щеше да е дълъг и Помпей можеше да опита някаква маневра преди падането на нощта. Гордостта му повеляваше да опита.
С натежало сърце и усилие на волята Помпей си наложи да се успокои. Отново огледа района. В краката му беше разположена армията му — войниците си бяха дали почивка и жадно гълтаха останалата вода от меховете. Докато сваляха шлемовете си, шумно разговаряха, облегнали се на копията и щитовете си. Говореха си за младия си пълководец и за преживяното унижение и дали това нямало да бъде първата загубена война от Помпей. Повечето навярно съжаляваха, че не са си написали завещанието.
Помпей дори не пожела да повика при себе си Афраний и Петрей — срамуваше се от толкова млади офицери като тях, да не говорим за Авъл Габиний. Но най-накрая се примири и даде знак Афраний и Петрей да се качат при него; щом двамата се изравниха с държавния му кон, той посочи с пръчка някаква точка в далечината. Легатите не смееха да продумат и чакаха Помпей да им даде заповед.
— Виждате ли къде е Серторий? — попита той. — Опитва се да подкопае стените на града. Лагерът му е ей — там. Доколкото виждам, пак е слязъл от хълма, очевидно той не му трябва — за него по-важно е да превземе града. Но няма втори път да се хвана на уловката му! — процеди през зъби Помпей. — Разстоянието между нас и него е километър и половина, неговите войски са се разтегнали на фронт от седем-осемстотин метра — това означава, че строят му е силно разреден. Ако иска изобщо да отблъсне удара ни, ще трябва да групира войските си по-плътно. Изглежда, не се плаши от мисълта да се срещне с нас, иначе нямаше да е тук. В случай на неуспех може да се изтегли на запад или на изток, или дори в двете посоки едновременно. Предполагам, че ще разпръсне войските си в двете посоки, аз поне така бих сторил на негово място. — Усети, че се е увлякъл, и се изчерви. — Ще се придвижим към сегашните му позиции с двете крила, издадени напред. Конницата ще върви след пехотата по крилата — по един легион във всяко крило, така силите ще бъдат най-компактни от страната на центъра. В самия център ще подредим останалите четири легиона. Когато една армия напредва по терен като този, трудно е да се каже точно колко напред ще избързат крилата, но колко повече се приближаваме до врага, толкова повече предните редици ще се изтеглят напред. Ако той ме подцени, а аз мисля, че ме подценява, няма дори да си помисли, че му готвя клопка. Смятам, че няма да предприеме нищо, преди крилата ми да са го обхванали от двете страни, така единственият път за отстъпление ще бъде назад — към градските стени, където ще го притиснем.
Афраний едва сега посмя да се обади:
— Ще успеем.
Петрей също кимна в съгласие.
— Ще успеем.
Това беше достатъчно за Помпей, за да повярва в плана си. Заповяда на тръбачите да свирят сбор и прати Афраний и Петрей да предадат заповедите му на по-нисшите офицери. Той самият привика при себе си шестима глашатаи на коне.
Така и никой не го видя: докато Афраний и Петрей се върнат да доложат, беше твърде късно да го разубеждават, а и щяха допълнително да го изложат пред войниците. Двамата легати с ужас изгледаха как шестимата глашатаи се насочват към града и се опитваха да се убедят, че маневрата би могла и да успее.
— Излезте, жители на Лаврон! — крещяха глашатаите по посока на града. — Излезте и вижте! Наредете се по стените, за да видите как Гней Помпей Велики ще покаже на този разбойник и изменник, който се смята за римлянин, какво означава да си истински римлянин! Елате да видите как Гней Помпей Велики ще разгроми и избие до крак войската на Квинт Серторий!
