Тъй като беше човек от село, веднага му направи впечатление колко суха и неплодородна изглежда долината на Ибер.
Врагът не даваше никакви признаци на живот, но това не беше причина Помпей да се радва на късмета си. С ужасните спомени от предишната година той не смееше да се надява на нищо и се ослушваше като заек, готов да посрещне опасността от всички страни едновременно. Бързо подмина и Сагунт, и Лаврон; Сагунт се държеше, но Лаврон беше превърнат на пепелище. В края на юни Помпей прати писмо до Метел Пий в Сеговия, за да му съобщи, че се е настанил в просторната и плодородна долина на Турис, точно срещу мощните стени на Валенция.
Там, в тясното пространство между реката и града се бяха разположили Херений и Перперна, които го чакаха. Според съгледвачите на Помпей противникът числено ги превъзхождаше. Все пак и той разполагаше с пет легиона: около трийсет хиляди войници срещу двайсетте хиляди на Помпей. Най-голямото им преимущество се дължало на конницата, която според хората на Помпей наброявала хиляда души. Макар Метел Сципион и Авъл Габиний да се бяха постарали да осигурят нови попълнения за Помпей от Нарбонска Галия, той имаше под свое командване не повече от четиристотин конници.
В едно поне беше сигурен — пиценските му съгледвачи нямаше да го лъжат за силите на врага. Когато го уверяваха, че между терена в Италия и този в Испания съществена разлика няма, той им вярваше. Затова беше спокоен, че този път няма да го изненадат скрити резерви, както при първото сражение срещу Серторий — тилът му беше добре защитен. Така подготвен, Помпей реши да премине Турис и да влезе в открито сражение.
Реката беше плитка, бреговете й бяха полегати и не беше проблем да бъде прегазена дори в разгара на боя: дъното беше каменисто, а водата стигаше до глезените. И двете страни не можаха да се радват на някакви позиционни преимущества, изходът от сражението щеше да зависи от това, коя армия е с по-силен дух. Единствената новост, която Помпей внесе в тактиката си, трябваше да компенсира недостатъчната конница: вместо в центъра той нареди старомодните тежки копия по крилата, където петметровите оръжия трябваше да пазят армията от атаките на вражата кавалерия.
Схватката беше оспорвана, силите — изравнени. Херений не беше толкова способен, колкото Серторий и Хиртулей, затова доста късно си даде сметка, че цялата тежест на противниковата атака пада върху неговите сили — в другия край на бойното поле Перперна просто отказваше да изпълнява заповедите му. Дори пред самото сражение двамата пълководци не бяха успели да се споразумеят как да водят войската: накрая се разделиха на две самостоятелни армии. Самият Помпей щеше да разбере това по-късно.
В крайна сметка Херений претърпя тежко поражение, докато Перперна се измъкна с незначителни загуби. Решен, че е по-добре да умре, отколкото Серторий да го принуждава и занапред да се сражава заедно с това нищожество Перперна, Херений жертва собствения си живот на бойното поле и лиши от морална опора три легиона и няколко дружини конница. Дванайсет хиляди войници загинаха, докато Перперна, начело на оцелелите осемнайсет хиляди, се изтегли при Серторий на бреговете на Сукрон.
Помпей си припомни заръката на Метел Пий да не се придвижва към Сукрон преди края на квинктил, затова не започна да преследва Перперна. Решителната победа му възвърна самочувствието. Колко беше приятно да те приветстват старите ти войници! И да кичат орлите на легионите с напълно заслужени лаврови венци!
Валенция се оказваше практически беззащитна, само укрепленията пазеха населението й от римското отмъщение. Помпей се настани на лагер под стените на града и ги подложи на безжалостна проверка, която разкри множество слаби места. Беше достатъчно стените да се подкопаят, да се подпалят дървените греди, които запълваха един участък от стената, да се отбие водопроводът, и жителите на града се предадоха. Помпей отново пристъпи към задачата с удвоена предпазливост — най-напред събра и извади далеч от града всички провизии на населението и ги прибра в някаква изоставена кариера. След това качи плененото население на кораби и го прати на пазара за роби в Нови Картаген — благодарение на някакъв си римски пълководец, по прякор Прасчо, точно по това време в близост до града се оказа римска ескадра, а не прехвалените бойни триреми на прехваления цар Митридат. Едва шест дни преди края на квинктил Помпей се насочи към бреговете на Сукрон, където завари Серторий и Перперна окопани в два отделни лагера от неговата страна на реката.
