П. Г. Удхаус
Иконом за един ден
Първа глава
Господин Шусмит, известен адвокат и шеф на юридическата фирма „Шусмит, Шусмит, Шусмит и т.н.“ със седалище Линкълнс Ин Фийлдс, се облегна на стола си и заяви, че се надява да е внесъл яснота по всички въпроси.
Забележката му беше последвана от характерното лаещо покашляне, с което правозащитниците оповестяват, че консултацията е приключила, и което изтръгна Джеф Милър от размишленията му. От първия миг, в който зърна бъдещия си тъст, бе решил, че господинът му напомня на някаква птица, и докато се мъчеше да определи вида на пернатото, приличащо си с видния адвокат, бе пропуснал съществена част от монолога му.
Все пак беше наясно, че онова, което е минало покрай ушите му, се е отнасяло до предстоящото съдебно дело „Пенифадър срещу Тарвин“, където той трябваше да бъде адвокат на ищеца. Беше дошъл в кантората за последни наставления и господин Шусмит го наставляваше — поне до мига, в който той престана да го слуша. Ето защо реши, че едно дълбокомислено и неангажиращо кимване ще бъде тъкмо на място и ще прикрие временното му разсейване.
— Смятам, че съм предвидил всички възможности — заключи господин Шусмит.
— Точно така, сър.
— Поддържаш ли мнението ми, че защитата ще разчита само на показанията на свидетеля Лайънел Грийн?
— Изцяло го подкрепям.
— Твоята задача е да обориш твърденията му и да го извадиш от релси.
— Разчитайте на мен.
— За съжаление нямам избор — въздъхна господин Шусмит.
Наблюдавайки опечаленото му изражение, бихте си казали, че той не изпитва топли чувства към младежа, и не бихте сгрешили. Джеф имаше тесен кръг от почитатели, но господин Шусмит не беше сред тях. Видният адвокат още беше в стрес от най-ужасяващото преживяване в трудния му житейски път — преди няколко седмици единствената му дъщеря цъфна у дома в компанията на гореспоменатия Джеф и с присъщия си нетърпящ възражение тон заяви, че възнамерява да се омъжи за него.
Господин Шусмит успя да промълви едно: „Боже мой!“, последвано от някаква банална учтивост, защото от изненада едва не си глътна езика.
От пръв поглед му стана ясно, че Джеф не притежава качества, които да накарат бъдещия му тъст възторжено да размаха шапка и да затанцува от радост. Всичко у младежа му се струваше отблъскващо — от русата коса, досущ като слама, до неуравновесения характер и дръзкото, и вятърничаво поведение. Особено неприятно впечатление му направи блуждаещото изражение на Джеф по време на току-що приключилия разговор. Вместо със страхопочитание, което е редно да прояви амбициозният млад адвокат, получаващ ценни напътствия за прощъпалника си в избраното поприще, младежът бе изслушал наставленията с половин ухо. Ненадейно господин Шусмит изпита съжаление към човека на име Пенифадър, чиято съдба беше в ръцете на наперения му кандидат-зет.
С неудоволствие беше изпълнил желанието на Мъртъл, която настояваше на годеника й да бъде предоставена възможност да блесне с юридическите си познания… разбира се, доколкото е възможно да блесне един адвокат на таксиметров шофьор, завел дело срещу някакъв декоратор, задето го е ударил с юмрук в корема. От опит знаеше, че навие ли си дъщеря му нещо на пръста, винаги става нейното, затова реши да не се противи.
Отново тежко въздъхна и се изправи, намеквайки на посетителя, че няма какво повече да си кажат. Устните му се разтегнаха в гримаса, която можеше да мине за усмивка само на приглушена светлина.
— Да се надяваме, че всичко ще мине гладко.
— Така ви искам! — похвали го младежът. — Най-важното е да не провесвате нос. Спомняте ли си какво е казал Хенгист на брат си Хорса1 преди една от поредните битки?
Господин Шусмит беше смаян от ерудицията на младия си колега. Втрещено го изгледа и промърмори:
— Хм… аз… изплъзва се от паметта ми… Какво му е казал?
— Посъветвал го: „Хорса, хич да не ти пука.“ Довиждане, господин Шусмит. Приятен ден.
