Фредерик Форсайт
Шепнещ вятър
Казват, че нито един бял от хората на генерал Къстър не се спасил в битката при Литъл Бигхорн на 25 юни 1876 година. Това не е вярно — има един оцелял, двадесет и четири годишният следотърсач Бен Крейг.
Ето неговата история.
Опитният нос на следотърсача го усети пръв — слаб мирис на пушек, донесен от прерийния вятър.
Той яздеше на двадесетина метра пред десетимата кавалеристи от патрулния отряд, който предшестваше главната колона по западния бряг на река Роузбъд.
Без да се обръща, следотърсачът вдигна дясната си ръка и дръпна юздите. Зад него сержантът и деветимата редници направиха същото. Той скочи от коня и се затича към ниския хълм между конниците и реката. Там легна, запълзя по склона и надзърна над върха, като оставаше скрит във високата трева.
Лагеруваха между хълма и брега. Малък лагер, не повече от пет палатки, едно голямо семейство. Типитата показваха, че са северни шайени. Следотърсачът добре ги познаваше. Сиукските типита бяха високи и тесни, докато шайените издигаха своите с по-широка основа и по-ниски. Стените им бяха украсени с пиктограми, изобразяващи ловни триумфи, които също бяха типични за шайените.
В лагера живееха между двадесет и двадесет и пет души, но мъжете бяха на лов. Личеше си по конете. Те бяха само седем и пасяха край типитата. За да местят такъв лагер, трябваше да са поне двадесет.
Чу сержанта да пълзи към него и му даде знак да не се надига. След малко до него се появи синият униформен ръкав с три нашивки.
— Какво виждаш? — разнесе се пресипнал шепот.
Беше девет сутринта и слънцето вече започваше да прежуря. Яздеха от три часа. Генерал Къстър обичаше да вдига лагера си рано. Но следотърсачът усети миризмата на уиски в дъха на войника до себе си. Долнокачествено гранично уиски. И вонята бе отвратителна, по-силна от аромата на джанки, череши и шипки, които растяха по бреговете на Роузбъд.
— Пет типита. Шайени. В лагера има само жени и деца. Мъжете са на лов оттатък реката.
Сержант Брадок не го попита откъде знае. Просто прие, че е така. Той се изхрачи, изплю струя тютюн и се ухили с пожълтелите си зъби. Следотърсачът се спусна надолу по склона и се изправи.
— Предлагам да не ги закачаме. Търсим друго.
Ала Брадок беше прекарал три години във Великите равнини, където Седма кавалерия не бе имала много развлечения. След дългата и скучна зима във Форт Линкълн му се беше родило копеле от една перачка, която си докарваше някой и друг долар като курва, но той бе дошъл в Равнините да убива индианци и нямаше намерение да се лиши от това удоволствие.
Клането продължи само пет минути. Десетимата конници прехвърлиха хълма и препуснаха надолу в галоп. Следотърсачът отвратено наблюдаваше от върха.
Един от редниците, още съвсем зелен новобранец, яздеше толкова лошо, че падна от коня. Работата свършиха останалите. Всички кавалерийски саби бяха останали във Форт Линкълн, затова използваха револверите си колт от новия модел „Спрингфийлд’73“.
Щом чуха тропота на копита, индианките, които готвеха на огъня, се опитаха да съберат децата си и да избягат към реката. Закъсняха. Ездачите ги настигнаха, после обърнаха конете и препуснаха сред типитата, като стреляха по всичко, което се движеше. След като всичко свърши и старците, жените и децата бяха убити, те скочиха на земята и потърсиха някаква плячка в палатките. Отвътре се разнесоха още няколко изстрела.
Следотърсачът пришпори коня си и измина четиристотинте метра от хълма до лагера. Войниците започнаха да палят типитата. Изглежда не бяха останали живи индианци. Един от кавалеристите, все още едва съвсем младо момче, се беше навел от седлото и повръщаше закуската си от сухари и фасул. Сержант Брадок ликуваше. Бе намерил боен накит от пера и сега го закрепи на седлото до манерката, в която трябваше да има само изворна вода.
