Венец от трева (Част II: Разривът)

друг римски гражданин ще получи полагащия му се дял. За някои от нас това е капка в морето, за други тези десет югера ще са единственото, което притежават. Да раздадем агер публикус! Да го раздадем до последното късче земя! Нека не оставим на наследниците си нищо от онова, с което най- злонамерените от тях биха ни унищожили — нас, нашата класа, нашето богатство. Не им оставяйте нищо, за което да се хванат! Аз вече съм се зарекъл да постигна замисленото, назначени отци, знайте, че ще устоя на думата си! Само блата и тресавища ще оставя в държавната земя. Не мислете, че го правя от съчувствие към бедните! Не мислете, че толкова съм се развълнувал от съдбата на ветераните — пролетарии! Не мислете, че ме е грижа дали всички вие и събратята ви конници експлоатирате, както трябва, дяловете си от агер публикус! Това, което ме накара да изляза днес пред вас, е дълбокото ми убеждение, че някой ден именно държавната земя ще прати Рим в пропастта — дали защото някой пълководец ще се полакоми да възнагради по-щедро войниците си, дали защото на някой демагог ще му се ще да се окичи със славата на Пръв сред римляните, дали защото двама-трима плутократи ще се наговорят да си поделят цяла Италия и Сицилия!

Сенатът като че ли чу най-сетне какво му се говори; като че ли дори се замисли над чутото. Ако не друго, то в това поне Друз можеше да е сигурен. Филип не се обади, а когато Цепион понечи да вземе думата, Секст Цезар просто не му я даде, като заяви, че достатъчно е било казано и насрочи ново заседание за следващия ден.

— Добре го каза, Марк Ливий — похвали оратора Марий, преди да излезе от Курията. — Ако продължаваш все в същия дух, ще останеш първият народен трибун в историята на Рим, спечелил мнозинство в Сената.

Но за голяма изненада на Друз този, който го чакаше пред изхода, беше не друг, а Луций Корнелий Сула — човек, почти напълно непознат.

— Току-що се връщам от Изтока, Марк Ливий, и искам да науча всички подробности. Искам да ми разкажеш за двата закона, които вече си прокарал, както и за цялото ти мнение по въпроса за агер публикус — заяви загадъчният Сула, чийто тен издаваше, че са го брулили много ветрове.

Интересът на Сула към темата беше напълно искрен. От всички слушащи малцина като него биха се оказали достатъчно интелигентни и склонни към разбиране, за да проумеят, че Друз не е никакъв радикал, още по-малко реформатор, а напротив — крайно консервативен политик, който се грижи най-вече да опази правата и привилегиите на класата, към която принадлежи, и да съхрани Рим такъв, какъвто го е наследил от предците си.

Изчакаха да се изравнят с Кладенеца на комициите, който да ги защити от студения зимен вятър, и Друз се впусна да обяснява надълго и нашироко позицията си. През повечето време Сула мълчеше, понякога подхвърляше някой въпрос, но иначе оставяше думата изцяло на събеседника си. Самият Друз беше щастлив, че се е намерил поне един Корнелий, готов да изслуша всичко онова, което събратята му патриции биха счели като жестоко предателство. Най-накрая Сула му протегна ръка, усмихна му се и чистосърдечно му благодари за пледоарията.

— В плебейското събрание не мога да те подкрепя, но в Сената със сигурност ще гласувам за теб — обеща му той.

Двамата продължиха заедно към Палатина, където живееха, но на никого не му хрумна да покани другия в топлия си кабинет, където да изпият кана вино. За особена симпатия между събеседниците не можеше да се говори, затова и си спестиха излишните любезности. Когато стигнаха до къщата на Друз, Сула само го потупа по гърба и продължи надолу по Кливус Викторие към пресечката, на която живееше. Изгаряше от нетърпение да поговори със сина си, чиито съвети от ден на ден ценеше все повече и повече, нищо че не излизаха от устата на мъдрец, а на младо момче. Най-важното при малкия Сула бе, че във всичко безрезервно поддържаше баща си. За човек, който може да разчита на шепа клиенти, да има такъв син, беше изключително щастие.

