Лорана се усмихна през сълзи и вдигна копието си в отговор — и за сбогом.
Усмивката й го стопли, той се обърна и отиде в средата на стената — малка фигура, застанала между небето и земята. Драконите можеха да го подминат или да закръжат около него, но не това бе целта му. Той трябваше да представлява заплаха за тях, искаше да ги предизвика.
Стърм прибра меча си, сложи стрела в лъка и се прицели внимателно във водещия дракон. Задържа дъха си и зачака. Този изстрел трябваше да попадне в целта. Още малко… още малко…
Когато попадна в обсега му, той опъна лъка и тетивата звънна в кристално чистия утринен въздух. Прицелът бе точен.
Стрелата удари шията на дракона и отскочи от сините люспи. Той извърна раздразнено глава и забави полета си. Стърм отново се прицели, но в този, който летеше след водача.
Стрелата разкъса крилото му и драконът изпищя от ярост. Рицарят стреля отново. Този път ездачът успя да избегне стрелата, но Стърм беше постигнал целта си — привлече вниманието им и сега те щяха да се бият с него. Отдолу се чуваше тропот от тичащи крака и скърцането на лебедките, които повдигаха решетките.
Той видя, че Драконовият Господар се изправя — седлата им бяха конструирани като колесници и позволяваха ездачът да се изправя по време на битката, — а в ръката си държеше копие. Стърм пусна лъка, вдигна щита и извади меча си. Драконът приближаваше. Червените му очи горяха. В раззинатата паст блестяха остри бели зъби.
В този миг Стърм чу ясния и чист звън на тромпет. Студеният като вечно заснежените планини в родината му звук прониза сърцето му и се издигна над тъмата, смъртта и отчаянието, които го заобикаляха.
Рицарят отговори с яростен боен вик и вдигна меча си, за да посрещне врага. Драконът се спусна към него.
Тромпетът отново засвири и Стърм му отвърна, но този път гласът му изневери, защото изведнъж разпозна звука му. Сънят!
Той стисна меча в изпотената си ръка. Драконът кръжеше над главата му, а Господарят му беше насочил копието си право към него.
Стомахът му се сви от страх, кожата му изстина. Тромпетът отново прозвуча. В съня му също бе прозвучал три пъти и на третия път Стърм беше паднал. Драконовият страх го обземаше.
Съзнанието отчаяно му крещеше да бяга. Имаше ли смисъл да жертва живота си за неща, които отдавна бяха изчезнали — идеалите, мечтите, надеждата… Всичко, в което бе вярвал, целият му живот беше безсмислен. Но ако побегне, драконите щяха да се спуснат в двора и рицарите, които със сигурност още не се бяха подготвили, щяха да умрат. Кулата щеше да падне. Ами Лорана, Флинт, Тас… Не! Стърм разтърси глава. Поне в смъртта му трябваше да има някакъв смисъл. Щеше да умре с Кодекса, защото само в него все още вярваше.
Той вдигна меча си, за да поздрави врага и за негово учудване той му отвърна по същия начин. След това драконът пикира, раззинал паст, с явното намерение да го убие с острите си като ножове зъби. Стърм замахна яростно с меча и драконът се принуди да се издигне, за да избегне удара.
Стърм се обърна на изток. Слънцето го заслепи и виждаше дракона само като тъмна сянка. Чудовището се спусна към двора и обърна посоката на полета си — явно щеше да го атакува отзад. Ездачите на другите два дракона се отдръпнаха и зачакаха, готови всеки момент да се притекат на помощ на командира си.
В един миг небето бе чисто и ясно, в следващия драконът се показа изпод крепостната стена с рев, който спука тъпанчетата на Стърм и прониза болезнено главата му. Дъхът от раззинатата паст едва не го събори. Рицарят се олюля, но успя да се задържи на крака и да замахне с меча. Древното острие разсече лявата му ноздра и във въздуха полетяха пръски черна кръв.
Но тази кръв му струва скъпо.
