решения. — Когато брат ми Елмър изгуби любимото момиче, той пи неразредено ръжено уиски. Да, това пи брат ми Елмър — неразредена ръж! „Изгубих си момичето“, каза той, „та затуй ще пия ръжено, ама неразредено.“ Това ми рече, честна дума. Да, сър, неразредено ръжено.
— Що за човек е брат ти Елмър? — притеснено попитал Уилям. — Може ли да се осланяме на преценката му? Според теб заслужава ли доверие?
— Та той е собственик на най-голямата ферма за гъски в цяло южно Охайо!
— В такъв случай споровете са излишни — заключил чичо. — Което върши работа на гъска, притежаваща половин Охайо, става и за мен. Бихте ли ми направили услугата — обърнал се той към гостоприемния барман — да попитате тези господа какво ще пият и да се залавяте за работа.
Барманът го послушал и Уилям, след като опитал от странната течност пет-шест двойни, колкото да прецени дали му допада на вкус, открил, че дори много му допада, та си поръчал едно. След това се заел да циркулира сред новите си дружки, тук да потупва рамо, там да пошляпне гръб, а трети да попита как го нарича родната му майка.
— Искам всички вие — обявил той, след като се покатерил върху тезгяха за по-добра чуваемост — да ми дойдете на гости в Англия. През живота си не съм виждал физиономии, които толкова да ми харесват. Вие сте за мен много повече от родни братя. Затова грабвайте по една четка за зъби и тръгвайте с мен. Останете в къщата ми, докато ви омръзне. И най-вече ти, скъпи мой родни братко — добавил с грейнало лице и сълзи на очи по посока на мъжа с пуловера.
— Благодаря ти — трогнал се пуловерът.
— Какво каза? — не повярвал на ушите си Уилям.
— Казах „благодаря“.
Уилям бавно си свалил сакото и навил ръкавите на ризата.
— Вие, господа, ще ми бъдете свидетели — тихичко промълвил той — за това как недопустимо бях обруган от този господин, който току-що недопустимо ме обруга. Не съм заядлив по природа, но щом някой иска да се бие с мен, аз съм насреща. А когато някой грозник по пуловер и каскет започне да ме обругава недопустимо, то аз незабавно предприемам мерки.
И с тези жарки слова Уилям Мълинър скочил от тезгяха, сграбчил противника си за гърлото и му захапал дясното ухо. Последвала суматоха, по време на която някой изтръгнал яката на чичо ми, друг го уловил за дъното на панталона… усетил бързо раздвижване, лъхнал го свеж полъх… Миг по-късно с учудване установил, че седи на тротоара пред кръчмата. От вратата се подала ръка и метнала навън и шапката му. Той останал насаме с нощта и своите размисли.
Последните, както можете да се досетите, били от извънредно нерадостно естество. Тъга и разочарование раздирали съществото му подобно на непоносима физическа болка. Фактът, че родните му приятели, макар да им бил разпръсквал само сладост и да не им бил сторил нищо подсъдно, го били изхвърлили на твърдия паваж, бил най-тъжното нещо, което някога бил чувал, поради което поседял известно време и си поплакал.
След малко обаче се надигнал и, следвайки изключително трудоемка процедура, която изисквала грижливото поставяне на единия крак пред другия, после внимателното изтегляне на втория и преместването му с извънмерна деликатност пред третия, той започнал мъчителното си предвижване обратно към хотела.
На ъгъла поспрял. От дясната си страна забелязал нещо като парапет или желязна пръчка. Уловил се за нея и се заел да си почива.
Парапетът, към който се бил прикачил, принадлежал на тухлена къща от разновидност, предназначена още от проектантския си етап за прием на гости, кои на постоянни начала, кои срещу умерен седмичен наем. Това бил всъщност, както той би установил, стига зрението му да не било възпрепятствано от неизяснени възпрепятстватели и да можел да разчете табелата над вратата, „Пансионат за театрални таланти на госпожа Бюла О’Браян“.
Ала Уилям изобщо не ставал за четене на надписи. Светът бил обгърнат от непрогледна мъгла, а и на всичкото отгоре срещал големи затруднения с държането на очите си отворени. Затова не след дълго заровил брадичка в парапета и потънал в блажен сън.
