— Ето ви и вас, сър! — възторжено възкликна тя, сякаш посрещаше завърналия се блуден син, и както винаги сърцето на Джеф се стопли от радушното посрещане. — Тъкмо като излязохте, телефонира госпожица Шусмит.
Младежът стреснато се втренчи в нея:
— Да не би да се е върнала в Лондон?
— Не е, сър. Обаждаше се от дома на приятелите в провинцията, на които гостува. Осведомих я, че сте отишли на среща с татко й, а тя рече, че ще позвъни по-късно. Дано всичко да е минало като по мед и масло, сър.
— А? Какво каза?
— Ами… такова… нали имахте среща с бащата на младата дама…
— О, това ли? Разбира се, всичко мина чудесно. Разговорът ни беше много задълбочен и конструктивен… Чакай, чакай, нещо ми се губи… Какво съм ти доверил по въпроса?
— Казахте, че господинът сигурно ще ви предложи работа като адвокатин… или както там викат на онези, дето приказват в съда.
— Тъй и стана, мамче. Ще се явя в съда като адвокат на Ърнист Пенифадър, правоспособен таксиметров шофьор, който е потърсил помощта на Негово величество Закона, за да срази декоратора Орлоу Тарвин, обвинявайки го, че при възникналия спор за заплащането му е нанесъл тежка телесна повреда, заплашваща живота му. Делото безсъмнено заслужава внимание, тъй като доказва колко нежни души имат таксиметровите шофьори, но е доста елементарно за човек с моя талант. Все пак изкормването на Грийн вероятно ще ми даде възможност да проявя способностите си.
— Божичко, сър, кого ще убивате?
— Не бой се, мамче, изразих се образно. Изглежда, на спора за тарифата е присъствал друг декоратор на име Лайънел Грийн, който твърди, че приятелят му не е нанесъл на господин Пенифадър жесток удар, а само шеговито го е потупал по корема. Предполагам, че защитата ще се постарае да представи свадата като дружелюбна закачка, обаче аз няма да се дам. Наредиха ми да изкарам от релси този Грийн и помни ми думата, че като приключа с него, ще прилича на дерайлирал локомотив. Разбира се, ще бъда образец на любезност и на изтънченост, но ще го разпердушиня. Господи, колко безсмислено ми се струва всичко това, мамче! Пенифадър срещу Тарвин… пфу! Защо ли си губя времето с нелепата свада между някакви дребни душици, вместо да се отдам на литературните си занимания… Телефонът ли звъни?
— Да, сър. Сигурно пак е госпожица Шусмит.
— Пепел ти на езика, мамичко, но май ще излезеш права.
Предсказанието на икономката се сбъдна — наистина се обаждаше Мъртъл Шусмит. Джеф веднага я позна по прекрасната дикция и по повелителния тон. Една от причините, изключващи влюбването му в госпожицата, бе, че тя неизменно разговаряше с него като гувернантка с непослушно дете.
— Джефри, ти ли си?
— Ало?
— Не се преструвай, че не чуваш! Позвъних преди малко, но още не се беше прибрал.
— Да… мама Болсъм ми съобщи, че си се обаждала.
— Престани да наричаш госпожа Болсъм „мама“! Просташко е, освен това не бива да фамилиарничим с прислугата. Всичко наред ли е?
— Тук времето е прекрасно… Дано и вие да се радвате на хубаво лято…
— Не се прави на глупак! — прекъсна го тя. — Много добре знаеш от какво се интересувам. Как мина срещата ти с татко? Даде ли ти последни наставления?
— Да.
— Слава Богу! Непростимо ще бъде да не спечелиш делото. Според татко обвиняемият е с единия крак в затвора.
— Доста неудобна поза, ако реши да кара ролкови кънки — промърмори Джеф.
— Моля?
— Нищо… нищо…
— Как така нищо? Кой ще кара ролкови кънки?
— Престани да ме разпитваш и чуй какво ще ти кажа: бъди спокойна, делото ни е в кърпа вързано. Очаквам сензационна победа.
