скандализира целокупната американска общественост.
Разбира се, ако разходката му през онази нощ го била отвела само няколко метра по-нататък от вратата на Майк, той би се убедил в съществуването на едно крайно просто обяснение на зрелището, което току-що наблюдавал. Още две-три крачки по улицата биха го отвели при Вариететния театър на Сан Франциско, чиито огромни плакати оповестявали двуседмичните гастроли на
Ала той дори не подозирал за тяхното съществуване и няма да преувелича, ако заявя, че нажежено желязо пронизвало душата на Уилям Мълинър.
Той щял да изтърпи мъжествено временното отвинтване на краката си от ставите. Можел да се примири с неприятния, но относително поносим факт, че милиарди пчели ползвали главата му за кошер. Но пълното разхлопване на дъската, причинило видения и халюцинации, било краят на всички краища.
Уилям винаги се гордеел с остротата на умствените си заложби и възприятия. През цялото мъчително дълго пътешествие с кораба, докато Дезмънд Франклин ръсел наляво и надясно спомени, илюстриращи неговата сърцатост като мъж на действието, Уилям Мълинър се тешал с убеждението, че в мозъчно отношение би го смлял на пух и прах по всяко време на деня и нощта. А ето че сега бил изгубил и това предимство пред съперника си. Защото Франклин, колкото и да бил маломерен в интелектуално отношение, не бил чак толкова зян, та да си въобрази, че е видял как половин метров мъж си сърба супата с посредничеството на пръстите на краката. Страховитите дълбини на мозъчния упадък били запазена марка само за Уилям Мълинър.
В мрачна замисленост се добрал до хотела си. В дъното на коридора зърнал Мъртъл Банкс в задълбочен разговор с Франклин, ала всяко желание да я рита където си заслужава го било напуснало безвъзвратно. С увиснала глава влязъл в асансьора и бил отнесен нагоре към стаята си.
Там се съблякъл с максималната бързина, на която били способни треперещите му пръсти. Покатерил се в леглото, когато то се приближило към него след втората си обиколка на стаята, легнал и вперил в пространството невиждащи очи. Бил прекалено разстроен, за да изгаси лампата, и лъчите й осветявали красивия таван, който се вълнувал над него.
Явно, размишлявал той, майка му е била ръководена от някаква остра наложителност, когато го заклела да се въздържа от алкохолни попълзновения. Очевидно е била посветена в семейна тайна, грижливо пазена от детските му уши. Мрачна тайна за фатална Мълинърова слабост. „Уилям не бива нивга да научи!“, вероятно си е казала тя, когато са споделили с нея легендата за това как всеки Мълинър от векове насам е умирал в ноктите на делириум тременс, жертва на смъртоносната коварна течност. А тази нощ, въпреки всичката нежна майчина загриженост, той сам разкрил тайната на своя прокълнат род.
Ето, сега вече му било ясно, че разклатеното зрение било едва първата стъпка към общата деградация, наречена Проклятието на Мълинърови. Много скоро щял да бъде изоставен и от слуха си, после щял да загуби и останалите си усещания.
Седнал в леглото, защото му се сторило, че докато се взирал към тавана, една значителна част от него се откъснала от родителското тяло и тупнала звучно на пода.
Уилям Мълинър се загледал тъпо натам. Знаел, разбира се, че става дума за халюцинация. Но каква невероятна халюцинация! Ако не владеел новопридобитото знание за себе си, щял да се закълне без страх някой да му запротиворечи, че над главата му зее двуметрова дупка, а по пода се стеле прах, в съпровод от купища мазилка.
Да, очите го мамели, а ето че дошъл ред и на ушите. До тях достигнала илюзорна врява от писъци и истерични крясъци. Ако това се било случило вчера, той би се заклел, че коридорът е изпълнен с тичащи крака и щуращ се, обезумял народ. Светът на неговия кошмар се претъпкал с трясъци, тъпи и остри удари и какви ли не други звукови оформления. Ледените пръсти на страха се впили в сърцето на Уилям. Нямало съмнение, че слуховите му възприятия вече били отпочнали гаврата си с него.
Цялото му същество се противяло да извърши окончателния експеримент, ала той все пак се насилил да стане от леглото. Протегнал пръст към най-близкото парче мазилка, ала го отдръпнал с глухо стенание. Да, опасенията му се потвърдили. Усетът му за допир също се бил повредил. Купчината мазилка, макар да била плод на алкохолното му въображение, се усещала като съвсем твърда и осезателна.
Значи туй то! Една нищо и никаква относително празнична вечер в кръчмата на Майк и той вече бил настигнат от Проклятието на Мълинърови. Само час след поглъщането на първата чаша в своя иначе праведен живот, той бил лишен от зрение, слух и усет за допир. Браво бе, обърнал се той с горчивина към Проклятието, не си губиш времето.
Докато се катерел обратно в леглото, имал чувството, че две от стените се срутили. Затова затворил очи, за да не става свидетел на повече безобразия, и почти веднага сънят, наричан също най-добрия лек на природата, му донесъл забрава. Миг преди да се унесе, въображението му докладвало, че още една стена се е сгромолясала.
Уилям Мълинър бил от непробудните поспаланковци, та минали много часове, преди съзнанието му да се върне на мястото си. Събудил се и се огледал с изумление. Лепливият ужас от предишната нощ бил преминал и сега, макар и измъчван от непоносим главобол, той просто знаел, че вижда нещата такива, каквито са.
И все пак му се сторило странно, че видяното не е останка от някакъв кошмар. Светът не само че бил жълтеникав и някак размазан по ръбовете, ами за една нощ успял да промени и самата си същност. Там, където преди осем часа имало стена, сега зеели открити простори, ярко осветени от утринното слънце. Таванът се въргалял по пода, а единственото, останало от скъпа стая в скъп хотел, било леглото. Много странно, казал си той, и крайно нередно.
Тук размислите му бил прекъснати от нечий глас.
— Господин Мълинър! — ахнал гласът.
Уилям се обърнал и, бидейки, като всички Мълинърови, самата благопристойност и скромност, побързал да се гмурне под завивките. Защото гласът принадлежал на Мъртъл Банкс. И тя стояла насред стаята му!
— Господин Мълинър!
Уилям предпазливо надникнал навън. Чак тогава забелязал, че благоприличието не било нарушено, както му се било сторило. Госпожица Банкс не се намирала вътре в стаята му, а в коридора. Просто междинната стена липсвала. Раздрусай душевно, но не и успокоен, той седнал, като се увил с чаршафите до уши.
— Да не би да сте още в леглото? — задъхано недоумявало момичето.
— Много ли е късно? — притеснил се Уилям.
— Нима сте били тук през цялото това време!
— Кое време?
— Земетресението.
— Какво земетресение?
— Снощното земетресение.
— А, това земетресение! — небрежно подхвърлил Уилям. — Стори ми се по едно време, че нещо се клати. Като падна таванът, си рекох „Да пукна, ако това не е земетресение!“. После изпопадаха стените и си казах „Да, май наистина е земетресение“. Накрая се обърнах и заспах.
Мъртъл Банкс го наблюдавала с очи, които му се видели същински звезди близначки, макар да били оцъклени като на охлюв.
— Вие сте най-храбрият мъж на този свят! Уилям се изсмял.
— Е, може да не прекарвам живота си в преследването на нещастни акули с джобно ножче в ръка, но винаги успявам да запазя хладнокръвие в кризисни моменти. Ние Мълинърови сме си такива. Малко приказваме, но сме изпълнени с каквото трябва.
И сграбчил главата си с две ръце. Остра болка му напомнила колко много е изпълнен с каквото трябва,
