Валентин Иванов, Кирил Добрев
Търси се добър юнак
Влажната септемврийска сутрин беше в състояние да убие всяка надежда за слънце или за нова работа. Калиш отново опъна късичката яка на палтото си и се огледа за последен път преди да извика автобуса по най-сигурният метод — като си запали цигара. От опит се беше убедил, че след третото дръпване висенето му на спирката ще свърши и ще трябва да хвърли генералски фас.
Отляво беше застанал чичко с панорамен гръб и за да вижда по-добре пътя Калиш отстъпи крачка назад. При това пред взора му се изправи стълб. Груб, циментов, с лъскава обява, залепена на него. Безработните обикновенно четат всички обяви, които се изпречавт на пътя им. Точно така постъпи и Калиш.
„Търси се добър юнак. Конкурс по документи и събеседване. Изискват се шофьорска книжка, владеене на поне два чужди езика и стаж по специалността минимум пет години. За справки телефон…“
От изненада Калиш забрави да сложи цигарата в устата си. Не приличаше на шега — кой ще тръгне да отпечатва обяви на гланциран картон със златни букви само за да се пошегува. Обади се без сам да знае защо го прави.
По телефона му дадоха адреса на някакво студено мазе на четириетажна кооперация в центъра на града. Отиде — беше му съвсем наблизо. Даже малко се поколеба дали да влезе, но в този момент край него минаха двама възбудено жестикулиращи младежи. Преди вратата да се затвори след тях, той ги последва. Вътре вече се бяха събрали и други кандидати. Всички заедно оживено обсъждаха предстоящия изпит. Калиш се заслуша.
— Аз съм професионален бодигард. — Похвали се нисичко човече с рамене, широки колкото хилки за тенис. — Владея джудо, самбо, карате, таекуондо, айкидо… — Кльощавите пръсти на едната му ръка се свършиха и той тъкмо се канеше да продължи с другата, когато го прекъснаха.
— Аз пък съм завършил школата по фехтовка. — И размаха звънлива рапира. — Към театралната академия.
Великанът в ъгъла, който до този момент запазваше гордо мълчание, остави настрана дебела и ситно изписана тетрадка, погледна ги снизходително през кръглите си очила и почука с пръст високото си чело:
— За един добър юнак най-важното е да има глава на раменете си.
Настана неловко мълчание. Но не за дълго.
— Извинете, как смятате, — попита подозрителен субект с мазен шлифер и двудневна брада, — а дали е необходимо свидетелство за съдимост?
Никой не знаеше, но и да знаеше, нямаше време да отговори, защото вратата се отвори и влезе старец с фрак.
— Здравейте, здравейте! Я, колко много кандидати има днес! Миналия път, а това беше преди осем, не — преди десет години, дойде само един. Казват, че после се пропил. И сигурно е истина, защото отгоре — и той многозначително посочи с пръст тавана — спуснаха указания да ожесточим избора!
В стаята се разнесе сподавена въздишка, която опитното ухо на стареца можа да раздели на седем — според броя на младежите — всяка със свой специфичен стил и тоналност.
— Хайде влизайте. Щом сте тук, значи имате всички необходими документи, така че ще пристъпим направо към избора.
Кандидат-юнаците предпазливо запристъпяха след стареца.
— Заповядайте на канапето, настанете се удобно, пригответе се за решаващия тест, отпуснете се.
При тези думи рапирата на театралния фехтовач падна и шумно издрънча. Калиш твърдо реши да се откаже. Едва ли щеше да е толкова трудно да се провали на изпита, но трябваше да успее да го направи преди останалите.
— Ще хвърлям две зарчета докато някой от вас не познае числата. Моля направете вашите залагания.
— Три и пет.
— Четири и шест.
— Едно и три.
Сега е моментът, сети се Калиш и бързо го използва:
— Седем и осем.
— Седем и осем? — Вдигна вежди старецът и лукаво пламъче проблесна в очите му.
— Да, седем и осем — твърдо потвърди Калиш.
Когато свършиха с числата, старецът духна в шепата си и хвърли зарчетата на масата. Всички проточиха вратове: на едното с ръбест готически шрифт беше написана седмица, а на другото — осмица.
По лицето на домакина се разля тънка усмивка.
— Ето че нашият изпит свърши. Вие сте приет, младежо, подпишете се тук, — Калиш неволно прие подадената му писалка и също така механично сложи инициалите си където му посочиха. Старецът се обърна към останалите — Пожелавам ви успех следващия път.
Едва когато останаха сами, Калиш, който дори беше забравил, че не е прочел договора, успя да надвие изненадата си.
— Но как така?
— В живота всичко е възможно. Или вие питате за заплащането? Не се безпокойте, то напълно ще съответствува на вашия труд — тридесет конвертируеми сребърника седмично. Може и премии да има, а от време на време и нещо странично. Тръгваме веднага, започвате още от утре…
Калиш направи недовлна гримаса и се опита да спре словесния поток:
— Ама…
— Няма „ама“ — самолетът ни чака.
— А в какво ще се състоят задълженията ми?
— Ще ви бъде обяснено на място…
Все пак разпитът продължи до летището. Напълно безуспешно. Когато пристигнаха, Калиш вече беше съвсем сигурен, че си има работа с банда от мошенници и се опита да използвува последния си шанс.
— Дълго ли ще пътуваме? Не съм обядвал, а и ми се ходи до тоалетната.
Старецът го погледна с разбиране и до Калиш, достигна, че тази малка хитрост е абсолютно прозрачна за събеседника му.
— Тоалетната е зад ъгъла, а аз ще те чакам в тази кафетерия. Но само при едно условие — че ми дадеш честната си дума да се върнеш. Е, можеш ли да го направиш?
Калиш се замисли.
— Какво се очаква да правя?
— Все още не мога да ти отговоря, но мога да те уверя, че става дума за напълно почтен начин да си изкарваш прехраната.
Тонът, с който беше казано това накара Калиш да повярва.
— Добре, съгласен съм.
— А освен това си подисал и договор. Сега сложи ръка на сърцето си, закълни се в каквото вярваш, ако вярваш в нещо, и се връщай по-бързо — каза старецът.
Младежът въздъхна и обречено промърмори:
— Честна пионерска.
— Не се бави.
На летището наистина ги чакаше малък частен самолет. Старецът заспа веднага след излитането, пък и Калиш вече беше разбрал, че от него няма да получи никакво по-подробно обяснение. Трябваше да си отговори на някои въпроси и затова насочи вниманието си към пилота. Уви, и той беше особняк — непрекъснато подмяташе из устата си голямокалибрена пура, което правеше думите му съвършенно неразбираеми.
— Накъде летим?
— На-ее-д.
— Кога ще пристигнем?
— С-е-ед к-с-м-м ч-а-а.
