Диана веднага се показа, готова за милувки. Серторий клекна и обхвана с две ръце треперещото й телце, допря устни до гладката кожа на челото й и с едната си ръка задърпа гальовно ухото й. Винаги гонеше животното от къщи, когато разговаряше с легатите си, и сърната униваше, убедена, че е сторила нещо лошо, за да бъде така жестоко наказана от Татко. Изпитваше такова остро чувство на вина, че при всяка нова среща Серторий трябваше да я гали и прегръща по-дълго от обикновено, да й говори мили думи и да я утешава. Иначе тя щеше да се самонакаже, като не докосне храната си. Може би беше естествено при тези обстоятелства, че Серторий отделяше много повече време на Диана, отколкото на старата си съпруга — германката, и сина, който имаше от нея… В крайна сметка у двамата нямаше нищо божествено. Единствено майка си Серторий продължаваше да обича повече от Диана. За съжаление седем години не я беше виждал.
След като остави бялата сърна да рови из сеното (през зимата Оска се губеше под снегове и ледове, животните нямаше къде да пасат), Серторий седна на един голям камък пред задния вход на дома си и се замисли за Помпей. Искаше му се да знае как разсъждава едно дете. Дали в Рим наистина смятаха младежа от Пицен способен да победи
Но той имаше и нещо друго наум, затова прати тайно да извикат обратно Луций Хиртулей.
— Трябва да сме абсолютно сигурни, че Бабата няма да мръдне от Далечна Испания — каза Серторий на помощника си. — Нищо чудно лузитаните да не са достатъчни да го сплашат. Искам ти и брат ти да поемете испанските легиони през пролетта и да се настаните край Ламиний. Така, ако Бабата реши да спасява Малкия, ще го разубедиш. Дали ще тръгне да пробива през долините на Анас или на Бетис, все ще си на пътя му.
Испанската армия включваше четиридесет хиляди бойци — лузитани и келтибери, които Серторий и Хиртулей с големи усилия бяха успели да превърнат в боеспособни легионери по римски образец. Серторий разчиташе и на други местни войници, само че тях не ги беше учил на нищо — те и досега продължаваха да воюват, като разчитаха на засади и внезапни набези. Но те нямаше да стигнат: Серторий знаеше добре, че ако иска да се наложи над римските сили в Испания, трябва да разчита на редовна армия по римски образец. Много войници — римляни и италийци — бяха избягали при него след разгрома на Карбон, но броят им беше недостатъчен. Затова Серторий беше създал собствена испанска армия.
— Можеш ли да се справиш без нас срещу Помпей? — попита Хиртулей.
— Щом хората на Перперна са с мене, ще се справя.
— Тогава не се бой за Бабата. Двамата с брат ми ще го убедим да кротува в Далечна Испания.
— А сега помни — заръча Метел Пий на Гай Мемий, преди скъпоценният зет на Помпей да поеме към Нови Картаген, — войските ти са по-ценни от теб самия. Ако нещата тръгнат на зле, тоест ако Помпей не се справи толкова добре, колкото смята, веднага да прибереш легиона на сигурно място, където би могъл да се окопае и сам срещу врага. Ти си човек, на когото може да се разчита, Мемий, съжалявам, че си заминаваш. Но никога не забравяй, че са ти поверени войници.
Красивият квестор на Помпей, който беше и съпруг на сестра му, изведе тържествено легиона си от града и пое в източна посока — из просторните полета на най-плодородната страна на света — по-богата от Кампания, по-богата от Египет и от Римска Азия. Тук и лятото не беше много горещо, и зимата — много студена, всяка пролет топящият се сняг по планините пълнеше многото реки и потоци, които напояваха плодородните алувиални почви. Далечна Испания беше една огромна житница, зелена през пролетта и началото на лятото, златна — в разгара на жътвата. Добитъкът се угояваше както никъде другаде, а водоемите гъмжаха от риба.
