Любен Любенов, Радка Трендафилова
Българските преводи на Байронова лирика
За първи път български превод на Байроново произведение българската библиография приема този на Абидоската невеста, направен от Никола Катранов и публикуван в Москва през 1850 г. Но като литературен факт такъв превод не е оцелял и вероятно никога не е бил публикуван. Сведения за него са включени в библиографските трудове на Константин Иречек, Александър Теодоров-Балан, Валерий Погорелов и Манъо Стоянов. Обаче първото сведение за този превод се дава от Иван В. Шопов в неговия „Списък на българските книги на новозарождаемата българска писменост в XIX век“, публикуван в Цариградски вестник от 6 септември 1852 г., а впоследствие като отделно издание (1852). В този първи извор Катрановият превод на „Абидоската невеста“ е даден в хронологичен ред между годините 1850 и 1851, но на мястото на нейната година на издаване има многоточие. Може да се допусне, че Байроновата поема се появява тук въз основа на сведения, че предстои да излезе от печат. Впоследствие библиографските данни за нея са преминавали от библиография в библиография, без техните съставители да са се потрудили да издирят самия превод. Направените от нас издирвания в големите български библиотеки и в библиотеките на Москва и Ленинград не доведоха до откриване на екземпляр от българския превод на „Абидоската невеста“ от 1850 г.
Тогава първата българска действителна публикация на Байроново произведение е прощалната песен на Чайлд Харолд в превод на Димитър К. Попов, поместен в трета книжка на сп. Наука от 1882 г., издавано в Пловдив и редактирано от Иван Вазов, Константин Величков и други известни наши културни дейци.
Две години по-късно във втората част на известната христоматия на Вазов и Величков е отпечатано стихотворението Умирающий гладиатор, преведено от Иван Вазов. Впоследствие то е препечатвано неведнъж в различни други издания, включително в томчето избрани преводи на Вазов от 1977 г. Преводът прави силно впечатление с емоционалния си стих, точните функционални рими и високия поетически градус. Всъщност и в най-пълните Байронови издания липсва стихотворение с такова заглавие. Това е превод на 140 и 141 строфи от Четвърта песен на „Странстванията на Чайлд Харолд“. Дори едно бегло сравнение с оригинала показва, че Вазов е запазил твърде малко от него и е привнесъл твърде много от себе си в 24-те преводни стиха — двете Спенсърови строфи съдържат само 18 стиха. Сложният оригинален римен орнамент (една четворна, една тройна и една двойна рима) е заменен в превода с астрофична стихова структура с двойни рими, като един стих е оставен неримуван. Според днешните критерии за стихотворен превод това е едно оригинално Вазова стихотворение, под чието заглавие би трябвало да стои в скоби (по Байрон).
И понеже жанровата разлика между поема и стихотворение е съществена, за първи превод на Байроново стихотворение трябва да приемем Мрачна ми е душата (My soul is dark), отпечатан в кн. 11 на сп. Искра от 1889 г. и подписан само с първата буква на фамилията на преводача (прев. Д.). Впоследствие до края на миналия век в периодичните издания „Македония“, „Дума“, „Светлина“, „Български преглед“ и в христоматията за III клас от 1894 г. се появяват още преводите Изток, Оставете ме!. Когато те прегръщах в своите обятия, Затворник, и В албума (първите два са анонимни; третият е подписан с Дафинов; четвъртият — с Д. К. Попов; петият с А. Д. Ихчиев).
От началото на нашия век до 1944 г. на българския читател се поднасят няколко десетки Байронови стихотворения, някои от които в по два, три и дори четири превода. Сред преводачите на Байронова лирика се нареждат Д. Мамарчев, Г. Минев, Гео Милев, Л Стоянов, Т. Михайлов, Ж Ив. Жеков, Дерижан и др. Ярко културно събитие е била кратката антология „Английски поети“ (Русе, п-ца „Роглев“, 1921, 112 с), в която Г. Минев е отпечатал свои преводи на няколко десетки творби от девет английски поети. Най-богато — с двайсет стихотворения, предимно от цикъла „Еврейски мелодии“ — е представен Байрон. Миневите преводи са постижение на преводаческото изкуство от онова време, а някои от тях като този на Евтаназия и сега се четат с наслада. Ето и първата строфа на едно от най-известните Байронови стихотворения She walks in beuty:
Коментирайки я, професор Вл. Филипов подчертава, че тук големият талант на Минев му е помогнал да се издигне до истинската творческа виртуозност.
Великолепен е Гео-Милевият превод на прочутия Шильонски сонет, отпечатан без името на преводача в шеста кн. на сп. Пламък от 1924 г. и подписан с неговото име в номер 26 на Щит от 1935 г. и във в-к Трезва борба от 5 януари 1938 г. Това е един от най-хубавите преводи в българската преводна поезия. Запазена е строгата сонетна форма на оригинала, а в първите две строфи — и неговите точни мъжки рими. В целия превод е предадено не само съдържанието, но и редица детайли; тонът е емоционален и призивен.
През 1924 г. се появяват и два чудесни превода на едно от централните Байронови стихотворения Прометей — на Г. Михайлов и Л. Стоянов. Впоследствие това стихотворение се появява в още два превода. Всички четири превода на Прометей са отпечатани в основния текст и в приложение към тази обзорна статия.
През 1941 г. Ж. Ж. Дорев издава в свой превод книгата „Английски поети“ (Варна, п- ца „Просвещение“), в която са представени Байрон и Шели. Байрон е представен с 34 стихотворения и с отделни строфи из „Чайлд Харолд“ и „Дон Жуан“. Близо половината преводи са пионерски. Дорев проявява добра езикова компетентност — съдържанието на творбите е предадено вярно, включително редица детайли и особености на поетическия изказ. В кратък предговор преводачът е изразил и своето отношение към превода на поезия. В изискванията към него той туря на първо място чисто смисловата точност, забравяйки напълно за художествено-поетическите достойнства и за необходимостта от единство между смислово и художествено покритие — единственото средство, което може да доведе до трайно преводаческо постижение. Дорев твърде е подценил тъкмо това единство — в преводите му има и стъпки, и ритъм, и рими, но рядко в тях блясва пламъкът на истинската поезия. Сравнително най-добри са преводите му на Арфата, От Сестис до Абидос, Дните ти се свършиха и Ти плачеше. Ето втората и заключителна строфа от последното стихотворение:
След 9 септември 1944 г. се появяват само няколко нови превода на Байронови стихотворения в течение на близо четвърт век. Едва през 1968 г. издателство „Народна култура“ отпечатва томчето „Лирика“ от Байрон в поредицата „Световни поети“, в което английският поет е представен с петдесет нови превода
