сега машинално се обърна към големия дрешник зад бюрото си, ала тъкмо когато се канеше да се шмугне в него, вратата се отвори. Като видя, че на прага стои жена, той се отказа от намеренията за паническо бягство, а само след секунда напълно възвърна самообладанието си — посетителката се оказа негова стара позната.
— Я, каква изненада! — възкликна. Не изпитваше особено топли чувства към госпожа Молой, но облекчението му беше толкова голямо, че я посрещна почти радушно. — Виж ти, кой ми е дошъл на гости! Заповядай, Доли. Седни на чистия стол и се чувствай като у дома си.
— Къде е този чист стол? — поинтересува се младата жена и след внимателен оглед на скромната мебелировка, който би засегнал човек, по-чувствителен от Чимп, предпазливо приседна на ръба на бюрото. — Май се опитваш да развъждаш плесени, драги. Отдавна не сме се виждали, но намирам, че изобщо не си се променил.
Ако бе искрена, то старият й приятел трябваше да съжалява, защото само би спечелил от промяната на външността си. Беше дребен човечец с физиономия на лукаво шимпанзе, готово да отмъкне запасите от храна на събратята си. За да допълни природните си дадености, развъждаше върху горната си устна рехава растителност, която редовно мажеше с помада и наричаше мустаци. Очевидно той прие забележката на Доли като комплимент.
— Така си е, драга, поддържам се във форма — доволно отбеляза и с кибритена клечка засука абсурдните мустаци. — Как е Соупи?
Лицето на посетителката помръкна, сякаш върху него падна сянката на облак. Промърмори, че съпругът й бил добре, но човек с остър слух би доловил лекото потреперване на гласа й.
— Какво те води при мен? — любезно попита Чимп.
— Случайно минавах оттук, та реших да се отбия и да поговоря с теб по един въпрос. Освен това се сетих, че преди повече от година Соупи ти зае петарка и оттогава не си му се мяркал пред очите. Така и така съм дошла, тъкмо ще ми върнеш парите.
— Никога не съм взимал пари назаем от съпруга ти — възмути се човекът, подвизаващ се под гръмкото име Джей Шерингам Ейдър.
— Нима? Разписката, подписана от твоя милост, е в чантата ми — побърза да опресни паметта му Доли.
— Върнах му петте лири… Ами да, точно така… добре че си спомних…
— А Соупи си спомня, че не си е получил петарката — прекъсна го госпожа Молой.
За миг Чимп се пообърка, но бързо се овладя. Не беше човек, който си оставя магарето в калта.
— Ще обсъдим този въпрос по-късно — промърмори. — Май спомена, че си дошла да се посъветваш с мен.
Застрашителните пламъчета, проблясващи в красивите очи на Доли, помръкнаха и тя тежко въздъхна като човек, който се кани да излее мъката си. Деликатно избърса носа си с дантелена носна кърпичка, с която собственикът на прочут галантериен магазин в Уест Енд се беше разделил, след като госпожа Молой го бе удостоила с честта да разгледа артикулите му, и промълви:
— Разтревожена съм, Чимп.
— От какво?
— Става въпрос за Соупи…
— Знаех си, че рано или късно нещата ще стигнат дотук. Постъпи лекомислено и глупаво, като се омъжи за него — прекъсна я той. Познанството му с отсъстващия съпруг беше отдавнашно, но не и сърдечно. Още му имаше зъб заради многобройните случаи, при които господин Молой бе извозил него, Чимп Туист, тъкмо когато той, Чимп Туист, се готвеше да преметне господин Молой. — Какво се е случило? Да не е започнал да ти прави номера?
— Така изглежда.
— Ах, мръсникът му с мръсник!
— Ще ти бъда признателна, ако не наричаш съпруга ми мръсник — високомерно произнесе Доли.
— А ти как предлагаш да го наричам? Вари го, печи го, все ще си бъде мръсник.
