огромни в пурпурните сенки.
— Нямаше да мога да го използвам втори път — прошепна тя по-скоро на себе си. — Едва не се предадох. Ръцете… — Тя се разтрепери и затвори очи. — Но тогава видях Стърм, застанал сам на стената. Ако се откажех, щях да обезсмисля смъртта му. Не можех да го предам. — Тя поклати глава и продължи да трепери. — Накарах кълбото да ми се подчини, но никога повече няма да мога!
— Стърм умря ли? — Гласът на кендера трепна. Лорана го погледна и погледът й се смекчи.
— Извинявай, Тас. Предполагах, че знаеш. Той… той загина в бой с Драконовия Господар.
— Беше ли… беше ли… — Той се задави.
— Да, стана бързо. Не страда много.
Тас наведе глава, но бързо я вдигна, когато поредният взрив разтърси останките на крепостта.
— Драконовите войски… — промълви Лорана и ръката й посегна към меча на Стърм, който висеше на тънката й талия. — Намери Флинт.
Лорана излезе на двора и премигна на ярката слънчева светлина, изненадана, че още е ден. Струваше й се, че са минали години, но слънцето едва се показваше над стената на двора.
Високата Кула на Висшите Клерикали вече не съществуваше в средата на двора се издигаше само купчина камъни. Входовете към драконовото кълбо стояха непокътнати, с изключение на онзи, през който бяха влезли драконите. Външната стена също стоеше на мястото си, макар и напукана и почерняла ла от огнения им дъх. Цареше тишина. В тунела зад гърба й отекваха предсмъртните писъци на втория дракон и яростните викове на рицарите, които го довършваха.
Какво беше станало с войската? Вече трябваше да са превзели стените. Лорана погледна трескаво към бойниците, очаквайки, че ужасните същества ще се изсипят оттам, и тогава видя блясъка на бронята и безформената маса отгоре на стената.
Стърм! Тя си спомни съня и кървавите ръце на драконяните, които разкъсваха тялото му.
Това нямаше да се случи! Лорана извади меча му, затича през двора и в същия миг осъзна, че старинното оръжие е твърде тежко за нея. Но какво да вземе? Тя се огледа трескаво. Драконовите копия! Пусна меча, взе едно от тях и заизкачва стълбите.
Когато стигна горе, замря в очакване да види черната вълна на войската. Но равнината беше пуста. Само няколко групички хора стояха и се озъртаха безцелно. Нямаше никаква представа какво означава това, а и беше твърде изтощена, за да мисли. Яростта я напусна и я налегна безкрайна умора и скръб. Тя отиде при тялото на Стърм, което лежеше в окървавения сняг, коленичи до него и отмахна разбърканата от вятъра коса, за да погледне още веднъж лицето на приятеля си. За пръв път видя в безжизнените му очи покой, какъвто досега не бе забелязвала.
— Спи, приятелю, и нека в съня ти няма дракони — промълви Лорана и докосна лицето му. Тогава видя някакъв ярък предмет в снега. Тя го вдигна, но заради кръвта, полепнала по него, не разбра какво представлява. Избърса го внимателно и загледа изумено бижуто. Но докато се чудеше как е попаднало тук, над главата й се спусна черна сянка. Тя чу плющенето на гигантските крила и дъха на огромното тяло, скочи и се обърна. На стената кацна син дракон и камъните се сринаха под хищните му нокти, докато опитваше да се закрепи. Студените очи на Господаря се втренчиха в нея иззад страшната маска.
Лорана отстъпи, обзета от драконовия страх, и копието се изплъзна от безчувствените й пръсти заедно с бижуто. Опита се да избяга, но се подхлъзна и падна точно до тялото на Стърм.
В съзнанието й отново и отново изникваше ужасният сън! Точно така беше умрял той, така щеше да умре и тя. Драконът се наведе над нея и светът се превърна в множество сини люспи.
Копието! Пръстите й заопипваха снега и накрая се сключиха около дървената дръжка. Тя понечи да се надигне и да го забие в шията на дракона, но един черен ботуш настъпи оръжието и едва не смаза ръката й. Лорана се втренчи в обувката, украсена с лъскави златни орнаменти, и си пое дълбоко въздух.
