се разнасяше високо към околните планини.
Чак при залез-слънце консулът се вдигна от мястото си и протегна отмалелите си от седене крайници.
— Обратно в лагера — заповяда той кратко на войниците си. — С жените и децата ще се занимаем утре. Няма нужда да поставяме стражи в града. Само ще залостим вратите отвън и ще поставим часови покрай стените.
Дори не се сети за хилядите трупове на площада и потоците кръв, рукнали по съседните улици. Всичко щеше да си остане така, както си беше.
На сутринта консулът се върна на дървената трибуна и премина към следващата точка от съдебното дело. Присъдата отново беше еднаква за всички:
— Напускате незабавно града. Ще вземете със себе си само дрехите по гърбовете си. Никаква храна, никакви пари, никакви ценни вещи, никакви семейни реликви.
След две години непрестанна обсада Аскулум Пицентум беше доведен до пълна мизерия; пари се намираха малко, ценни вещи — още по-малко. И все пак, преди наказаните да бъдат изтикани насила вън от градските порти, войниците щателно ги проверяваха да не отнесат нещо със себе си. Майки и деца бяха подгонвани като стада овце, набързо прекарвани през редиците на римските войници и разпръсвани из голата пустош на околните земи. Нито викащите за помощ жени, нито плачещите старици, нито пищящите деца можеха да трогнат победителите; войниците на Помпей Страбон вече бяха видели достатъчно нещастия, за да се вслушват в мъката на пиценци. Ако сред изгладнелите аскуланки се случеха някои по- красиви, отиваха директно за офицерите и центурионите; другите по-млади и все още сочни бяха запазени за войниците; останалите бяха пъдени като добитък надалеч от римския лагер. Когато след ден-два всяка от пленничките изпълнеше задълженията си към похитителите, ако още беше жива и можеше сама да се движи, бързаше да догони майка си и децата си някъде по пътищата на Пиценум.
— Уви, не виждам какво мога да покажа на триумфа в Рим — отбеляза консулът, щом изпълни дълга си на римски съдия. — Каквото по-ценно намерите из града, разпределете го между войниците.
Цицерон вървеше плътно зад началника си и докато слизаше от трибуната, оглеждаше труповете от най-голямото клане в историята на света. За два дни и той се беше отучил не само от природната си гнусливост, но дори от съчувствието, което беше свикнал да изпитва към нещастията на другите. „Ако това е войната — мислеше си Цицерон, — нека боговете ме държат далеч от всяка друга.“ В същото време големият му приятел Помпей, когото обожаваше и който му беше сторил толкова добрини по време на похода, можеше дори сред тази касапница да оправя русите си коси и весело да си подсвирква, докато си проправя път сред рояците мухи, кръжащи над локвите съсирена кръв. В красивите му сини очи се четеше такова спокойствие, сякаш обезглавяването на няколко хиляди души е най-невинната, най-справедливата постъпка в цялата кариера на любимия му баща.
— Помолих Попликола да запази две много привлекателни жени за нас, кадетите — искаше да зарадва приятеля си Помпей, докато внимаваше Цицерон да не се изпързаля в кръвта. — Добре ще си прекараме! Гледал ли си как го правят? Е, ако още не си, днес ще имаш случай и да се проявиш?
Цицерон задъхано му отговори:
— Гней Помпей, не става въпрос за липса на смелост — заяви той, — но нито стомахът, нито сърцето ми са направени за война. След всичко, което видях през последните два дни, едва ли биха ми го вдигнали и Парис, и Елена! Колкото до аскуланките, най-добре не ме занимавай с тях! Ще си избера някое дърво и ще си прекарам нощта сам в клоните му.
Помпей се засмя и прегърна приятеля си.
— Е, Марк Тулий, ама ти си най-загубената весталка, с която някога съм имал честта да разговарям! Врагът си е враг! Все пак не можеш да съчувстваш на някакви разбойници, които не само са имали наглостта да предизвикат Рим, но са разкъсали на парчета един римски претор и още стотици негови съграждани — мъже, жени и деца… Но, разбира се, не мога да те карам насила. Като толкова не искаш, иди да спиш на дървото. Аз ще те заместя.
