Шест дни след началото на октомври Сула се завърна в Капуа, където да се срещне с Катул Цезар и да даде нужните разпореждания за презимуването на армиите. И Апиевият, и Минуциевият път вече бяха отворени за свободна търговия и снабдяване, нищо че град Венузи продължаваше упорито да се държи. Така или иначе жителите му можеха само да гледат как римляните са си възвърнали контрола върху пътя, минаващ покрай стените му. Вия Попилия също беше достатъчно безопасна, за да се прехвърлят римските кохорти и търговски кервани от Кампания в Региум и обратно. По-страшно беше положението за малки групи пътници, тъй като Марк Лампоний още се криеше из планините и използваше оскъдните си сили за действия, които можеха да се нарекат разбойнически.
— И все пак — рече Сула на прощаване със сияещия Катул Цезар, докато се готвеше да замине за Рим в края на ноември, — в общи линии, можем спокойно да твърдим, че полуостровът е отново наш.
— Аз лично бих изчакал първо да научим за падането на Аскулум Пицентум, преди да се наема с подобни твърдения — отвърна му Катул Цезар, когото двете години неблагодарен труд в Капуа бяха направили още по-голям песимист. — Все пак, Луций Корнелий, всичко започна именно от там. А пиценците продължават да ни се опъват.
— Не забравяй, че и Нола беше сред първите — изрече Сула и презрително се изсмя.
Но дните на Аскулум Пицентум вече бяха преброени. Яхнал своя консулски кон, през октомври Помпей Страбон най-сетне доведе армията си пред вратите на града и се присъедини към Публий Сулпиций Руф. Аскулум беше обкръжен от втори вал — живата верига на римските войници. Толкова тясно бяха заклещени защитниците му, че дори въже да хвърлеха през някоя от кулите, противниците им щяха да ги забележат. Следващият ход на Страбон беше да отбие реката, от която обсадените черпеха вода. За целта римляните трябваше здраво да се потрудят, защото каменистото корито на Труенций позволяваше на големи количества от безценната течност да се провират под бентовете и пак да стигат до крепостта. И все пак Помпей Страбон беше енергичен човек и след продължително състезание с реката успя да я надвие.
От най-голяма полза за изпълнението на великия му план се оказа най-презреният от всички кадети в армията — младият Марк Тулий Цицерон. От известно време той беше станал личен писар на началника си, понеже владееше бързописа и му пестеше време при канцеларската работа. Оказа се обаче, че младежът знае и да чертае, та затова консулът Страбон кажи-речи му връчи цялата операция по отбиването на реката. През цялото време Цицерон се чудеше кое надделява повече у него — съчувствието към съдбата на обсадените нещастници или страхът пред гнева на неуравновесения си началник, — но в крайна сметка той мълчаливо изпълняваше заповедите на Страбон.
През ноември управниците на Аскулум Пицентум отвориха главната порта. Градът се предаваше на Гней Помпей Страбон.
— Нашият дом от днес е и твой — рече най-висшият от магистратите, все едно нищо съществено не се беше случило. — Това, за което те молим, е да ни върнеш водата.
Помпей тръсна назад сивкаворусите си коси и прихна да се смее.
— Че за какво ви е? Мислите ли, че ще остане кой да я пие?
— Ние сме жадни, Гней Помпей!
— Тогава си останете жадни.
Яхнал наперения си кон, римският консул влезе в Аскулум Пицентум начело на тримата си легати — Луций Гелий Попликола, Гней Октавий Рузон и Луций Юний Брут Дамазип, — военните трибуни, кадетите и пет кохорти въоръжени войници.
Докато войниците се пръскаха по улиците на града и арестуваха един по един всички подозрителни типове, консулът Страбон се яви на градския форум. Бившето пазарище още носеше белезите от умопомрачителните сцени от времето на Гай Видацилий. Там, където навремето бе стояла трибуната за градските управници, сега се издигаше само купчина от полуизгорели дървени греди — останки от славната клада, която Видацилий си беше издигнал, за да се самозапали пред ужасените погледи на местните.