Следотърсачът преброи четиринадесет трупа, проснати на земята като счупени кукли. Един от мъжете му предложи трофей, но той поклати глава и отиде до брега на потока, за да напои коня си.
Тя лежеше полускрита в тръстиката и по голия й крак се стичаше кръв. Бяха я улучили в бедрото. Ако беше мъничко по-бърз, щеше да извърне глава и да се върне при горящите типита. Ала Брадок го наблюдаваше, проследи посоката на погледа му и го настигна.
— Какво откри, момко? А, още една гадина, при това жива.
Извади колта от кобура си и се прицели. Момичето обърна лице и ги погледна с кухи от болка очи. Следотърсачът хвана ирландеца за китката и го принуди да насочи оръжието си нагоре. Червеното от уиски лице на Брадок поморавя.
— Остави я жива, може да знае нещо — каза младежът. Нямаше друг начин. Сержантът се замисли, после кимна.
— Прав си, момко. Ще я отведем при генерала като подарък.
Прибра револвера и се върна при хората си. Следотърсачът скочи от седлото и навлезе в тръстиката, за да се погрижи за момичето. За нейно щастие раната бе чиста. Куршумът беше излязъл от другата страна на бедрото й. Той свали кърпата от врата си, изми крака й с чиста вода и направи стегната превръзка, за да спре кръвта.
Когато свърши, я погледна. Тя отвърна на погледа му. Буйната й коса, черна като гарваново крило, се спускаше по раменете й. Големи тъмни очи, забулени от болка и страх. Не всички индианки бяха хубавици от гледна точка на белите, но най-красиви от всички племена бяха шайенките. Шестнадесетинагодишно, момичето в тръстиката притежаваше поразителна, небесна хубост. Следотърсачът беше на двадесет и четири, възпитан в духа на Библията, и никога не бе познавал жена в старозаветния смисъл на думата. Сърцето му бясно се разтуптя и трябваше да откъсне поглед от нея. Той я метна на рамото си и се върна в опожарения лагер.
— Качи я на някой от конете им — извика му сержантът и отново надигна манерката си. Следотърсачът поклати глава.
— На носилка — отвърна той. — Иначе ще умре.
На земята край тлеещите останки от типитата имаше няколко индиански носилки. Направени от два дълги еластични пръта, пресичащи се на гърба на коня и с бизонска кожа, опъната между тях, носилките бяха много по-удобни за превозване на ранени от каруците на белите, които подскачаха на всяка неравност.
Следотърсачът хвана един от конете. Бяха останали само два — другите пет препускаха в далечината. Когато дръпна юздите му, животното се изправи на задните си крака. Вече беше усетило миризмата на бели хора, от която индианските коне можеха да обезумеят. Обратното също бе вярно — щом доловяха мирис на индианци, конете в американската кавалерия ставаха почти неуправляеми.
Той леко започна да духа в ноздрите на животното, докато то не се успокои и не го приеме. След десет минути носилката беше завързана и завитото с одеяло ранено момиче лежеше върху бизонската кожа. Патрулът се отправи обратно при Къстър и главните сили на Седма кавалерия. Беше двадесет и четвъртият ден на юни, лето Господне 1876-о.
Причините за тази лятна кампания в равнините на южна Монтана датираха отпреди няколко години. Най-после в свещените Черни хълмове на Южна Дакота бяха открили злато и в тези земи прииждаха златотърсачи. Ала Черните хълмове вече бяха дадени за вечни времена на сиукския народ. Разгневени от това коварство, индианците от Великите равнини отговориха с нападения срещу златотърсачите и керваните фургони.
Белите яростно реагираха на тази жестокост — разкази за ужасни варварства, често измислени или много преувеличени, разпалиха гнева до точката на кипене и белите селища се обърнаха към Вашингтон. Правителството с лека ръка анулира Договора от Ларами и даде на равнинните индианци няколко скромни резервата, съвсем малка част от онова, което тържествено им беше обещало. Резерватите се намираха в Северна и Южна Дакота.
Но Вашингтон също призна създаването на област, известна като Неотстъпените територии. Това бяха традиционните ловни полета на сиуксите, които все още изобилстваха на бизони и елени. Източната граница