— Ако докоснеш тялото му, ще умреш — каза заплашително. — Дори драконът ти няма да те спаси. Този рицар беше мой приятел и няма да позволя неговият убиец да се гаври с тялото му.
— Нямам такова намерение — отвърна Драконовият Господар, наведе се бавно и затвори очите, вперени в слънцето. След това се изправи и отмести ботуша си от дръжката на копието. — Той беше и мой приятел. Разбрах го в момента, в който го убих.
— Не ти вярвам! Това е невъзможно!
Драконовият Господар свали рогатата маска и се усмихна чаровно.
— Сигурно си чувала за мен, Лораланталаса. Нали така ти беше името? — Лорана кимна отнесено и се изправи.
— Аз се казвам…
— Китиара.
— Откъде знаеш?
— Един сън…
— А, да, сънят… — Китиара прокара ръка през тъмните си къдрици. — Танис ми каза за него. Май всички сте сънували едно и също. Поне той мислеше така. — Тя сведе поглед към тялото на рицаря, което лежеше в краката й. — Странно как се сбъдна смъртта на Стърм. Танис каза, че и неговият сън се е сбъднал — онзи момент, когато съм спасила живота му.
Лорана потрепери, кръвта се стече от лицето й и то стана прозрачно.
— Танис?… Ти си видяла Танис?
— Разделихме се само преди два дни. Оставих го във Флотсам да движи нещата, докато ме няма.
Хладните думи пронизаха душата й така, както копието й бе пронизало Стърм. Всичко около нея се завъртя. Каменната стена сякаш се обърна, а небето и земята се раздвижиха в трескав танц. Тя залитна, но с последни сили успя да се задържи и да не покаже слабостта си пред тази жена. Китиара не забеляза нищо. Тя се наведе и вдигна оръжието, което Лорана беше изтървала, и го огледа с интерес.
— Значи това е прословутото драконово копие? — Лорана преглътна скръбта си и се насили да отвърне хладнокръвно.
— Да. И ако искаш да разбереш какво прави, иди в крепостта и виж какво остана от твоите дракони.
Китиара хвърли бърз поглед към двора, но не прояви особен интерес.
— Не то подмами драконите в капана и разпиля войската ми — отвърна ледено. Лорана обърна глава към пустата равнина.
— Да — продължи Китиара, като видя изражението й, — днес победихте, но радостта ви ще е кратка. — Подхвърли небрежно копието и го насочи право към сърцето й.
Девойката не помръдна и с нищо не издаде страха си.
— Благодаря за оръжието — усмихна се Китиара. — Докладваха ми за него и сега ще проверим дали е толкова прехвалено, колкото казват. — Тя се поклони леко, сложи отново маската и се обърна. Погледът й попадна върху тялото на мъртвия рицар.
— На мен ще са ми нужни поне три дни, за да събера войската си. Давам ви това време, за да направите достойна за него церемония.
Споменът за смъртта на Стърм бързо върна Лорана към действителността, сякаш някой я заля със студена вода. Тя застана между тялото му и Драконовия Господар и погледна кафявите очи иззад маската.
— Какво ще кажеш на Танис?
— Нищо — отвърна простичко Китиара. — Абсолютно нищо.
— Тя се обърна и закрачи по стената.
Лорана не можеше да откъсне поглед от грациозната й походка и най-вече от копието, огряно от слънчевите лъчи. Съзнаваше, че трябва да си го върне — долу имаше цяла войска от рицари и трябваше само да извика, — но изтощеното й тяло отказа да се подчини. Само гордостта й помагаше да не се свлече върху каменната стена.
„Вземи го, но знай, че нищо не можеш да направиш“ — обърна се без думи към отдалечаващата се фигура.
Китиара се отдалечи точно когато рицарите влачеха главата на единия от двата дракона. Скай потрепери от тази гледка и в гърдите й заклокочи див вой. Рицарите погледнаха нагоре и извадиха оръжията си, но Лорана вдигна ръка — последното, което успя да стори — и те свалиха неохотно оръжията си.
