обгърнала с изящните си ръце драконовото кълбо. Във вътрешността избухна ярка светлина и кендерът прикри очи.
— Лорана! — изписка пронизително. — Чуй ме! Трябва да се съсредоточиш и да прогониш от съзнанието си всичко освен мисълта да наложиш волята си на драконовото кълбо! Лорана…
Дори и да го беше чула, не му отговори. Тас осъзна, че битката вече е започнала и си припомни думите на Физбан — любими хора могат да умрат или, още по-лошо, да изгубят душите си. Думите, които бе прочел в кълбото, не му говореха почти нищо, но въпреки това разбираше, че душата на Лорана е заложена на карта.
Той продължи да я наблюдава, разкъсван от тревога. Искаше да и помогне, но знаеше, че няма да посмее да направи нищо. Тя стоеше неподвижно и животът бавно се оттегляше от лицето и, а очите й бяха приковани във вихрените цветове. Кендерът усети, че му призлява и извърна глава. Отвън се дочу още един взрив и от тавана се посипа прах. Тас се разшава, но Лорана изобщо не помръдна. Очите й се затвориха и главата й клюмна. Тя стисна кълбото с треперещи от усилие ръце, изстена и поклати глава. Па Тас му се стори, че тя отчаяно се опитва да освободи ръцете си, но кълбото ги държеше здраво. Кендерът започна трескаво да мисли какво да направи и сто пъти съжали, че не го беше счупил. Но вече беше късно. Можеше само да стои и ла я наблюдава безпомощно.
Внезапно тялото й се разтърси в конвулсии, тя падна на колене, но ръцете й продължаваха ла стискат кълбото. Лорана поклати гневно глава, изрече никакви непознати думи на елфски и се помъчи да се изправи, държейки се за кристала. Ръцете и побеляха от напрежение, а лицето й се обля в пот, защото бе напрегнала всеки мускул и всяка частица сила, с която разполагаше.
Накрая успя да се изправи.
Кълбото проблесна за последен път, багрите се смесиха, завъртяха се и се превърнаха вън всички цветове и в нито един едновременно и изригна лъч чиста бяла светлина. Лорана стоеше пред него и се усмихваше.
След което се свлече на пода в безсъзнание.
В двора на Кулата на Висшите Клерикали драконите методично разнтрошаваха каменните стени на парчета. Войската напредваше начело с драконяните, готова да влезе през разрушените стени и да убие всичко живо.
Драконовия Господар кръжеше отгоре и надзираваше унищожаването на Кулата.
Всичко вървеше добре до момента, когата от трите входа изригна ярка бяла светлина.
Ездачите обърнаха тревожно глави натам и се зачудиха какво ли означават тези лъчи, по драконите доловили призива, впериха очи в Кулата и се впуснаха към източника.
Ездачите правеха отчаяни опити да ги спрат, но те вече не чуваха техните заповеди, а само гласа на кълбото. Бялата светлина се издиша над Кулата и обля първите редици на драконовите войски. Хората- командири наблюдаваха с ужас как армията им полудява. За драконяните, които бяха само отчасти дракони, зовът на кълбото бе нещо като оглушителна смесица от хаотични команди. Всеки чу нещо различно и се подчини на различна заповед. Някои паднаха на колене и стиснаха главите си. Други се обърнаха и побягнаха от невъобразимия ужас, който излъчваше Кулата. Трети захвърлиха оръжията си и се втурнаха право към нея. Идеално организираното нападение за секунди се превърна в масова паника. Драконяните се разбягаха с писъци на хиляди посоки, а таласъмите побързаха да напуснат бойното поле. Хората стояха объркани и очакваха заповеди, които не пристигаха. Драконовият Господар едва удържаше своето чудовище, и то само благодарение на изключителната си воля и дълбоката връзка помежду им. Беше побеснял от ярост и се опитваше да разбере каква е тази светлина, откъде идваше и дали може да я унищожи.
Един дракон стигна до първата решетка и литна по широкия коридор, следвайки неумолимия повик на кълбото. Той нахлу във втората зала със странните, подобни на зъби колони, подуши човешка плът и стомана, но зовът на кълбото заглуши всичко останало, затова не им обърна внимание.
Флинт наблюдаваше приближаването му. През всичките си сто четирийсет и няколко години за пръв път виждаше нещо подобно и се надяваше да не го види никога повече. Рицарите стискаха драконовите копия и се опитваха да се слеят със стените, закрили очи с ръце, докато синьото туловище минаваше покрай тях.