Драконовият Господар вдигна копието, замахна и го заби с всичка сила. Острието прониза бронята, плътта и костите.
Слънцето над Стърм угасна.
14.
Драконовото кълбо.
Драконовото копие.
Рицарите заеха местата си в Кулата така, както им бе наредила Лорана. Отначало не й вярваха, но когато им обясни плана си, в погледите им просветна надежда.
Дворът беше празен. Лорана знаеше, че трябва да отиде при Тас и да се подготви за драконовото кълбо, но не искаше да изостави малката фигура горе на стената.
Тогава видя силуетите на драконите, очертани на фона на изгряващото слънце. Проблеснаха меч и копие и светът застина. Времето потече бавно като в сън.
Мечът проля кръв. Драконът изрева. Копието остана насочено сякаш цяла вечност.
После полетя бавно и се заби в рицаря. Мечът на Стърм падна върху каменните плочи на двора и за Лорана бе единственият движещ се предмет в застиналия свят. Драконовият господар извади копието си и тялото на Стърм рухна върху стената. Драконът изрева бясно и от ранената синя паст изригна огън, който помете Кулата на Висшите Клерикали и камъните се разлетяха. Другите два дракона се спуснаха към двора на крепостта и мечът на Стърм отскочи със звън.
Времето възстанови своя ход.
Земята потрепери, разхвърчаха се камъни и пръст. Въздухът се изпълни с дим и прах, но Лорана не можеше да помръдне.
Имаше чувството, че ако се раздвижи, целият този ужас щеше да стане реален. Някакъв глас й нашепваше, че ако остане съвършено неподвижна, всичко това ще е само сън. Но само на няколко метра от нея лежеше мечът на Стърм, а Драконовият Господар размахваше копието си и призоваваше войската, която чакаше в полето. Лорана чу бойните им рогове и си представи как маршируват по заснежената равнина.
Земята под краката й отново потрепери. Тя постоя нерешително още миг, сбогува се мълчаливо с рицаря и затича към Кулата. Спря само за да вдигне меча му и да го размаха заплашително над главата си.
— Солиаси Арат!! — изкрещя тя и предизвикателството й отекна сред грохота и ревовете на драконите.
Ездачите на драконите се изсмяха, обсипаха я с гнусни предизвикателства и се спуснаха към нея.
Лорана затича към огромните решетки. Чуваше дишането на драконите зад себе си и плющенето на крилете им. Чу и заповедите на Драконовия Господар, който нареди на чудовището да спре, преди да влезе в Кулата. Много добре, усмихна се мрачно тя.
— Оставете отворено! — нареди задъхано и затича по дългия коридор.
Вече се намираше в тъмното и тясно помещение с подобните на зъби колони, зад които надничаха пребледнелите лица на рицарите.
— Не се показвайте! — крещеше тя. — Стойте зад колоните!
— Стърм? — попита един от тях.
Лорана само поклати глава, твърде задъхана, за да може па отговори. Тя стигна до третата решетка — онази, странната, с големия отвор по средата. Около нея стояха четирима рицари начело с Флинт. Двамата си размениха един-единствен поглед, но той бе напълно достатъчен. Джуджето разбра какво се беше случило с приятеля му, сведе глава и покри очите си с длан.
Лорана продължи нататък. Мина през малката стая зад солидните двойни стоманени врати и влетя в помещението с драконовото кълбо.
Тас го беше почистил с носната си кърпа и ясно се виждаше многоцветната червеникава мъгла, която се вихреше във вътрешността му. Кендерът стоеше пред него и се взираше с магическите очила.
— Какво трябва да направя? — попита задъхано тя.
— Лорана — примоли се Тас, — не го прави! Прочетох, че ако не успееш да овладееш същността на драконите вътре в кълбото, те ще дойдат и ще овладеят тебе!
— Кажи ми какво да правя! — настоя тя.
— Сложи ръце на кълбото — Тас започна да заеква — и… не, чакай! Твърде късно. Тя вече беше
