разговора ти с детектива. Да му се не види, какъв е смисълът да биеш толкова път, за да разкажеш нещо на някого, и накрая да не го споделиш с него?
— Не ми се ще да те поставя в неловко положение, скъпи чичо. Страхувам се господинът да не те помисли за побъркан глупак.
— Няма такава опасност. В действията си винаги съм бил ръководен от най-безкористни и разумни мотиви. Сигурен съм, че младият господин е човек с широки възгледи и ще прозре истината.
— Добре, ще те послушам — промълви Ан и се обърна към Джеф: — Смятам, че сте в състояние да ни помогнете. Предполагам, че професията ви се състои в това, да търсите нещо.
— Точно така. Занимавам се с търсене на улики, на рубини на махараджи, на откраднати документи и на какво ли не още.
— Навярно имате свои методи за издирване.
— И то какви!
— Нещо като…
— Специални похвати, госпожице Бенедик.
— Хм… така ли? — промърмори девойката. — Дано похватите ви се окажат подходящи за нашия случай. Засега положението изглежда безнадеждно — все едно да търсиш игла в копа сено.
— Говорите доста загадъчно, престанете с недомлъвките и карайте по същество.
— Не знам откъде да започна. Първо, Кейкбред всъщност не е Кейкбред.
— Аха! Нещата започват да ми се изясняват.
— Той ми е чичо.
Джеф примигна:
— Но нали казахте, че…
— Кейкбред е мой чичо.
— За този ли господин става дума? — Младежът посочи лорд Уфнам, който отново се беше оттеглил във вътрешния си мир и приличаше на статуя.
— Именно. Разбирате ли, двамата с него решихме, че единственото разрешение, ако му се наложи да даде къщата под наем (което волю-неволю трябваше да направи, защото му трябваха пари в брой), е да не я напуска, в случай че си спомни. Нямаше как да остане в имението освен като иконом. Както виждате, обяснението е съвсем елементарно.
— Наистина. Между другото, какво е трябвало да си спомни лордът?
— Къде ги е скрил.
— Ясно. Само че не разбрах какво е скрил.
Ан Бенедик се засмя и в прашната кантора сякаш зазвъняха сребърни камбанки, а Джеф осъзна, че именно в този момент наистина се е влюбил до уши. От мига, в който девойката прекрачи прага и той зърна лицето й, красиво като юнски ден, беше заподозрял, че непознатото чувство, причиняващо му необичайно сърцебиене, е именно любов, но мелодичният й смях, (досега тя само се беше усмихвала) като че му помогна да прозре истината. Смехът на Ан Бенедик извика в съзнанието му представата за уютен дом, за камина, в която през мразовитата зимна вечер гори буен огън. Представи си как седи с кучето на скута и по чехли на удобното кресло и с наслада пуши лулата си.
— Май бърборя доста несвързано! — възкликна тя. — Пропуснах да кажа, че онова, което чичо ми е скрил, е торбичка с диаманти — те са цялото богатство на фамилиите Уфнам и Бенедик. Единственото, в което той е сигурен, е, че скъпоценните камъни са някъде в имението, но не си спомня къде ги е скрил.
Чимп Туист, който се беше притаил в тъмния шкаф и се мъчеше да диша през носа си, за да не издаде присъствието си, неволно тихичко възкликна. Беше разтърсен до дъното на душата си от новината, че диаманти се въргалят из някаква провинциална къща, в която по едно щастливо стечение на обстоятелствата гостуват старите му съюзници господин и госпожа Молой. И това ако не е късмет, здраве му кажи! Толкова беше развълнуван, че не успя да сдържи възклицанието си.
За щастие в същия момент и Джеф реагира доста бурно, поради което приносът на господин Туист остана незабелязан. Само на лорд Уфнам му се стори, че е доловил необичайно ехо, което го накара да се замисли върху проблемите на акустиката.
— Май ви изненадах — промърмори Ан.
— Да, много.
— Аз също бях удивена, когато чичо сподели с мен тайната. Известни са ми оригиналните му хрумвания, но това надмина всичките ми очаквания.
Междувременно Джеф се беше съвзел от изненадата и поднови разпита, опитвайки да се добере до някакво смислено обяснение:
— Да видим дали съм ви разбрал правилно — чичо ви е вложил в диаманти цялото семейно богатство, така ли?
— Да.
— И ги е скрил някъде.
— Точно така.
— А после е забравил къде са.
— Именно.
— Също като куче, което заравя кокал, нали?
— Абсолютно.
— Хм — промърмори Джеф. — Имате право да твърдите, че хрумванията на негово благородие са оригинални. Да, намерили сте най-точната дума, не ви трябва да правите справка в речника.
— Видя ли, скъпи мой? — обърна се Ан към възрастния джентълмен. — Предупредих те, че господин Ейдър ще те помисли за умопобъркан.
Лорд Уфнам подскочи като ужилен… разбира се, доколкото е възможно да подскочи един сто и трийсет килограмов шишко, и високомерно заяви:
— Позволи ми да не се съглася с теб. Няма основателна причина младежът да добие погрешно впечатление за мен. Вече изтъкнах, че мотивите ми бяха безкористни и разумни. Няма спор, че постъпих правилно. Всеизвестно е, че диамантите са най-добрата инвестиция в нашия несигурен свят. След потреса, който изпитах от драстичното падане на акциите на проклетата железопътна компания, които само за минути се превърнаха в безполезни хартийки, дълго мислих и взех най-разумното решение.
— О, значи не си луд, колкото изглеждаш!
— Луд ли? И таз хубава!
— Такъв си е, човек не може да му се сърди — промълви Ан на младежа. Изражението и тонът й бяха като на снизходителен родител, обсъждащ странностите на любимото си дете. — Най-невероятното е, че като заобяснява налудничавите си идеи, откриваш, че кимаш одобрително и вярваш, че е взел единственото правилно решение.
— Диамантите никога не губят стойността си — обади се Джеф, който беше влязъл в ролята на защитник на възрастния джентълмен.
— Безсъмнено… но са без стойност, ако не си спомняш къде си ги скрил.
— Да, хубаво би било да се намерят — замислено отбеляза младежът.
— „В тъмните дълбини на океана навярно се крият безценни камъни блестящи“ — изрецитира Ан, — а междувременно лорд Уфнам и племенницата му са без пукната пара. Също тъй недостъпни са и диамантите, които чичо е скрил… или може би не е скрил в комина в стаята на камериерката.
— Почти съм сигурен, че не са там — обади се лордът след задълбочено обмисляне на предположението.
— Но може и да са.
— Вярно е.
— Нямаш дори бегла представа къде си ги скрил, така ли?
— В момента в съзнанието ми цари пълно затъмнение по този въпрос. От време на време проблесват обнадеждаващи светлинки, но завесата още не се е вдигнала.
Докато го слушаше, на Джеф му хрумна нещо, което не бе убягнало от вниманието и на частен детектив Шерингам Ейдър.
— Но защо не сте предали диамантите на съхранение в банката?