Събудила го рязка светлина, навряна в очите му, и като положил усилие да ги открехне, видял, че прозорецът, срещу който стоял, сега бил ярко осветен. Сънят бил прояснил донякъде зрението му и благодарение на това Уилям установил, че стаята, в която надничал, се явява столова. Дългата маса била наредена за вечеря и гледката на този уют с неговите ножове, вилици и лъжици, в които се отразявала светлината на газената лампа, била толкова затрогваща и мъчителна, че дъхът му секнал.
Помела го вълна на небивала разчувственост. Мисълта, че той никога не ще има свой малък дом като този тук, го разтърсила с непоносима мощ от кърмата до предната палуба. Кое, питал Уилям, може да се сравни, ако искате да знаете, с милия сладък дом? Мъж, който си има мил сладък дом е мъж, на който всичко му е наред, докато мъж, който си няма мил сладък дом, е просто отломка, подхвърляна безмилостно от океана на живота. Ако Мъртъл Банкс била склонила да го вземе за съпруг, и той сега щял да си има мил сладък дом. Ала тя била отказала да го вземе за съпруг и той сега никога нямало да си има мил сладък дом. Мъртъл Банкс, решил Уилям, направо си просела един хубав ритник там, където си го просела.
Тази мисъл му доставила неочаквано удоволствие. Отново се почувствал в поносима физическа форма и, както по всичко личало, бил се отърсил от лекото неразположение, на което неизвестно как се оказал подвластен. Краката му изгубили склонността да действат в пълна независимост от останалите чаркове на тялото му. Главата му се прояснила, а на всичкото отгоре бил завладян и от усещане за завидна сила. С две думи, ако някога в живота му е имало момент, когато той би бил в състояние да дари госпожица Банкс с един хубав ритник там, където си го просела, то този момент несъмнено бил сега и веднага.
И тъкмо понечил да се отблъсне от парапета, за да хукне да я издирва и да й даде да разбере какво означава ти да лишиш един мъж като него от възможността да си има мил сладък дом, когато някой влязъл в стаята, в която той надничал, поради което решил да изчака и да проследи по-нататъшния развой на събитията.
Придобивката към интериора на трапезарията се оказала чернокожа прислужница. Тя политнала към масата под тежестта на огромен супник, съдържащ, както заподозрял Уилям, супа. Минута по-късно в стаята величаво нахлула едра госпожа с яркозлатна коса и седнала на масата срещу супника.
Инстинктът да наблюдаваш хората как се хранят е един от най-дълбоко вкоренените в човешката природа, поради което Уилям се ококорил напрегнато. Нямало, казал си той, никаква неотложна необходимост да търчи през глава. Много добре му било известно къде се намира хотелската стая на Мъртъл. Можел да нахълта в нея по всяко време и да си я рита на воля. А междувременно много му се искало да погледа как хората ядат супа.
В следващия миг вратата повторно се отворила и в стаята в индийска нишка се извървяла малка процесия. И Уилям, впил пръсти в желязото, не можел да откъсне от нея оцъклени очи.
Начело на процесията достолепно крачел възрастен мъж в кариран костюм с карамфил в петлицата. Висок бил метър и четиринайсет-петнайсет сантиметра, но военната осанка, с която се придвижвал скокливо, му придавала най-малко пет сантиметра отгоре. По петите го следвал по-млад мъж с очила, чийто ръст бил около метър и двайсет. А зад тях крачели един подир друг още шестима в низходяща ръстова градация, докато се стигнело да последния от редицата — доста дебел мъж с вълнен костюм и чехли, който нямало начин да е повече от шейсет сантиметра висок, или по-скоро нисък.
Всички насядали около масата. Всички си получили порциите супа. А онзи с вълнения костюм, след като огледал лакомо блюдото, пъргаво си събул чехлите и като уловил ловко лъжицата с пръстите на краката си, загребал с апетит.
Уилям Мълинър изпъшкал глухо и политнал встрани.
Тежки времена били настъпили за моя чичо. Само преди минутка се самопоздравявал с отърсването от последиците от първото му алкохолно попълзновение след двайсет и девет години на пълно въздържание. А ето че въздействието на опиянението се оказало далеч по-неотстъпчиво, отколкото бил допускал.
Опиянен ли? Ха-ха! Думата дори приблизително не давала представа за състоянието, до което се бил довел с най-неподобаваща безотговорност. Та той си бил натаралянкан, пиян като смок, къркан до козирката, натряскан като моряк, фиркан колкото две казашки села. Единствено чрез упражняването на висша предпазливост и веща ловкост можел да се надява евентуално да се добере до спалнята си, без да