Доли прехапа алената си долна устна, но сдържа гневното си възклицание. Имаше съвсем ясна представа за недостатъците на Чимп Туист, но при все това той беше прочут със здравомислието си, а тя беше чужденка в тази страна и нямаше с кого другиго да сподели брачните си проблеми. В родния й град Чикаго живееха поне дузина Солоновци, на които да довери тревогите, тежащи на сърцето й и които със сигурност щяха да я утешат и да я подкрепят. Ала сега се намираше в Англия, а съветниците й бяха отвъд океана и може би — зад решетките.
Чимп отново захвана да я разпитва. По душа беше подлец и изпитваше удоволствие от несгодите на събратята си. Доволно потри ръце в очакване да научи за несполуките на семейство Молой.
— С какво те тревожи драгоценният ти Соупи?
— Ами… увърта се около една жена. Поведението му хич не ми харесва. Страхувам се, че мътят нещо зад гърба ми.
— Коя е въпросната жена?
— Първо да ти кажа, че в момента гостуваме в едно имение, наречено Шипли Хол, в Кент. Госпожата и Соупи всеки ден се разхождат из градината и тя го закичва с уханни рози.
Чимп Туист се облещи от изненада:
— Не думай! Сигурна ли си, че тя го закичва с уханни рози?
— Абсолютно.
— Закичва ги на ревера му, тъй ли?
— Именно.
— Сигурно не е с всичкия си.
Госпожа Молой отново прехапа устни и си напомни, че трябва да запази самообладание, тъй като отчаяно се нуждаеше от съвета на стария си приятел.
— На два пъти я хванах на местопрестъплението — продължи. — А моят хубостник я гледаше разнежено, аха-аха да я грабне в прегръдките си. Въпросната дама се казва Корк — добави Доли с гробовен глас, сякаш това още повече влошаваше положението. — Госпожа Уелсли Корк. Соупи случайно се запознал с нея и тя му разказала за колонията, дето е устроила в имението на някакъв лорд, а моят глупчо бе толкова впечатлен от нея, че настоя непременно да я посетим. Право да ти кажа, никога не съм виждала такова свърталище на откачалки. Питомците се тъпчат със зеленчуци, дишат дълбоко, гърчат се в невъзможни пози и подскачат около собствената си ос. Според госпожата това се отразявало благотворно на душевния им мир.
Описанието на колонията на Клариса Корк за природосъобразен живот и възвишени размисли беше доста несвързано, но Чимп кимна:
— Ясно — занимават се с йогийски упражнения.
— Това пък какво е? Всъщност няма значение — тая история ми се струва напълно налудничава. Нямам нищо против да дишам дълбоко, ако преди това съм се нахранила като хората, ама тия зеленчуци буквално ще ме довършат. Като посегна към ножа и вилицата, все ми се привижда тлъстичка и сочна пържола. Ако прекарам още няколко дни в онази лудница, ще започна да изрязвам хартиени кукли и да затъквам сламки в косата си. Икономът например вече е превъртял.
— И на мен ми се ще да открия подобно заведение — замислено промърмори господин Туист. — Има много хляб в тази работа. Но да не се отклоняваме от въпроса. Соупи също ли подскача около собствената си ос?
— Разбира се.
— Не думай! Дано да си изкълчи крака! А сега ми разкажи за иконома. Наистина ли е откачил?
— Ако питаш мен, готов е за лудницата. Разхожда се из помещенията досущ блуждаещ призрак и гледа в една точка, като че има видения. Но това е най-малкото зло. Представи си, вчера го заварих заврян под тоалетката в стаята ми. Като ме видя, изпълзя от прикритието си и с цялото си нахалство заяви, че усещал някаква лоша миризма и се чудел откъде идва. Лоша миризма… как ли пък не! Няма начин изпод тоалетката да идва лоша миризма.
Господин Туист се съгласи, че поведението на прислужника е, меко казано, налудничаво, сетне заяви, че никога не бил виждал превъртял иконом и че му било интересно да проучи този въпрос.