Джуджето отстъпи назад и стисна с изтръпнали пръсти механизма, който затваряше решетката. Никога в живота си не бе изпитвал подобен страх. Ако смъртта можеше да сложи край на този ужас, щеше да я посрещне с радост. Драконът промуши главата си през странната решетка и Флинт се размърда чисто инстинктивно. Знаеше само, че в никакъв случай не трябва да му позволи да стигне до кълбото и да го унищожи. Пръстите му отпуснаха механизма, решетката се спусна и заклещи главата на дракона. Тялото му се отпусна безжизнено в тясното помещение, а рицарите вдигнаха копията си.
Драконът осъзна, че е попаднал в капан, но късно. Той опита да се отскубне с такава сила, че от стените започнаха да падат камъни. Таселхоф, който се опитваше да събуди Лорана, изведнъж се озова срещу две огнени червени очи. Видя как челюстите се разделят и драконът си поема дъх, за да го изпепели.
В гърлото на чудовището блесна светкавица и ударната вълна го повали на земята. Помещението се разтърси и кълбото едва се задържа на стойката си. Тас лежеше зашеметен на пода и не можеше да помръдне, всъщност не искаше да помръдне. Просто лежеше и чакаше следващата вълна, която щеше да убие Лорана — ако още не бе умряла — и самия него. Но вече му беше безразлично.
Само че вълната така и не дойде.
Механизмът най-после задейства и дебелите стоманени порти затвориха чудовището в тясното помещение. Рицарите излязоха иззад колоните и забиха сребърните драконови копия в туловището му. Последва най-страшният писък, чуван някога. Тас запуши ушите си, а в съзнанието му изникнаха картини от унищожените градове и писъците на пламтящите хора. Осъзнаваше, че драконът щеше да го убие без капка милост, както навярно бе убил и Стърм, и се опитваше да заглуши сърцето си, но накрая зарови глава в ръцете си и се разрида.
— Тас — прошепна нечий глас.
— Лорана! — Той вдигна мокрото си от сълзи лице. — Съжалявам. Не знам какво правят с дракона, но не мога да го понеса! Защо трябва да има убийства? Не издържам!
— Разбирам те. Няма защо да се срамуваш. Бъди благодарен, че можеш да изпитваш жал, дори когато умира враг. В деня, в който сърцата ни се вкаменят, ще изгубим битката.
Тас протегна ръце и Лорана го прегърна. Двамата се вкопчиха един в друг и се опитаха да заглушат агонизиращите писъци на умиращия дракон. В този момент чуха някакъв рицар да крещи, че влиза още един дракон. Чудовището запокити ездача си в стената и се устреми към зовящото кълбо.
В този миг Кулата се разтърси из основи.
— Да се махаме оттук! — изкрещя Лорана, сграбчи Тас и го повлече към малката стая, която водеше към двора. Успя да отвори вратата точно когато драконът провря глава в помещението с кълбото. Тас не можа да се сдържи и се обърна. Гледката беше удивителна. В яростните червени очи постепенно проблесна мисълта, че е попаднал в капан, пастта му се разкриви и чудовището пое дълбоко дъх. Двойната стоманена врата се спусна пред главата му, но само наполовина.
— Лорана, вратата блокира! — изкрещя Тас. — Кълбото…
— Побързай!
Блесна светкавица. Тас се обърна и затича след нея. Стаята избухна в пламъци, разхвърчаха се камъни. Бялата светлина на драконовото кълбо потъна в останките на Кулата на Висшите Клерикали.
Ударната вълна ги запрати в стената. Тас и помогна да се изправи и двамата продължиха да тичат към дневната светлина.
Постепенно земята утихна. Във въздуха вече не хвърчаха камъни. Само от време на време се чуваше проскърцване или приглушен тътен. Те спряха да си поемат дъх и се обърнаха назад. Огромните каменни плочи на Кулата бяха затворили изцяло коридора към помещението.
— Ами кълбото? — попита задъхано Тас.
— Радвам се, че го унищожиха.
Кендерът я огледа на дневната светлина и застина от ужас — лицето й бе мъртвешки бяло и дори в устните й не бе останала капка кръв. Единственото цветно петно бяха зелените й очи, които изглеждаха
