носорозите. Тогава той ми разказа как един ден в Африка някакъв носорог го погнал и той се покатерил на високо дърво, а после хвърлял отгоре черен пипер в очите на звяра, за да се отърве от него. По една щастлива случайност тъкмо обядвал, когато се появило животното, и държал в една ръка твърдо сварено яйце, а в другата — пиперница. Щом чух тази история, аз — подобно на Дездемона — го заобичах заради опасностите, през които е преминал, а той ме обикна за топлото съчувствие, което му демонстрирах. Сватбата ще е през юни.
Уилям Мълинър заскърцал със зъби, внезапно обзет от ревнива ярост.
— Лично аз — казал — намирам, че току-що чутото разкрива въпросния Франклин в една рядко неапетитна, дори бих я нарекъл зловеща светлина. Според собствените му признания основната черта на характера му очевидно е жестокото отношение към животните. По всичко личи, че този човек не е способен да срещне акула, носорог или друга безсловесна твар, без да се върже на фльонга, за да й причини тежко телесно увреждане. Най-малко бих искал да бъда упрекнат в липса на благопристойност, но все пак не мога да не изтъкна, че ако вашият брак бъде благословен свише, то децата ви ще ритат котките и ще връзват тенекиени кутии за опашките на кучетата. Затова послушайте съвета ми и му напишете една бележка в смисъл, че много съжалявате, но сте размислили.
Момичето станало и го изгледало надменно.
— Не се нуждая от вашия съвет, господин Мълинър — казало то с такава студенина, че чичо ми кихнал. — И изобщо не съм размислила.
Уилям Мълинър незабавно бил обзет от яд към себе си и съжаление, че изобщо е отворил уста. Има един етап в развитието на мъжката любов, когато той, мъжът, усеща остра наложителност да се свие на кълбо и да издава насечени блеещи звуци, ако обектът на обичта, не дай си Боже, го погледне накриво. Чичо Уилям бил на този етап. Последвал я по петите, когато тя се оттеглила с гордо вирната глава във фоайето на хотела, пелтечейки нечленоразделни извинения. Ала Мъртъл Банкс била несломима.
— Оставете ме на мира, господин Мълинър — казала и му посочила улицата. — Вие осквернихте с клевети един достоен мъж и аз не желая повече да имам нищо общо с вас. Вървете си!
И Уилям последвал посоката на пръста й. Ала душевната бъркотия, омотала го в кълбото си, била толкова мащабна, че се заклещил във въртящата се врата и направил единайсет обиколки, преди портиерът да се притече на помощ и да го измъкне.
— Щях да се намеся по-рано, сър — пояснил човекът почтително, след като го положил върху тротоара, — но басът, на който се хванах с колегата, изискваше минимум десет завъртания. Та изчаках единайсетото, за да няма после хър-мър, това било, онова било.
Уилям го изгледал със замаяни кривогледи очи.
— Портиере — казал.
— Да, сър?
— Кажи ми, портиере, ако момичето, което обичаш, вземе, че се сгоди за друг, какви стъпки ще предприемеш?
Портиерът се замислил.
— Нека първо си изясним фактите — казал той, след като американският му ум успял да се пребори с британската фразеология на Уилям. — Значи ме питате какво ще направя, ако Джейн, на която гледам кат на сигурно маце, вземе, че ме прати да се проветря, щот си е намерила ново гадже?
— Нещо такова — признал чичо ми, също след кратък езиков размисъл.
— Че то от лесно по-лесно — обявил портиерът. — Отивам право в кръчмата на Майк да си поръчам няколко едно след друго.
— Няколко?
— Да, сър. Едно след друго.
— Къде каза?
— При Майк, сър. Ей там на ъгъла. Няма начин да не го забележите.
Уилям му благодарил сърдечно и се отправил, накъдето сочел поредният пръст. Думите на портиера били зачекнали нов и до голяма степен интересен поток на мисълта му. Няколко, значи. И то в плътна последователност, значи. Току-виж имало хляб в тази работа.