— Да се надяваме, че всичко ще мине гладко.
— И баща ти каза същото.
— Ще бъда много разочарована, ако се провалиш. Искам дословно да изпълниш указанията на татко. Запомни, че трябва да се отнасяш с уважение към съдията. Произнасяй всяка дума ясно и отчетливо. Не се усмихвай, не се колебай, не се суети. И не забравяй да пригладиш косата си… не, това отпада, нали ще носиш перука. Е, да приключваме. Дочуване.
— Дочуване — промърмори Джеф. Остави слушалката на вилката, приближи се до прозореца, пъхна ръце в джобовете си и намръщено се загледа навън. По природа беше весел и дори буен младеж и на лицето му вечно грееше широка усмивка, ала сега изражението му издаваше дълбока покруса. По тротоара подскачаха врабчета и бодро чуруликаха, но той не беше в настроение да заподсвирква и да се включи в техния хор.
Не виждаше и лъч надежда на хоризонта. В душата му цареше непрогледен мрак, който напоследък бе негов неразделен спътник, тъй като до фаталния сватбен ден оставаше по-малко от месец. Внезапно му хрумна, че положението му е като на див звяр, попаднал в капан, който вижда как ловецът се приближава към него. Смръщи вежди, замери с бананова кора най-гласовития врабец и се отдръпна от прозореца.
Втора глава
Срещу Холси Чеймбърс се издига друга сграда, наречена Холси Билдингс — постройка в окаяно състояние, разделена на задушни помещенийца, служещи за канцеларии, чиито собственици смятат, че привилегията да пишат върху служебните си бланки вълшебната думичка „Мейфеър“ компенсира липсата на проветрение. По времето, когато започва нашият разказ, на прозореца на третия етаж с големи черни букви беше написано: „Джей Шерингам Ейдър — частен детектив“.
Ден след като в съда бе гледано делото „Пенифадър срещу Тарвин“ в двора между сградите влезе елегантна млада жена, надарена с доста предизвикателна красота, и тръгна към Холси Билдингс. Косата й блестеше като фалшиво злато, устните й бяха по-алени от череши, а очите й искряха като бенгалски огън. Погледът й издаваше, че младата дама съвсем не е хрисима като агънце, а притежава буен нрав. Безспорно външността й беше привлекателна, ала проницателният наблюдател би забелязал в поведението й нещо неуловимо, причисляващо я към онези гостенки, при вида на които предвидливата домакиня бърза да заключи на сигурно място ценните си вещи и сребърните прибори. Младата жена се казваше Доли Молой и беше съпруга на Соупи Молой, който се занимаваше с продажба на акции от несъществуващи предприятия.
Вътрешният двор изглеждаше като човек, който още не си е направил утринния тоалет, и предизвика неодобрението на Доли — тя беше придирчива като всяко момиче, дебнещо собственикът на някой магазин да му обърне гръб, за да отмъкне шишенце скъп парфюм. С нескрито отвращение тя се заизкачва по глухо отекващите стъпала на Холси Билдингс и с дръжката на чадърчето си (което, без собствениците на магазина да подозират, й беше подарък от щанда за луксозни стоки на търговска верига „Джароу“) почука на мръсната остъклена врата с надпис „Джей Шерингам Ейдър“.
Разбира се, практически е невъзможно някой да носи име като Джей Шерингам Ейдър и веднага сме длъжни да кажем, че наемателят на канцеларията, която се виждаше от прозореца на Джеф Милър, изобщо не отговаряше на представата, предизвикана от екзотичното име. Беше човек със съмнителна репутация, когото близките наричаха Чимп.
В мига, в който отривистото потропване на дръжката от слонова кост по остъклената врата наруши спокойствието му, той седеше зад бюрото си и консумираше оскъдния си обяд. Непредизвестеното появяване на посетител го накара да скочи на крака, а поредната хапка от сандвича едва не заседна в гърлото му. Нестандартните му методи на работа му бяха създали много врагове, поради което той мразеше изненадите. Прекалено често му се налагаше да скача през прозорци или да се крие в гардероби, затова и
