някои общи познанства собственикът, маркиз ****** беше дал на двамата позволение да изучават старинните томове.
Ставало дума за истинско съкровище за любителите на историята. Осемте тома представлявали сборник с писма на абат Ато Мелани, потомък на стар и благороден тоскански род на музиканти и дипломати.
Но истинското откритие тепърва предстояло — подвързани заедно с един от осемте тома, на бял свят излезли обемни ръкописни мемоари. Датата им била 1699 и били изписани със ситен, калиграфски почерк, съвсем различен от този в останалата част на книгата.
Анонимният автор на записките твърдеше, че бил прислужник в една римска странноприемница, и разказваше в първо лице удивителни събития, разиграли се в Париж, Рим и Виена през 1683 година. Мемоарите се предхождаха от писмо, което ги представяше — без дата, без подател или получател и с доста мъгляво съдържание.
Тогава не ми бе позволено да узная нищо друго. Двамата младоженци се държаха много резервирано по отношение на откритието си. Подразбрах единствено, че след намирането на мемоарите бяха започнали най-оживените им проучвания.
Така или иначе, понеже и двамата бяха напуснали академичните среди и следователно не можеха да придадат научна стойност на своите изследвания, бяха започнали да изготвят проект за роман.
Започнаха да ми говорят за това като на шега — щяха да преработят мемоарите на прислужника във формата на роман. Първоначално останах малко разочарован, понеже намирах идеята — като страстен учен, какъвто претендирах да бъда — за наивна и повърхностна.
При следващите си посещения разбрах, че работата започваше да става сериозна. Не бе изтекла и година от сватбата им, а вече посвещаваха на делото цялото си свободно време. По-късно ми признаха, че са прекарали сватбеното си пътешествие почти изцяло в архивите и библиотеките на Виена. Никога не задавах въпроси, като се ограничавах единствено да бъда мълчалив и дискретен свидетел на техния труд.
Навремето, за жалост, не следях с голямо внимание равносметките, които младата двойка правеше пред мен относно напредъка на делото си. Междувременно те, окрилени от раждането на една хубава дъщеричка и изморени от опитите да градят щастието си върху подвижните пясъци на нашата бедна страна, в началото на новия век неочаквано бяха решили да се преместят във Виена град, към който и двамата изпитваха добри чувства, може би и заради сладките им спомени като младоженци.
Поканиха ме на кратко сбогуване малко преди да напуснат окончателно Рим. Обещаха да ми пишат и да ми гостуват, когато дойдеха на посещение в Италия.
Не направиха нищо от това и повече нищичко не узнах за тях. Докато един ден, преди близо няколко месеца, не получих плик от Виена. Той съдържаше ръкописа, който Ви изпращам — беше дългоочакваният роман.
Бях щастлив да узная, че поне са успели да го доведат до край и исках да им отговоря, за да благодаря. Но останах учуден, когато установих, че не са ми изпратили нито адреса си, нито дори два съпътстващи пратката реда. На титулната страница стоеше сухото посвещение: „На победените“, а от задната страна на плика бе изписано с флумастер само: „Рита & Франческо“.
И тъй, аз прочетох романа. Или по-скоро би трябвало да го нарека записките? Наистина ли става дума за барокови мемоари, пригодени за съвременния читател? Или по-скоро за модерен роман, пренесен в хиляда и шестстотната година? Или за двете неща едновременно? Това са въпроси, които ме измъчват и до днес. Всъщност в някои части ти се струва, че четеш страници, достигнали недокоснати до нас от седемнадесети век — всички герои постоянно си служат с лексиката на бароковите трактати.
Но после, щом разговорът бъде изместен от действието, езиковият регистър рязко се променя, същите участници се изразяват на съвременен език и дори техният начин на действие напомня по всичко постановката на типичния криминален роман, нещо като Шерлок Холмс и доктор Уотсън, колкото да дам един пример. Като че ли на тези места авторите са пожелали да оставят следа от своята намеса.
А ако ме бяха излъгали? Изненадах самия себе си, че си задавам този въпрос. Ами ако историята от ръкописа на прислужника, намерен от тях, беше просто измислица? Не приличаше ли прекалено много на начина, по който Мандзони и Дюма започват техните два шедьовъра — „Обещаните годеници“ и „Тримата мускетари“? Които, виж каква случайност, също са исторически романи, чието действие се развива в хиляда и…
За съжаление не ми бе възможно да стигна до същината на въпроса, която най-вероятно е осъдена да остане загадка. Всъщност не успях да издиря осемте тома с писмата на абат Мелани, от които започва историята. Библиотеката на маркиз ****** е била разпиляна преди десетина години от наследниците, които са се погрижили да я разпродадат. След като използвах някое и друго познанство, търговската къща, която се занимавала с продажбата, ми съобщи неофициално имената на купувачите. Повярвах, че най- накрая съм стигнал до разрешението и се сметнах за благословен от Господа, докато не прочетох имената на новите притежатели — томовете бяха закупени от Рита и Франческо. За които, разбира се, не се съобщаваше никакъв адрес.
При това положение в последните три години проведох, с малкото средства на мое разположение, дълга поредица от проверки по съдържанието на ръкописа. Ще намерите резултата от моите проучвания в страниците, които прибавям накрая и които Ви моля да прочетете с голямо внимание. Ще разберете колко време държах в забрава творбата на двамата ми приятели и всички терзания, които тя ми причини. След това ще намерите подробен преглед на историческите събития, разказани в ръкописа и една равносметка на мъчителните изследвания, които проведох в архивите и библиотеките на половин Европа, за да разбера дали сведенията отговарят на истината.
Всъщност фактите и събитията, съдържащи се в ръкописа, както и Вие самият ще установите, са от такова значение, че могат да изменят категорично и завинаги хода на историята.
Е, добре, сега, след като стигнах до края на тези проучвания, мога да потвърдя със сигурност, че случките и героите, съдържащи се в разказа, който след малко ще започнете да четете, са автентични. И даже, когато не ми беше възможно да намеря доказателства за прочетеното, успявах най-малкото да установя, че става дума за изцяло достоверни събития.
Събитията, разказани от двамата ми бивши енориаши, макар и да не се въртят единствено около папа Инокентий XI (който между другото дори не е сред героите на романа), позволяват да излязат наяве обстоятелства, които хвърлят нови и тежки сенки върху твърдостта на духа на понтифекса и почтеността на неговите намерения. Казвам „нови“, защото още процесът по обявяването на папа Одескалки за блажен, започнал на 3 септември 1714 г. от Климент XI, се препънал почти мигновено поради възражения
Бих могъл, благодарение на закона, одобрен от папа Йоан Павел II преди повече от петдесет години, да отворя по своя инициатива добавка към разследването. Но в такъв случай не бих успял
По този начин обаче бих допуснал да се появят тежки и неизличими съмнения върху добродетелите на Блажения — решение, което можеше да се взема само от понтифекса и със сигурност не от мен.