Заедно с Гай Мемий пътуваха двама души, които не бяха нито римляни, нито испанци, макар че бяха почти на една възраст, а носеха и едни и същи имена, Кинаху Хадашт Библос, те бяха чичо и племенник. По произход бяха финикийци, по рождение — жители на морското пристанище Гадес, основано близо хиляда години по-рано от финикийски колонисти. Градът и до ден-днешен пазеше своя финикийски (пунически, биха рекли римляните) характер, като местните обичаи следваха старите традиции. Под картагенска власт Гадес се беше развивал нормално, ако не за друго, то, защото и картагенците принадлежаха към пуническата общност. После бяха дошли римляните, с които гадесчани нямаха големи неприятности: пристанището все така процъфтяваше, а с времето местните жители се бяха убедили, че бъдещето им зависи от бъдещето на Рим. По-добре да ги владеят цивилизовани люде, отколкото някое от варварските племена, населяващи Централна и Източна Испания. Най-голямата тревога на Гадес бе да не би римляните да решат, че Испания не си струва разходите, и да изтеглят войските си от двете размирни провинции. Именно по тази причина двамата Кинаху Хадашт Библос се бяха прикачили към легиона на Гай Мемий с добрите намерения да му помагат. Мемий им беше възложил да отговарят за снабдяването, използваше ги също за преводачи и информатори. Понеже му беше трудно да изговаря правилно пуническите им имена, а и понеже те самите говореха латински с акцент (иначе забележително правилно), Помпеевият квестор ги беше кръстил Балб — думата, която римляните използваха за хора с говорен дефект. Мемий сам не можеше да си обясни защо двамата гадесчани толкова се гордеят с латинските си прякори.
— Гней Помпей ми е заръчал да мина през Ад Фраксин и Елиокрока — говореше Мемий с по-стария Балб. — Това ли е наистина най-удобният път?
— Мисля, че да, Гай Мемий — отговори му Балб, за когото отдалеч се познаваше, че не е римлянин: големият му гърбав нос и високите скули издаваха семитския произход, също както и големите му черни очи. — Така ще следваме бреговете на Бетис почти до самите извори на реката, след това ще прехвърлим планините Ороспеда — там, където са най-ниски. Планината играе ролята на вододел, но ако тръгнем по пътя от Ад Фраксин към Басти, ще попаднем на удобен път, който прехвърля билото и води право в Елиокрока от другата страна на планината. Оттам доста бързо ще успеем да се спуснем към полето Спартарий — така римляните наричат равнините около Нови Картаген, където дивеят контестаните. Какъвто и друг път да изберем, няма да е по-бърз и по-удобен.
— Смяташ ли, че ще срещнем голяма съпротива?
— Не и преди да прехвърлим Ороспеда. Оттатък планината, кой знае?
— Контестаните с нас ли са или против нас?
Балб вдигна рамене в някакъв чужд, почти неразбираем жест.
— Кой може да е сигурен накъде тегне едно испанско племе? Контестаните от векове живеят близо до цивилизацията, а това не е без значение. Но, от друга страна, самият Серторий също принадлежи на цивилизацията, а испанците го обожават.
— Е, ще видим — заключи Мемий, без да се тревожи за бъдещето: най-напред трябваше да стигнат Елиокрока.
Преди Гай Марий да отвори мините в планинските склонове между Бетис и Анас (оттогава планините се наричаха Мариански), Ороспеда криеше най-богатите находища на сребро и олово, които Рим владееше. Вследствие на дългата миньорска дейност горската покривка беше оредяла, което правеше пътя по-лек и безопасен. Разстоянието, което Мемий трябваше да измине, беше четиристотин и петдесет километра — с триста по-малко от това, което Помпей трябваше на свой ред да извърви, но квесторът започна похода си по-рано от своя шурей, още в средата на март, заради пресечения терен. Без да бърза, още в края на април той вече се беше озовал пред малкото градче Елиокрока по североизточните склонове на Ороспеда, край някакъв южен приток на река Тадер: в краката му се разстилаше полето Спартарий.
Мемий беше прекарал достатъчно време в Испания, за да знае, че на местните не бива да се вярва, затова построи войската си в боен ред и продължи направо към Нови Картаген. Както скоро се увери, предохранителната мярка беше оправдана: само след няколко километра на добре поддържания път за мините го чакаха контестаните. Мемий обеща млад бик на Юпитер Оптимус Максимус, ако му позволи да се