У дома обаче го чакаха неприятни новини. Елия му съобщи, че малкият Сула е с тежка настинка. Някакъв клиент го чакал от известно време — твърдял, че носи важни новини. Мисълта, че синът му е зле, го накара да се отнесе до голяма степен неприлично с гостенина си, като вместо към кабинета си се насочи право към дневната, където Елия бе настанила момчето. Мащехата предвидливо си бе казала, че тясната, задушна спалня не е подходящо място за един болен. Малкият имаше температура, болеше го гърло и постоянно подсмърчаше; това не му пречеше обаче да посрещне любимия си баща с вечния си боготворящ поглед. При вида му Сула малко се поуспокои, целуна го по челото и му каза вместо утеха:

— Ако сам се грижиш за себе си, момчето ми, тя ще те държи поне два пъти по осем дни, ако не се грижиш изобщо, ще се излекуваш след шестнайсет. Затова най-добре остави всичко на Елия.

След което се запъти към кабинета си. Чудеше се кой ли би могъл толкова търпеливо да го чака; клиентите му не бяха хора, които биха си развалили целия ден заради патрона си — най-малкото, защото той се бе показал стиснат човек и нямаше на какво толкова да се надяват. Клиентелата му включваше най- вече центуриони и прости войници, неизвестни никому хорица, предимно от провинцията, които бяха получили помощ от бившия претор и по собствено желание се бяха писали негови клиенти. От тях много малко имаха постоянно местожителство в Рим.

Гостът беше Метробий. Трябваше да се досети. Което доказваше, че е успял наистина да изтрие актьора от паметта си на почтен римски магистрат. На колко ли години беше? Сигурно на трийсет и две-три. Къде бяха отлетели всички тези години? В пълна забрава. И все пак Метробий си оставаше същият, а ако можеше да се съди по целувката им за добър ден, още бе склонен да се поддава на волята му. В следващия момент обаче Сула потръпна от ужас — последния път, когато Метробий го бе посещавал у дома му, Юлила се бе самоубила. Тогава любовникът му бе донесъл лош късмет, но пък и сам винаги бе смятал любовта за по-ценна от късмета. Сула обаче не гледаше така на нещата. Той решително се отдръпна от Метробий и седна на мястото си зад писалището.

— Не трябваше да идваш — каза той накратко.

Метробий въздъхна и грациозно се отпусна на стола за клиентите. Облакъти се на масата и погледна тъжно любимия си с красивите си, черни очи.

— Знам, че не трябваше Луций Корнелий, но аз съм твой клиент! Ти ми осигури гражданство, при това, без да се смятам за освобожденец — пред закона се наричам Луций Корнелий Метробий и принадлежа на триба Корнелия. Според мен на иконома ти би трябвало да правят впечатление не посещенията ми, а по-скоро дългите ми отсъствия. Вярвай ми, никому не съм казал нищо, с което да застраша репутацията ти. Нито на приятелите и колегите в трупата, нито на любовниците си, нито на прислугата ти. Трябва да ми вярваш за такива неща!

На Сула чак му се доплака от вълнение, но успя да се сдържи.

— Знам, Метробий. И ти благодаря за това — въздъхна на свой ред той, стана и отиде до раклата в края на стаята, върху която държеше виното си. — Една чаша?

— Благодаря.

Остави сребърната чаша на писалището пред Метробий, сетне прокара ръце през раменете му и за миг опря чело до гъстите му черни коси. Преди обаче актьорът да успее да го хване за ръцете, Сула се отдръпна и се върна на стола си от другата страна на масата.

— Какво толкова важно е станало? — мина той по същество.

— Чувал ли си за един тип на име Цензорин?

— Кой по-точно? Оная малка гадина Гай Марций Цензорин или другия Цензорин, дето кисне на Форума да показва парите си и да въздиша по запълнените сенаторски столове?

— Вторият. Не съм предполагал, че познаваш толкова добре римляните, Луций Корнелий.

— За времето, когато не сме се виждали, аз все пак бях градски претор, а това помага на човек да поопознае съгражданите си.

— Вярвам ти.

— И какво е направил въпросният Цензорин?

— Възнамерява да те даде под съд за държавна измяна, задето си бил приел огромен подкуп от партите и си ощетил интересите на Рим на изток.

Сула примигна от учудване.

— Богове! Не предполагах, че в Рим ще се намерят толкова любопитни люде да се интересуват какво