Венец от трева (Част II: Разривът)

унизително за мен. Защото аз съм син на човек, който също е бил народен трибун и е чувствал отговорностите си също както ги чувствам аз; защото съм син на човек, избиран и за консул, и за цензор, на човека, който нанесе такива жестоки поражения на скордизите в Македония, че му бе отсъден триумф. Защото съм наследник на Емилий Павел, на Сципион Африкански, на Ливий Салинатор. Фамилията, към която принадлежа, е древна и почтена, а аз самият съм достатъчно узрял за длъжността, която заемам.

Тук, назначени отци, в тази сграда, сред това събрание от древни, и славни имена се крие изворът на римското законодателство, оттук черпи сила римската власт, оттук започват нишките на римската администрация. Затова и тъкмо на това събрание, тъкмо в тази зала ще говоря първо аз с надеждата, че ще се вслушате в думите ми, за да разберете, че всичко, което предлагам, е логично, разумно, необходимо.

Щом завърши с речта си, Друз беше бурно аплодиран от целия Сенат. В реакциите на римските отци се усещаше едва ли не благодарност, че новият трибун веднъж завинаги скъсва с традицията, която навремето Сатурнин се бе опитал да наложи в отношенията между Сената и народа. Марк Ливий Друз беше тъкмо обратното на Сатурнин — той се държеше първо като сенатор, а след това като народен трибун, готов да служи във всичко на плебса.

Все още действащите консули се знаеха като хора с либерални възгледи, също както и действащите претори. Затова и почти никой не гласува в Сената срещу двата законопроекта на Друз. Макар и новоизбраните магистрати да не бяха толкова обещаващи, Секст Цезар се отнесе благосклонно към предложенията на трибуна, докато Филип не посмя да се обади изобщо; единствен Цепион говори против намеренията на бившия си зет и шурей, но понеже сред колегите му нямаше човек, който да не знае за враждата между двама им, изказването му беше посрещнато с безразличие. Самият Друз очакваше по- сериозна съпротива в плебейското събрание, където се слушаше думата на конниците, но опасенията му се оказаха напразни. Той изтълкува успеха си с хитрия си ход да представи и двата си законопроекта на едно и също концио. Най-влиятелните представители на конническото съсловие нямаше как да не обърнат внимание на вратичката, която им се отваряше според втория закон. Възможността и те да влязат в Сената, който досега е оставал недостъпен за тях само защото местата му са били запълнени докрай, не можеше да бъде изпусната току-така. Освен това подялбата на местата в съдилищата по равно се струваше на всички справедлива — сенаторите щяха да излъчват председателите на съда, затова пък петдесет и първият заседател щеше да е задължително конник. Честта на конническото съсловие беше напълно защитена.

Цялата политика, която Друз смяташе тепърва да провежда, беше сближението между двете съсловия; само едно такова сближение можеше да доведе до промяна в общественото мнение и по други въпроси. Колкото и да следваше примера на Гай Семпроний Гракх, той не можеше да не оплаква постоянно пагубните резултати от една политика на конфронтация и дълготрайно разделение.

— Именно Гай Гракх пръв раздели отчетливо двете съсловия едно от друго, при това съвсем изкуствено, защото нима всеки един член на сенаторско семейство не е конник до момента, в който на свой ред не влезе в Сената. Стига да има нужния имуществен ценз в преброителните списъци, той бива включен като конник. А не е влязъл в Сената по простата причина, че там вече са заели местата си твърде много негови роднини. И конниците, и сенаторите принадлежат на първата класа! В едно и също семейство баща и син могат са членове на различните съсловия и заради Гай Гракх те трябва да се чувстват едва ли не врагове. Това е изкуствено разделение. Единствената действителна разлика между съсловията е от компетенцията само на цензорите — щом влезе в Сената, човек бива лишен от правото да се занимава, с каквато и да е търговска или предприемаческа дейност, стояща встрани от земевладението. Така е било открай време.

Всичко това Друз го говореше този път пред плебейското събрание, където се бяха събрали да го слушат и мнозина сенатори.