Консулът Страбон внимателно оглеждаше площада да не изникне някоя изненадка. Най-накрая се наведе към Брут Дамазип и му нареди:
— Върху кладата да се издигне дървена площадка. Веднага!
Само за няколко минути войниците откъртиха вратите и част от гредореда на близките къщи и сглобиха желаната площадка, от която Страбон да раздава правосъдие; издигнаха му дори стълба, за да се качи. Най-накрая един от робите занесе куриатния стол на господаря си върху импровизираната трибуна, а до него сложи трикрако столче за писаря му.
— Ти. Ще дойдеш с мен! — посочи Страбон Цицерон и като се качи по паянтовата стълба, се настани на почетното място. Още не си беше свалил лъскавата броня и шлема от главата, само червеното наметало на римски пълководец беше сменено с пурпурно — символ на гражданската власт. Цицерон грабна няколко восъчни таблици, притича бързо до отреденото му място и се сгуши, сякаш искаше да остане незабелязан от тълпата. Една от таблиците стоеше на коленете му, писецът от животинска кост чакаше готов в ръката му. С известно любопитство младежът си казваше, че се очаква съдебно дело.
— Попликола, Рузон, Дамазип, Гней Помпей Младши, елате при мен — извика помощниците си консулът.
Цицерон усети как сърцето му се успокоява и с известно спокойствие дори огледа площада. Искаше добре да се запознае със сцената на действието, преди да запише първите реплики на актьорите. Личеше си, че преди да отворят портите на града си, пиценци бяха взели някои необходими мерки: около площада бяха струпани мечове, ризници, копия, ножове, както и всички останали вещи, които победителите можеха да нарекат оръжия и заради които можеха да накажат още по-сурово притежателите им.
Най-напред пред трибунала бяха извикани градските магистрати. Накараха ги да застанат в самите крака на консула. Щом обвиняемите му бяха представени, Помпей Страбон откри съдебното заседание с първата си и същевременно последна обвинителна реч, придружена с очакваната присъда. Както обикновено Страбон не беше многословен:
— Всички вие сте извършили убийство и държавна измяна. Вие не сте римски граждани, затова ще бъдете първо бити с камшик, а след това — обезглавени. Радвайте се, че не ви третирам като роби, иначе щях да ви разпъна на кръст.
Присъдите бяха изпълнени веднага и на място, пред самия трибунал. Ужасеният Цицерон, който едва се сдържаше да не повърне, беше забил поглед в табличката пред себе си и трескаво драскаше с писеца знаци, незначещи нищо.
След като градските управници си получиха заслуженото, консулът Страбон повтори същата присъда и за техните съграждани от мъжки пол на възраст между тринайсет и осемдесет години. Наказанието получиха без изключение всички пиценци, които войниците бяха намерили живи в града. За да не се бавят излишно с изпълнението на присъдите, Страбон нареди на едно място петдесет души с камшици, а на друго — още толкова палачи. Неколцина войници бяха пратени да се разровят сред купищата предадено оръжие в търсене на брадви, но докато открият нещо, другарите им вече се бяха захванали на работа с мечовете си. Повечето от тях станаха такива майстори, че дори и при наличието на брадви предпочитаха да продължат с личното си оръжие. Така или иначе за един час петдесетте палачи бяха видели сметката едва на триста аскуланци. Главите на екзекутираните бяха набучени на копия и окачени по стените на града, труповете им стояха захвърлени на големи купчини в единия край на площада.
— Ще трябва да побързате — обърна се Помпей Страбон към подчинените си. — Искам всичко да се свърши
— Би било много по-лесно да ги оставим да умрат от глад — подхвърли синът му.
— По-лесно, но не и законно — възрази баща му.
Над пет хиляди аскуланци намериха смъртта си в този ужасен ден. Макар никой от присъстващите римляни да не обели дума в защита на екзекутираните, всеки щеше завинаги да носи тягостния отпечатък от безмилостното клане на победените. Площадът се бе превърнал в езеро от кръв, сладникавата й миризма