Уилям Мълинър никога до този момент не бил вкусвал алкохол. Бил обещал на покойната си майка (преди да се спомине), че няма да сложи и капчица в уста, докато не навърши или двайсет и една, или четирийсет и една години — не си спомнял кое от двете. Сега бил двайсет и девет годишен, но предпочитал да играе на сигурно, в случай че е объркал цифрите, поради което бил пълен въздържател. В момента обаче, докато крачел апатично към ъгъла с кръчмата, бил обзет от вътрешното усещане, че при тези извънредни обстоятелства майка му би проявила разбиране. Вдигнал очи към небесата, за да я попита би ли имала нещо против няколко чашки една подир друга, и чул далечен неясен шепот: „Давай, момчето ми!“
В същия миг се озовал на прага на ярко осветена пивница.
Миг се колебал. Сетне болезнено пощипване откъм разбитото сърце му напомнило за неотложността от вземането на спешни мерки, та бутнал вратата и влязъл в заведението.
Основната забележителност на жизнерадостното помещение бил дългият дървен тезгях, на който подпирало лакти многобройно гражданство, докато краката му почивали върху нещо като желязна релса в долния край на тезгяха. Зад същия стърчал от кръста нагоре най-благият мъж, когото Уилям някога бил виждал. Имал кръгло лице и бяло сако и наблюдавал приближаващия Уилям с нескрита радост.
— Това ли е кръчмата на Майк? — попитал чичо ми.
— Да, сър — отвърнал кръглоликият.
— Вие ли сте Майк?
— Не, сър. Но имам пълномощно да действам от негово име. С какво мога да ви бъда полезен?
Цялостното поведение на мъжа било като на добронамерен по-голям брат, поради което Уилям с готовност му се доверил. Той също като американското гражданство опрял лакти на тезгяха и крака на релсата, след което заговорил с тъжовно прихълцване в гласа.
— Ако предположим, че единственото момиче, което някога сте обичали, вземе, че се сгоди за друг, какво според вас ще отговаря най-добре на случая?
Благодушният барман се призамислил.
— Ами — отвърнал най-сетне, — лично аз бих препоръчал коктейл Взривоопасен полъх, но това е, пак подчертавам, лично предпочитание и не бих се засегнал, ако решите да го пренебрегнете.
Един член на тълпата, която междувременно била наобиколила съчувствено чичо ми, поклатил решително глава. Бил обаятелен мъж с насинено око, който явно се бръснел всеки втори четвъртък.
— По-добре му дай Росна капка.
Втори мъж, този по пуловер и каскет, не бил съгласен.
— Човекът си плаче за Радостта на гробаря — отсякъл безпрекословно.
Всички до един били такива сладури и вземали тъй присърце и всеотдайно неговото добруване, че на Уилям сърце не му позволило да отдаде някому своето предпочитание. И като си припомнил съвета на портиера (няколко едно след друго), той намерил изход от дилемата, без да фаворизира никого. Поискал и трите препоръчани напитки.
Ефектът от поглъщането им бил мълниеносен и рядко удовлетворителен. Докато пресушавал първата чаша, станал свидетел на факелно шествие, за чието съществуване до този миг не бил и подозирал. Шествието дружно замарширувало надолу по хранопровода му и с високо вирнати факли тръгнало да изследва дълбините на гостоприемните му вътрешности. Втората чаша, макар и заредена с излишно високоволтажна разтопена лава, се оказала обаче твърде приятна на вкус. Тя допринесла за триумфалния напредък на факелното шествие, като прибавила към него духов оркестър с изключително мощен, но сладостен звук. Третата чаша сложила началото на фойерверките.
Уилям се почувствал по-добре — не душевно, а чисто физически. Израснал съществено в собствените си очи, видял с неподозирана яснота какъв хубав и умен мъж е, а загубата на Мъртъл Банкс изгубила кажи- речи цялото си епохално значение. В края на краищата, помислил си той и тутакси споделил това свое прозрение със сладура с насиненото око, Мъртъл Банкс не била единствената на този свят.
— А сега какво ще ми препоръчаш? — потърсил мнението на мъжа с пуловера, тъй като цяла минута вече напразно се опитвал да изцеди от третата чаша поне една капка.
— Ами чакай да помисля — рекъл онзи, който явно странял от привързаност при вземането на съдбовни
