Бяхме ги чули всички, носеха се от първия етаж. Пелегрино, ханджията, моят господар, първи раздвижи дългите си крака, за да се притече на помощ колкото се може по-бързо. Но спря още щом стигна до голямата стая на първия етаж, който гледаше към „Улицата на Мечката“. Тя бе наета от двама гости: синьор дьо Муре, възрастен френски благородник, и неговия придружител Помпео Дулчибени от Фермо. Муре, в креслото, с крака, потопени в легена, заради обичайното си миене, се бе отпуснал накриво с увиснали ръце, а абат Мелани го беше хванал под кръста и се опитваше да го съживи, като го разтърсваше за яката. Муре бе насочил погледа си зад раменете на притеклия се на помощ човек. Изглеждаше, че разучава старателно с удивени очи Пелегрино, издавайки неясен гърлен звук. Тогава Пелегрино забеляза, че абатът всъщност не викаше за помощ, а разпитваше стареца, като викаше високо и го подканваше да говори. Говореше му на френски и моят господар не разбра, но предположи, че го пита какво му се е случило. На Пелегрино (както самият той по-късно щеше да сподели с всички ни) му се струвало, че абат Мелани друса прекалено силно Муре в опита си да го спаси, и се хвърлил, за да изтръгне бедния старец от здравата хватка. И точно в този момент злощастният синьор дьо Муре с огромно усилие промълвил последните си думи: „Ах, значи все пак е вярно“, измънкани на италиански. После престанал да хърка. Продължаваше да се втренчва в ханджията, а от устата чак до гърдите му се беше стекла някаква зеленикава лига. Беше мъртъв.
—
— Кристофано, лекар и хирург от Сиена! — повика проверяващият.
С бавни и премерени движения нашият тоскански гост излезе напред, с кожената чанта, съдържаща всичките му инструменти, с която никога не се разделяше.
— Аз съм — отговори той тихо, след като разтвори чантата си, разрови една купчина хартии и се прокашля студено и сдържано. Кристофано беше закръглен, невисок господин, с поддържан външен вид и неприветлив поглед, който внушаваше добро настроение. Тази вечер бледото му лице, обляно в пот, която не се грижеше да избърсва, зениците, съсредоточени в нещо невидимо и бързото поглаждане на черната брадичка, преди да пристъпи напред, опровергаваха неговите претенции за невъзмутимост и разкриваха някакво огромно вътрешно напрежение.
— Бих искал да изясня, че след един първоначален, но внимателен оглед на тялото на синьор дьо Муре, изобщо не съм сигурен, че става дума за зараза — започна Кристофано, — докато медицинският експерт на магистратурата по здравеопазването, който твърди подобни неща с такава сигурност, всъщност се задържа съвсем за кратко при тялото. Тук — той показа листовете, — съм записал моите наблюдения. Вярвам, че могат да послужат, за да се помисли още малко и да се отложи това ваше прибързано решение.
Хората на капитана обаче нямаха нито властта, нито желанието да се занимават с подробности.
— Магистратът заповяда незабавното затваряне на тази странноприемница — отряза изкъсо този, който изглежда беше главният, като добави, че за момента все още не е обявена истинска и пълна карантина, че дните под ключ щяха да бъдат само двадесет и улицата няма да се прегражда, ако, разбира се, не се установят други подозрителни смъртни случаи или заболявания.
— При положение, че аз също ще бъда заключен и, за да си помогна в диагнозата — настоя синьор Кристофано леко засегнат, — мога ли поне да разбера нещо повече за последните хранения на синьор дьо Муре, понеже той ядеше винаги сам в стаята си? Може да е бил обикновен запек.
Възражението оказа ефект върху войниците, които колебливи започнаха да търсят с поглед ханджията. Но той изобщо не беше чул молбата на лекаря: отпуснат на един стол, отдаден на печал, той стенеше и проклинаше, както обикновено, безконечния низ от удари, които животът му нанасяше. Последният от тях беше преди седмица, когато в една от стените на странноприемницата се бе разтворила малка пукнатина — нещо, което нерядко се случва в старите къщи на Рим. Цепнатината не криеше никаква опасност, както ни се каза, но и само това стигаше, за да потисне и разгневи моя господар.