Помпей беше изправен пред съдбовен избор. От Метел Пий нямаше никакви новини, затова не можеше да е сигурен, че подкрепленията идват. Също както на брега на Турис теренът не даваше явни преимущества нито на него, нито на врага: наоколо нямаше хълмове, гори или скрити долчинки, което означаваше, че Серторий няма къде да е скрил каквито и да е резерви. Най-близкото селище беше градчето Сетабида, на осем километра на юг от реката, която беше много по-пълноводна от Турис, а и се славеше с коварното си дъно.
Ако Помпей отложеше сражението до идването на Метел Пий — при условие, че Пий изобщо идваше, — Серторий можеше междувременно да се изтегли в някоя съседна област, където да разчита в по-голяма степен на терена; а можеше и да се досети защо Помпей изчаква. От друга страна, ако избързаше и атакуваше, битката щеше да протече при явно числено преимущество на противника — четирийсет срещу двайсет хиляди души. Благодарение на загубите на Херений никоя от двете страни не можеше да разчита на многобройна конница.
В крайна сметка реши да действа сам, не за друго, а защото се страхуваше, че Метел Пий изобщо няма да дойде… Или поне се опитваше да се убеди в това, за да прикрие факта, че жаждата му за слава го подтиква да потърси решение на проблема веднага, та да не дели после лаврите с Прасчо. Битката срещу Херений и Перперна беше само репетиция преди големия сблъсък със Серторий, който трябваше да излекува окончателно младия пълководец от всякакви страхове и угризения. Да, самочувствието му се беше възвърнало! Затова призори в предпоследния ден на квинктил, след като си построи внушителен лагер, за да си пази гърба, Гней Помпей Велики извади петте си легиона заедно с конницата на полето пред лагерите на Перперна и Серторий и ги построи в боен ред.
На априлските календи Квинт Цецилий Метел Пий, известен още като Прасчо, напусна удобната си щабквартира в съседство с град Италика на западния бряг на Бетис и се насочи на север към бреговете на Анас. Водеше всичките си шест легиона заедно с хиляда души нумидийска лека конница. Понеже Метел беше аристократ по душа и не се занимаваше със селскостопанските въпроси, не му направи впечатление, че обработваемите площи, които заобикаля, не са в особено цветущо състояние и че по полята не се полюшват натежали класове, както е бивало в други години. Той самият разполагаше с големи количества зърно в обоза, както и с другите необходими провизии да поддържат бойния дух на армията му.
Когато излезе на брега на Анас, на около двеста и петдесет километра от устието на реката, никакви лузитански бойци не го посрещнаха; това можеше само да го радва, защото означаваше едно — врагът така и не беше научил за придвижването му, навярно продължаваше да го чака при източните брегове на Испания. По горното течение на реката големи селища нямаше, тук-там се виждаха колиби, а и почвата край реката беше доста глинеста и неподходяща за обработване. Разбира се, племената по долното течение на реката скоро щяха да научат за пристигането му, но докато успеят да се организират, той щеше да е далеч от Анас. Лузитаните щяха да го преследват, но нямаше да го настигнат!
Подобно на огромна лъскава змия римската колона се виеше между хълмовете на Централна Испания, решена възможно най-скоро да достигне бреговете на Таг, при град Турмули. От време на време имаха кратки схватки с местното население, но те бяха по-скоро случайни, а и нямаше как жителите на едно-две села да сторят нещо на римските легиони. Понеже крайна цел на похода беше Сеговия, Прасчо предпочете, вместо да върви нагоре по течението на Таг, да продължи направо през платото, кажи-речи напосоки.
Пътят, който следваше, беше обикновена пътека за волски коли, затова пък местното население от векове беше усетило характера на терена и беше използвало всички естествени проходи. Никъде не се налагаше да изкачват или да слизат на повече от петдесетина метра височина, а и никъде не им се наложи да вървят на по-голяма височина от осемстотин метра над морското равнище. Тъй като областта му беше напълно непозната, Прасчо я съзерцаваше с удивление и непрекъснато нареждаше на картографите към щаба си да заснемат възможно най-подробно терена. Жителите на областта бяха малко, а и римляните безмилостно ги избиваха всеки път, щом случайно се сблъскаха с тях.
Нататък голото поле изчезна и легионите се изгубиха в сенчести смесени гори от дъбове и букове, брястове и брези, които ги пазеха от опустошителните лъчи на слънцето. Миналогодишната победа над