Джеф излезе от кантората и бодро закрачи по улицата. Природата не го беше дарила с ум, остър като бръснач, но за сметка на това му бе дала атлетично тяло и здрави крака, поради което той не пръскаше пари за таксита, а се придвижваше пеш от Линкълнс Ин Фийлдс до скромното си жилище в аристократичния квартал Мейфеър. Като студент беше играл в националния отбор по ръгби и още беше в толкова добра форма, че спокойно изминаваше и по-дълги разстояния.
Докато крачеше по улицата, откри, че господин Шусмит отново е обсебил съзнанието му. Вече не размишляваше за външността му, защото след задълбоченото наблюдение, проведено в кантората, бе установил поразителна прилика между видния адвокат и австралийския щраус. Този път разсъждаваше върху характера и нрава на бъдещия си тъст и стигна до заключението, че господин Шусмит е надменен и безсърдечен досадник, с когото никога няма да намерят обща тема за разговор. Но само след миг му хрумна тема, по която двамата бяха на еднакво мнение: и той, и старият Шусмит бяха против годежа му с Мъртъл. Едва ли ще преувеличим, ако кажем, че мисълта за деня, в който ще облече редингот и ще поведе към олтара госпожица Шусмит, го смразяваше до мозъка на костите и нещо потреперваше под лъжичката му, като че беше погълнал рояк пеперуди.
Нямаше дори бегла представа как се е озовал в това деликатно положение, фактите красноречиво говореха, че навярно е казал нещо, което е накарало девойката да си въобрази, че й предлага брак, но споменът за подобна безмозъчна постъпка упорито му убягваше. Знаеше само, че в един момент от празненството още беше весел и безгрижен младеж, който флиртува с Мъртъл Шусмит под прикритието на палма, засадена в саксия, а след броени секунди (поне така му се струваше) тя вече говореше за сватбени торти и за шаферки. Но макар че пазеше само смътни спомени за развоя на събитията през онази фатална нощ, по един въпрос той беше напълно наясно със себе си — че онова, което изпитва към госпожица Шусмит, не е любов.
Често размишляваше върху аспектите на тази човешка емоция и знаеше, че не е любов онова, което кара краката ти да се подкосяват в присъствието на годеницата ти. Мъртъл Шусмит му вдъхваше същото страхопочитание като запасния старшина, който му преподаваше физическо възпитание в началното училище, а Джеф беше повече от сигурен, че не е бил влюбен във въпросния господин.
С всеки изминал миг у него се затвърждаваше убеждението, че е досущ като добродетелен Шекспиров герой, попаднал в капана на съдбата. Унесен в мрачните си размисли, неусетно прекоси Бъркли Скуеър и се озова на задънената уличка „Холси Корт“.
Денят беше прекрасен, слънцето сияйно се усмихваше — очевидно месец юни бе решил да се покаже в най-добрата си светлина. В стотици хиляди домове барометрите от сутринта предричаха хубаво време и безоблачното синьо небе бе доказателство за безпогрешната им прогноза. Ала на „Холси Корт“ цареше меланхоличен полумрак, сякаш започваше слънчево затъмнение. Тук никога не проникваха лъчите на небесното светило, за сметка на това пък винаги вонеше на варено зеле. За пръв път Джеф се отврати от натрапчивата миризма и закопня за уханието на рози и на лавандула.
Навярно промяната в настроението му беше предизвикана от мисълта за предстоящата сватба, тъй като досега не бе намирал кусури на местожителството си. Наистина уличката беше тъмна и мръсна, но беше сравнително тиха, а тишината бе от решаващо значение за Джеф. Завърши право, за да угоди на богатия си кръстник, по настояване на Мъртъл Шусмит бе на път да опита късмета си на юридическото поприще, но най му допадаше писателската дейност. Съчиняваше разкази за мистериозни китайци и златокоси девойки, за трупове на благородници, скрити зад лампериите на библиотеки, и смяташе, че спокойствието и уединението подпомагат творческия му процес.
Хлътна във вътрешния двор, свърна вдясно и влезе в Холси Чеймбърс, където се помещаваше апартаментът му. Изкачи се до третия етаж и отключи вратата. В коридора го пресрещна пълничката икономка госпожа Болсъм, която той галено наричаше „мамче“.
