Ако междувременно творбата беше публикувана, щях да бъда освободен от задължението на тайната. Ето защо се надявах, че книгата на двамата ми стари енориаши е намерила вече своя издател. Поверих впрочем търсенето на някои от най-младите и непосветени мои сътрудници. Но в каталозите с книги на пазара не намерих нито едно произведение от този род, нито имената на моите приятели.
Опитах се да издиря двамата млади хора, които със сигурност вече не бяха такива — в регистъра се оказа, че действително са се пренесли във Виена, на Ауершпергщрасе 7. Писах на този адрес, но ми отговори управителят на едно университетско общежитие, който не можеше да ми даде никаква насока. Попитах във виенската община, където обаче не можаха да открият нищо важно. Обърнах се към посолствата, консулствата, чуждестранните епархии, без да стигна до никакъв резултат.
Страхувах се от най-лошото. Писах също и на енорийския свещеник на църквата на миноритите — църквата на италианската общност във Виена. Но Рита и Франческо бяха непознати навсякъде, включително за щастие и на гробищния регистър. Най-накрая самият аз реших да тръгна за Виена с надеждата да намеря поне тяхната дъщеря, макар че след четиридесет години не си спомнях кръщелното й име. Както можеше да се предвиди, и този последен опит потъна в нищото.
От двамата ми отдавнашни приятели, освен писанията, ми остава единствено старата снимка, която ми подариха. Предоставям Ви я, както и всичко друго.
От три години ги търся навсякъде. Понякога се улавям да заглеждам момичетата с червени коси като тези на Рита, забравяйки, че нейните сега биха били бели като моите. Днес тя би била на 74 години, а Франческо — на 76.
Разделям се засега с Вас и с Негово светейшество. Нека Бог Ви даде вдъхновение за прочита на текста, до който се докосвате.
На победените
Синьоре,
Като Ви изпращам тези мемоари, които най-накрая открих, дръзвам да се надявам, че Ваше превъзходителство ще разпознае в моите усилия да задоволя Вашите желания извънмерната привързаност, която винаги е съграждала моето щастие, когато имах възможността да я засвидетелствам на Ваше превъзходителство…
Мемоари
Първи ден
11 септември 1683
Стражите, водени от началника на полицията, пристигнаха привечер, точно когато се канех да запаля факлата, която осветяваше нашата табела. В ръцете си стискаха дъски и чукове, печати, вериги, и огромни гвоздеи. Докато се приближаваха по „Улицата на Мечката“, крещяха и жестикулираха високомерно, за да накарат минувачите и клюкарстващите групички да им направят път. Бяха наистина ядосани. Щом стигнаха до мен, започнаха да махат с ръце:
— Всички вътре, всички вътре, кръчмата трябва да се затвори — извика онзи измежду тях, който даваше заповедите.
Едва бях успял да сляза от столчето, върху което бях стъпил, и две силни ръце ме блъснаха грубо във входа, докато неколцина стражи се подреждаха заплашително пред вратата, за да препречат достъпа. Бях замаян. Стресна ме тълпата, която се беше струпала светкавично пред портата под виковете на офицерите. Бяха наемателите на нашата странноприемница, известна като странноприемницата „При оръженосеца“.
Беше само девет часа, а всички бяха налице: в очакване да се сервира вечерята, както всяка вечер те се шляеха из приземния етаж, между отоманките в преддверието и масите в двете близки трапезарии. Преструваха се, че вършат кой едно, кой друго, а всъщност всеки беше там, за да се навърта около младия наемател французин, който с голяма вещина се упражняваше на китарата си.
— Пуснете ме да изляза! Ах, как дръзвате? Долу ръцете! Не мога да остана тук! Съвършено здрав съм, ясно ли е? Здрав като бик! Пуснете ме да си вървя, казвам ви!
Този, който викаше така (едва го забелязах зад гората от копия, с които го ограждаха войниците), беше отец Робледа, испанецът йезуит, също наш наемател, който започна да крещи, обхванат от паника, без да си поема дъх, със зачервен врат и изпъкнали по него жили. Ето защо виковете му напомниха квиченето на прасетата, когато ги колят, окачени с главата надолу.
Шумът отекваше на улицата и, струва ми се, стигаше чак до площадчето, опразнило се сякаш за миг. На другата страна на улицата зърнах продавача на риба и двамата прислужници от близката странноприемница на „Мечката“, които наблюдаваха сцената.
— Затварят ни — извиках им, като опитвах да се покажа, но и тримата останаха равнодушни.
Един продавач на оцет, един разносвач на сняг и една група момченца, които допреди малко оживяваха улицата, се скриха уплашени зад ъгъла.
Междувременно моят господар, синьор Пелегрино де Грандис, бе сложил някаква масичка на прага на странноприемницата. Един от офицерите постави върху нея регистъра на наемателите в странноприемницата, който току-що бе накарал да му донесат, и започна проверката.
— Отец Хуан де Робледа, от Гранада.
Тъй като никога не бях присъствал на поставяне под карантина, а и никой никога не ми беше разказвал как става, първоначално помислих, че искат да ни вкарат в затвора.
— Лоша работа, лоша работа — дочух да изсъсква Бреноци, венецианецът.
— Да излезе напред отец Робледа — изгуби търпение проверяващият.
Йезуитът, съборен на земята в неравната битка с войниците, се изправи и след като се увери, че всеки път за бягство е препречен от копията, отговори на призива, като даде знак с косматата си ръка. Веднага беше избутан близо до мен. Отец Робледа бе пристигнал от Испания преди няколко дни и от сутринта, поради разигралите се събития, не беше правил нищо друго, освен да подлага на сурово изпитание нашите уши с уплашените си викове.
— Абат Мелани, от Пистоя — извика от регистъра на наемателите офицерът проверител.
В сянката се открои дантеленият маншет с френска кройка, който украсяваше китката на нашия най- скорошен гост, пристигнал едва на зазоряване. Той вдигна прилежно ръка, като чу името си и малките му очи блеснаха като звезди, докато излизаше от мрака. Йезуитът не размърда и мускулче, за да се отмести, когато Мелани, пристъпвайки спокойно и в мълчание, се присъедини към нас. Именно виковете на абата тази сутрин бяха вдигнали тревога.