Най-сетне напуснаха площада и продължиха по късата, но широка улица към градските порти. Но и там се сблъскаха с ужасяващите следи от голямото клане. По цялата стена стояха набучени на копия главите на убитите, черна кръв бе замръзнала по прерязаните гърла, очите и лицата на нещастниците бяха изкълвани от птиците. Накъдето и да се обърнеше човек, само това виждаше. На Цицерон отново започна да му се гади, но реши да не се проваля пред приятеля си. Затова не каза нищо, ами продължи да слуша радостните словоизлияния на младия Помпей.
— В целия град не намерихме нищо, дето да става за показ на триумф — повтаряше думите на баща си той. — Затова пък аз си намерих чудесна мрежа за лов на диви птици. Баща ми пък ми подари няколко много ценни ръкописа. В една от къщите се натъкнал на някакво непознато издание на прачичо ми Луцилий. Изглежда, е било дело на местен преписвач, защото не бяхме и чували за него. Това го прави още по- ценно.
— Те нямат нито храна, нито топли дрехи — отбеляза Цицерон.
— Кои те?
— Жените и децата, които изгонихме от родния им град?
— Предполагам, че нямат. Какво толкова?
— Ами цялата тази свинщина на площада?
— Имаш предвид труповете?
— Да, имам предвид труповете. И кръвта! И отрязаните глави!
— Ами когато им дойде времето, ще изгният.
— И ще донесат куп болести.
— Че кой ще се зарази от тези болести? Когато баща ми накара да заковат портите на града, в Аскулум Пицентум вече няма да е останала жива душа. Дори някои от жените и децата да поискат да се върнат, след като си заминем, няма как да влязат. Аскулум Пицентум принадлежи единствено на историята. Никой няма повече да живее между стените му.
— Сега разбирам защо наричат баща ти Касапина — изрече Цицерон, без да се замисля няма ли да засегне приятеля си с тези думи.
Всъщност Помпей се почувства по-скоро поласкан.
— Хубав прякор, нали така? — подхвърли той и ако нещо го караше да се чувства неловко, то бе усещането за слабост задето толкова силно се възхищава от баща си. За да преодолее смущението си, Помпей забърза напред. — Моля те, Марк Тулий, да побързаме! Не искам ония задници да започнат преди мен. Все пак, ако не бях аз, щяхме да обираме боклуците на офицерите.
— Гней Помпей, искам да знаеш нещо — рече той задъхано.
— Какво? — попита приятелят му, видимо замечтан за съвсем други неща.
— Помолих да ме прехвърлят в Капуа. Мисля, че там бих могъл да използвам много по-добре способностите си. Вече писах на Квинт Лутаций и получих отговора му. Твърди, че много ще се радва на услугите ми. Ако не той, то Луций Корнелий Сула.
Помпей се закова на място и го изгледа смаяно.
— Защо си направил такова нещо?
— Гней Помпей Страбон е свикнал да работи с корави войници като него самия, Гней Помпей. А аз съм всичко друго, но не и корав. — Кафявите очи на младежа излъчваха такава искреност при изричането на тези думи, че покровителят му още не знаеше дали да се засмее или ядоса. — Моля те, пусни ме да си вървя! Винаги ще ти бъда благодарен за стореното за мен, никога няма да забравя помощта ти през тези дълги месеци. Но пък и ти не си глупак, Гней Помпей, по-добре от мен знаеш, че мястото ми не е в щаба на баща ти.
— Както решиш, Марк Тулий! — въздъхна той. — Знаеш ли, че ще ми липсваш…
Сула се завърна в Рим в началото на декември, без да има ясна представа кога ще се състоят изборите за консули. Откакто Азелион бе умрял, Рим нямаше градски претор, а народът усилено говореше, че единственият жив консул Помпей Страбон ще се прибере в столицата, когато сам реши; никой друг не би могъл да го накара. В друг момент това щеше да отчая напълно Сула, но при сегашните обстоятелства просто нямаше съмнение кой ще е новият първи консул. За броени часове славата му се бе разнесла и до