„Ще успеем!“ — повтаряше си Помпей. Толкова беше въодушевен, че му се искаше да застане в предната редица. Крилата му се разтеглиха далеч напред, легионите в центъра вървяха подире им, а Серторий така и не се сещаше да се дръпне навреме на запад или на изток. Армията му щеше да попадне в чувала! Серторий и войниците му щяха да умрат, да
Шестте хиляди души отбрани пехотинци, които Серторий бе държал скрити от Помпеевите съгледвачи и от наблюдателницата, която Помпей беше използвал до преди малко, удариха оголения тил на противника и започнаха да секат редиците му, преди авангардът и самият Помпей изобщо да разберат. Когато той усети откъде идва най-голямата опасност, беше твърде късно да се предотврати катастрофата. Крилата му се бяха изнесли толкова далеч напред, че не можеше да ги спре, нещо повече — предните им редици вече влизаха в ръкопашна схватка с легионите на Серторий под стените на Лаврон. А стените гъмжаха от народ — та нали Помпей лично ги беше поканил да станат свидетели на пълното му поражение. След като на няколко пъти се опитаха напразно да обърнат хода на крилата, Помпей и легатите му се заловиха да спасяват каквото могат. С огромни усилия успяха да подредят четирите легиона в центъра в каре. Положението се усложни още повече, когато конницата на Серторий се показа зад стените на Лаврон, където се беше крила, и връхлетя върху Помпеевата конница. Нещастията се трупаха едно връз друго.
Но Помпей командваше добри войници, начело на които стояха способни и съвестни центуриони, армията му се състоеше предимно от ветерани. Изтощени, с напукани от жажда устни, наплашени до смърт от самата мисъл, че някой е успял да надхитри любимия им млад пълководец — нещо, което никой не беше смятал за възможно, те все пак намираха сили да се бият. В крайна сметка Помпей и офицерите му успяха да сформират карето и дори в разгара на сражението да сглобят палисадите на малък лагер.
С падането на здрача Серторий се изтегли и остави на противника да довърши лагера си сред купища от трупове. Под подигравките и ругатните не само на Серториевите войници, но и на жителите на Лаврон, Помпей се луташе като пиян, лишен от правото дори да си поплаче: вместо това трябваше да се усмихва за кураж на изплашените си войници, да повдига духа на разпилените кохорти, да мисли къде има вода и да се чуди как може да се измъкне с чест от подобен позор.
При пукването на зората веднага прати хора при Серторий да сключат примирие, та да погребат мъртвите. Врагът се оказа достатъчно великодушен и Помпей успя да премести лагера си от голото поле на място, където имаше питейна вода. Но пък така му остана време да потъне в мрачните си мисли, които го погълнаха напълно; легатите му тичаха вместо него да наглеждат прибирането, преброяването и погребването на мъртъвците в общите ями. Докато те се мъчеха, а малкото здрави войници градяха солидни дървени огради на новия лагер, Помпей не се показваше от палатката си. Едва след залез-слънце, цяло денонощие след катастрофалното поражение, Афраний намери смелост да поиска аудиенция. При това бе достатъчно деликатен да дойде сам.
— Още няколко дни и ще се оправим с мъртъвците — доложи легатът, все едно това не беше чак толкова важно.
Помпей му отвърна със същия, привидно небрежен тон.
— Колко убити имаме, Афраний?
— Десет хиляди души пехота и седемстотин — конница.
— Ранени?
— Пет хиляди души по-тежко ранени, останалите конници са живи и здрави, но пък конете им ги няма. Серторий е предпочел да избие конете вместо хората.
— Което означава, че разполагам с четири легиона пехота, един легион с тежко ранени и осемстотин души, които не мога да използвам като пълноценна конница.
— Така е.
— Положението е много лошо.
Афраний нищо не отговори.
— Той се падаше братовчед на Гай Марий, нали?
— Точно така.
— Предполагам, това обяснява нещата.
— И аз така предполагам.
Дълго време никой от двамата не продума. Най-накрая Помпей наруши мълчанието:
— Как обаче да го обясня на сената?
Афраний се вгледа в лицето на младия си началник — все едно виждаше пред себе си стогодишен старец. Сърцето го заболя, понеже изпитваше искрена обич към младия пълководец — негов покровител, но