— Хора като Гай Гракх не заслужават особена почит, а и делата им не могат да бъдат одобрявани — продължаваше той, — и все пак никой не може да ми попречи да почерпя от торбата с хитростите му всичко онова, което сам смятам за достойно за възхищение! Именно Гай Гракх пръв предложи Сенатът да увеличи състава си. Но заради общата атмосфера, която цареше в онези години, заради несъгласието на баща ми, а и заради другите недотам почтени части от общата му политическа програма намеренията му останах неизпълнени. Сега обаче аз съм този, който иска да увеличим състава на Сената. Макар и син на баща си, аз не мога да затворя очи пред факта, че една такава промяна може да бъде единствено за добро при сегашните обстоятелства! Рим се разраства. Нарастват и задълженията, които всеки един гражданин, зает в управлението, трябва да поеме върху плещите си. Да, но се оказва, че изворът, от който всички политически мъже в града черпят своята сила, е твърде малък, а водата му е застояла. И Сенатът, и конническото съсловие се нуждаят от свежа кръв, именно затова ви предлагам този законопроект, който има за единствена цел да им вдъхне повече жизненост.

И двата законопроекта бяха приети към средата на януари от новата година, нищо че втори консул вече беше Филип, а един от осемте претори — Цепион. Друз можеше да си отдъхне с облекчение — беше направил първата крачка, без да настрои някого срещу себе си! Може би се лъжеше в надеждите си, че и занапред го очакват само успехи, но пък и начинанието му бе потръгнало като по вода.

В началото на март Друз държа реч пред Сената по въпроса за агер публикус. Добре си даваше сметка, че с подобен ход рискува да издаде скритите си намерения, защото не беше чудно някой от ултраконсервативните елементи изведнъж да заподозре какви опасности се крият зад маската на това момче, уж израснало в собствената им среда. За да се избегнат недоразумения, Друз предварително бе споделил плановете си пред Скавър Принцепс Сенатус, Крас Оратор и Сцевола, убеждавайки и тримата да погледнат на нещата от неговия ъгъл. Ако можеше да разчита на тяхната подкрепа в Сената, навярно щеше да наложи мнението си и над всички останали.

Още със ставането си от пейката на народните трибуни той показа с тържествените си жестове, че предстои да се случват сериозни събития. По лицето му се бяха изписали едновременно възбуда и хладна решителност, които не можеха да не направят впечатление на по-възрастните му колеги.

— У нас живее голямо зло — започна Друз от мястото пред тежките бронзови врати на Курията, които изрично бе помолил да стоят затворени. Едва изрекъл тези няколко думи и отново замлъкна. Взря се в лицата на присъстващите — стар трик, който му позволяваше да убеди всеки един от слушателите си, че говори единствено и само на него.

— У нас живее голямо зло. Огромно зло. При това зло, което сами сме причинили! Което сами създадохме! И в същото време всеки от нас мислеше, че това е било най-доброто, на което сме били способни, и се гордееше посвоему с него. И понеже аз самият съм разсъждавал като вас, а никога не бих могъл да не уважавам стореното от славните ни предци, няма да кажа повече дума срещу създателите на това зло, няма да сложа петънце върху хората, които са седели и говорели в това свято здание преди векове.

Но кое е това зло, което така дълбоко е залегнало сред нас? — зададе своя риторичен въпрос Друз и надигна вежди едновременно с понижаването на гласа си. — То се нарича агер публикус, назначени отци. Агер публикус. Това е злото, за което ви говоря. Защото никой не може да отрече, че е зло! Ние отнехме най-плодородните земи на своите врагове — италийци, сицилийци, племената и народите отвъд моретата — и ги нарекохме агер публикус на Рим. Убедени бяхме, че по този начин само увеличаваме богатството на своя град, че ще се облажим от плодовете, с които земята ще ни дарява. Но не се оказахме прави, нали? Вместо да запазим отнетата земя, разделена на малки парцели — такава каквато я получихме от победените си врагове, — ние непрекъснато увеличавахме площта на земите, давани под аренда. Следвахме принципа, че така ще освободим римското гражданско население от допълнителен труд и не ще позволим римското управление да се омотае в безкрайните конци на бюрокрацията — нещо типично за гръцките полиси. Постепенно превърнахме своята публична земя в недостъпна за повечето ни стопани. Онези, които бяха започнали да я обработват в началото, все повече се отдръпваха, обезкуражени от рентите, които държавата искаше от тях, от големите площи, които им се полагаше да поемат. Агер публикус остана достояние единствено на най-богатите римляни, на онези, които можеха да