Проверката междувременно продължаваше. Сенките на вечерта се спускаха и отрядът беше решил да не протака допълнително заключването.
— Доменико Стилоне Приазо, от Неапол! Анджоло Бреноци, от Венеция.
Двамата младежи, първият поет, а вторият стъклар, пристъпиха напред, като се гледаха един друг, сякаш успокоени от факта, че са ги извикали заедно, като че ли така можеха да си поделят страха. Бреноци, стъкларят — с уплашен поглед, лъскави обички и заострено нагоре носле, което надничаше между пламналите бузи — напомняше малка порцеланова статуя на Христос. Жалко че, както обикновено, освобождаваше напрежението, пощипвайки се неприлично между бедрата, като че се опитваше да свири на инструмент с една-единствена корда. Неприятен навик, който ми се набиваше на очи повече, отколкото всеки друг.
— Бог да ни е на помощ! — изплака тогава отец Робледа, не разбрах дали заради непристойния жест на стъкларя или заради ситуацията, и се отпусна зачервен на едно столче.
— И всички светци — добави поетът. — Излиза, че дойдох от Неапол, за да си хвана зараза.
— И не сте постъпили добре — отсече йезуитът, докато попиваше потта от челото си с кърпичка. — Достатъчно бе да си останете във вашия град, там сгодните случаи не липсват.
— Може и така да е. Само дето сега, като имаме добър папа, вярвахме, че тук е дошло благоразположението на небето. Ама първо трябва да се види какво мислят онези, дето, както се казва, са зад Портата — изсъска Стилоне Приазо.
Със свити устни и остър език, неаполитанският поет беше ударил там, където никой не искаше дори да бъде докоснат.
Вече от няколко седмици турските войски на Високата порта напираха, жадни за кръв, пред вратите на Виена. Всички войски на неверниците неумолимо се събираха (поне така съобщаваха сухите доклади, които достигаха до нас) пред столицата на Свещената римска империя и заплашваха скоро да пробият отбраната.
Сражаващите се от християнска страна, почти готови да капитулират, все още удържаха само благодарение на вярата си. Лишени от оръжия и хранителни припаси, омаломощени от глада и дизентерията, на всичко отгоре бяха уплашени от първите признаци на чума.
Всички знаеха: ако Виена паднеше, пътят на войските на турския предводител Кара Мустафа към Запада щеше да бъде свободен. И те щяха да залеят всичко с ужасен, див устрем.
За да предотвратят заплахата, се бяха събрали много принцове, крале и военачалници: кралят на Полша, херцог Шарл Лотарингски, принц Максимилиан Баварски, Лудвиг Вилхелм, херцог на Баден и множество други. Всички те обаче бяха убедени да се притекат в помощ на обсадените от единствения истински защитник на християнския свят — папа Инокентий XI.
Всъщност от много време понтифексът се бореше геройски, за да събере, обедини и укрепи частите на християнското опълчение. И то не само със средствата на политиката, но и с ценна финансова помощ. От Рим постоянно заминаваха щедри парични суми: повече от два милиона скуди за императора, двеста хиляди форинта за Полша, плюс други сто хиляди скуди, дарени от племенника на папата, още вноски от различните кардинали и накрая едно богато извънредно теглене на приходите от църковния десятък в Испания.
Свещената мисия, която папата се мъчеше отчаяно да доведе докрай, се прибавяше към многобройните му благословени дела, извършени за седемте години на папския престол.
Вече седемдесет и две годишният наследник на свети Петър, роден с името Бенедето Одескалки, беше дал преди всичко своя пример. Висок, изключително слаб, с широко чело, орлов нос, строг поглед, с издадена, но благородна брадичка, покрита от малка брада и мустаци, той си беше спечелил славата на аскет.
Скромен и затворен по характер, той рядко минаваше с каляска из града, и грижливо избягваше народното въодушевление и одобрение. Известно бе, че е избрал за себе си най-малките, неуютни и голи стаи, които някога някой папа е обитавал, и че почти никога не слизал в градините на Квиринала и
