха по местата си и разменяха многозначителни погледи. До обед оставаше съвсем малко време, но все още учителят не пристигаше.
Но ето че вратата на аулата се отвори, а децата млъкнаха и станаха прави.
Казано честно Дамасо Итуриага вътрешно се бе превърнал в човешка дрипа. За да се държи на краката си, той беше изгълтал препоръчителната доза стимуланти и въпреки че беше прибавил и шепа ендорфини, усещаше болки в цялото тяло. Самият той не можеше да си обясни как бе стигнал до училището. Усещаше краката си като гумени и при всяка крачка в тях сякаш се забиваха ножове, но накрая беше стигнал дотам. Беше крачил бавно, съвсем изправен, премервайки всяко свое движение, за да запазва равновесие. Итуриага се изкачи на подиума с възможното най-голямо внимание, на което бе способен, сякаш стъпваше по яйца. После със замъглен поглед огледа учениците си.
Той се беше привел в приличен вид и бе облякъл чисто облекло, защото искаше да произведе добро впечатление. Стремеше се усмивката му да излъчва доверие и в никакъв случай да не е прекалено намръщена. В момента го наблюдаваха повече от сто лица.
„Дръж се, човече. Поне за първи път в живота си направи нещо достойно — помисли Итуриага.“
Още от пристигането си на Ламарк, той се ръководеше от стария образователен принцип на родната му планета: „всяка буква с бой се вмъква“, който осигуряваше и силното му учителско присъствие, но сега разбра, че дълбоко е грешил. Беше объркал понятията „страх“ и „уважение“, а за тях образът на учителя все още представляваше нещо хубаво. В техния свят и в други подобни на него, безбройна армия от преподаватели се заемаха да облагородяват малките същества, като им помагаха до израснат, предавайки знанията си от едно поколение на друго и същевременно запазвайки етническата им самоличност, а усилията им можеха да се сравнят с малък пламък, който се съпротивляваше да не угасне. неговите ученици се бяха опитали да го потърсят, давайки му да разбере, че е член на малко общество, натоварено с една от малките благородни задачи предприети от човечеството. След като ги видя, че го чакат, бе изпитал чувство на срам. не можеше да предаде този завет, нито това, което той означаваше. Нито бе в състояние да ги захвърли, макар че доскоро тази идея му се струваше доста привлекателна.
Итуриага знаеше, че трябва да говори, но чувстваше гърлото си като остъргано. Дори преглъщането на слюнката му създаваше затруднение.
— Здравейте всички!. Аз… — въздъхна дълбоко няколко пъти, но успя да продължи: — сигурно сте си дали сметка, за бедствието, което ни сполетя. Твърде е възможно, че освен нас никой друг не е останал жив на Ламарк. Мрежата не съществува, ние сме сами.
То спря за малко, за да могат всички да си поемат дъх от лошата новина, но със всеки изминал момент се чувстваше все по-замаян. Ендорфините и стимулантите бяха сключили в тялото му лош съюз.
— Извинете ме, но не се чувствам много добре. Ще седна.
Докато се опитваше да събере сили за пред своите ученици, възрастните веднага си дадоха сметка за бедата, която го беше сполетяла. Някакъв здрав мъж скочи от мястото си, излезе на подиума и буквално го пренесе на ръце до най-близкото кресло. Итуриага му бе благодарен от цялото си сърце. Едно от децата му предложи малка пластмасова бутилка с вода и той мъчително отпи няколко глътки, после каза:
— Ще трябва да променя схемата на преподаването. Лекциите по градоустройство засега отпадат и ще ги заменим с по-трудни. С помощта на вашите родители, ще се опитам да ви обуча как да се оцелява.
Никой не изпусна и дума от казаното. Момичето, което беше така убедено в неговото идване изпращаше с наслада победни погледи към невярващите. Наблюдавайки поведението й, Итуриага не можа да сдържи усмивката си, изведнъж усети вътрешен спазъм, който го принуди да сгъне тялото си. След това стисна зъби, подпря се на масата пред него и успя да се изправи. Лицето му придоби восъчен цвят.
— Все още… все още ни остават резерви, за да издържим един сезон, но трябва да се опитаме да натрупаме други трайни хранителни продукти. Освен това разполагаме с компютър, който не е включен към Мрежата и ще трябва да използваме данните му напълно. Няма да забравим и хартиените книги, които се отпечатаха за училището, а в тях също ще намерим необходимата информация: за земеделие, медицина, биология… — прекъсна той, защото болките прииждаше на вълни във вътрешностите му — все по-начесто и по-силни, но се напрегна да продължи: — Ще потърсим и складове с инструменти, после ще се заемем с обработване на земята. Ще преодолеем трудностите, обещавам ви го. Вие също знаете много полезни неща, а аз ще ви покажа как да използвате материала, оставен от тераформистите — спря да говори, защото усети, че въздухът не му достига, но успя да довърши: — Но ще започнем от утре. Нека сега някой да ме заведе до жилището ми, моля. И не ме оставяйте сам.
Итуриага затвори очи, след това дочу нечии стъпки по подиума и после две здрави ръце го обхванаха. Той се смъкна в тях като в спасителен пояс, съжалявайки, че не е успял да спази нужното приличие до приключването на часа. Какво ли щяха да си помислят за него като учител?
3851 година
— Нека да ти наглася по-добре възглавницата, Дамасо. Гледай, отворих прозореца, за да те грее слънце. Какъв хубав ден е навън, не е ли така?
Итуриага повдигна ръка в знак на благодарност. Макар че Олга се опитваше да изглежда радостна, той знаеше, че умира. Въпреки че сестрите не си бяха дали сметка, бе подочул някои техни разговори.
Денят наистина беше чудесен. Топлината на слънчевите лъчи бе приятна, също като мирисът, който се донасяше от полето. Наближаваше времето на жътвата. Кога ли бяха насрочили празника? Всъщност вече му беше все едно. Едва ли щеше да види следващото утро.
По-късно при него пристигна друга сестра, която замести Олга. Дали беше Таня или Ева? Бе Таня, без съмнение. Чертите й прекалено ясно му напомняха за майка й.
Спомените възникваха безпорядъчно в съзнанието му. „Намираш се в последния си час. Накрая ще се окаже вярно, че преди да умреш, всичко преживяно преминава като на лента.“ И той се остави на тях.
Колко лошо бяха преминали първите дни на кризата и как издържа на усърдието на тогавашните гледачки, които бяха баби на сегашните. И как не пожела да изостави професията си, защото останалите се нуждаеха от чувството да бъдат направлявани.
Тогава макар и повален на леглото, бе успял да даде указания в моменти на просветление. Най спешното бе да се заемат с труповете, които бяха над 4500. За щастие, бежанците бяха добре запознати с такъв тип работа на родните им планети и проявиха забележителна инициатива.
Успоредно с тази дейност, Итуриага организира децата в групи за търсене на оживели кучета, които бяха подпомогнати от въоръжени възрастни. Освен това бяха прочесани всички възможни жилищни райони на Ламарк, в които можеше да се открият остатъци от човешко присъствие. Откриха малък брой оживели, но
