П. Г. Удхаус
Има нещо гнило в Бландингс
1.
Ярка слънчева светлина пронизваше мъглата, обгърнала Лондон. Тя се спускаше надолу по Флийт Стрийт1, свиваше надясно, поспираше край зданието на издателска къща „Мамут“ и прониквайки през един от горните прозорци, се усмихваше лъчезарно на лорд Тилбъри, основател и собственик на тази колосална фабрика за популярни четива, който в този момент преглеждаше купчината седмични вестници, оставени за инспекция на бюрото му от неговия секретар. Една от тайните на успеха на този велик мъж бе, че той лично държеше под око всички продукти на своята фирма.
Имайки предвид каква приятна рядкост е слънчевата светлина в Лондон, редно би било да се очаква, че човекът-мамут ще й се заумилква в отговор. Вместо това той просто натисна звънеца. Появи се секретарят му. Той посочи безмълвно. Секретарят спусна щорите и светлината, посетила офиса без предварителна уговорка, бе изритана.
— Моля за извинение, лорд Тилбъри…
— Да?
— Някоя си лейди Джулия Фиш току-що позвъни по телефона.
— Е, и?
— Казва, че би желала да се срещне с вас тази сутрин.
Лорд Тилбъри смръщи вежди. Той помнеше лейди Джулия Фиш като приемлива хотелска позната от неотдавнашната си почивка в Биариц. Но тук бе Тилбъри Хаус, а в Тилбъри Хаус той не желаеше компанията на хотелски познати, колкото и приемливи да бяха те.
— Каза ли какво иска?
— Не, лорд Тилбъри.
— Добре.
Секретарят се оттегли. Лорд Тилбъри се върна към прегледа на печата. Конкретното издание, което му попадна подръка, бе последният брой на възхитителното детско вестниче „Весели звънчета“, чиито страници той в продължение на няколко минути прелиства, мъчейки се да постигне обичайната си съвестна задълбоченост. Но явно сърцето му лежеше другаде. Приключенията на Пинки, Уинки и Поп в Страната на сладките сънища изобщо не успяваха да го трогнат. Той премина на една дълбокомислена статия от Лора Смедли, занимаваща се с това как добрите малки момиченца могат да помагат на мама, но очевидно Лора като никога бе изгубила омайната си хватка върху читателя. Накрая той със сумтене захвърли вестника и за трети път, откакто бе пристигнала сутрешната поща, взе лежащото върху бюрото му писмо. Вече го знаеше наизуст, тъй че нямаше особена нужда да го препрочита, но у повечето хора склонността да сипят върху раните си сол е непреодолима.
Писмото бе кратко. Прадедите на неговия автор, живели през осемнадесети век с твърдата вяра, че вземат ли веднъж перото в ръка, не бива да спират, преди да изпълнят дузина страници, биха премигнали болезнено при вида му. Но при цялата своя краткост то бе успяло да съсипе деня на лорд Тилбъри.
Съдържанието му бе следното:
Уважаеми господине,
Тук приложен ще намерите чека за аванса, който ми изплатихте за ония мои „Спомени“.
Напоследък премислих нещата и реших в крайна сметка да не ги издавам.
— Небеса! — възкликна лорд Тилбъри — едно възклицание, към което бе силно пристрастен в мигове на душевен потрес.
Сетне се надигна от стола си и се зае да кръстосва стаята. Поначало наполеоноподобен по вид със своята ниска, набита фигура и десетина килограма наднормено тегло, сега той съвсем вече напомняше за Наполеон по време на утринната му разходка из остров Света Елена.
И все пак, колкото и странно да звучи, в Англия имаше мъже, които биха заврещели неистово от възторг при вида на това писмо. Някои от тях вероятно биха стигнали дори до такива крайности като палене на огньове на открито и печене на цели волове за челядта на своите имения. Няколкото кратки слова над този подпис биха разпръснали светлина и радост над всяко графство от Къмбърланд до Корнуол. Защото вярно е казано, че на този грешен свят всичко зависи от гледната точка.
Когато преди няколко месеца се разнесе вестта, че Достопочтеният Галахад Трипуд, брат на граф Емсуърт и най-жизнерадостният стар джентълмен, изхвърлян някога от викториански мюзикхол, се е заловил да опише възпоминанията на своето колоритно битие като светски младеж от деветдесетте, шокът за много понастоящем високоуважавани членове на управляващите класи, другарували с него в дните на знойната си младост, бе жесток. Из цялата страна благопристойни херцози и улегнали виконти, разигравали си коня навремето в обществото на младия Галахад, се затресоха в чехлите и халатите си при мисълта какви ли отдавна тревясали и плесенясали нескромни тайни биха могли да видят бял свят с появата на тази книга.
Те познаваха своя Гали добре и въображението им рисуваше с кристална яснота що за творба би се пръкнала изпод неговото перо. Дълбоко в стареещите си кости те чувстваха, че тя ще да е от типа на онези, за които критиците казват „Истинска съкровищница на забавни анекдоти“. За немалко от тях — за сър Грегъри Парслоу-Парслоу например, най-близкия съсед на лорд Емсуърт — това бе все едно на някой безотговорен архангел внезапно да му хрумне да даде за печат архива на Страшния съд.
Лорд Тилбъри обаче гледаше на нещата от различен ъгъл. Той знаеше — при това по-добре от когото и да било — какви огромни пари се крият в подобен тип литература. Тиражът на неговото зловредно малко вестниче „Светски пиперки“ го доказваше. Макар и зловредният му малък редактор Пърси Пилбийм наскоро да си бе подал оставката, за да основе частно детективско бюро, то все още беше златна мина. При това той бе познавал Гали Трипуд в ония времена — наистина не отблизо, но все пак достатъчно, за да се втурне и откупи всички права върху историята на живота му, без дори да я е виждал. Предчувствието му бе, че тя неминуемо ще се превърне в скандалния гвоздей на сезона.
Ето защо колкото и жесток да бе кошмарът на херцозите и виконтите при новината, че призраците на мъртвото минало предстои да се надигнат от гроба, той бледнееше пред този на лорд Тилбъри, внезапно научил, че надигането няма да се състои. У всеки велик мъж се гуши по някое уязвимо място. Ахил е имал своята пета. При лорд Тилбъри това място бе джобът му. Той не понасяше да вижда как измежду пръстите му убягват пари, а от книгата на Гали Трипуд се бе надявал да спечели едно малко — пардон, голямо — състояние.
Затова бе съвсем естествено да скърби и да е неспособен да се съсредоточи върху „Весели звънчета“. И той все още продължаваше да скърби, когато секретарят влезе, за да му поднесе листче хартия.
