За миг Тал се оказа ужасно затруднен от други трима нападатели, които се обърнаха срещу него едновременно, тъй че му се наложи да парира яростно трите удара в сляпа последователност; но след това мъжът отляво бе поразен отзад, другият вдясно получи стрела в рамото и Тал бързо се справи с останалия в средата.
Вряза се в мелето и порази други двама, пропусна един и се завъртя наляво, изгубил равновесие.
Засече с крайчеца на лявото си око движение и в следващия миг нещо избухна в лицето му и светът се превърна в яркожълто петно, после — в червено. А накрая всичко почерня.
Някой плисна вода в лицето му и Тал се съвзе. Примига и видя Джон Крийд — бе коленичил над него с черпак в ръка. Шумът на битката беше заглъхнал. Чуваха се викове и някакъв друг шум, но не и трясък на оръжия, писъци и ругатни.
— Какво стана? — попита той и понечи да се надигне. Главата му се замая.
— Леко — каза Крийд, докато една жена от ородоните помогна на Тал да седне. — Удари те задният замах на един меч. Тъпакът, който насмалко не ти счупи главата, замахваше срещу мен. Удари те с тъпото, иначе щеше да пируваш в палата на Лимс-Крагма.
При споменаването на носещата нещастие черна богиня жената промълви молитва, за да я умилостиви.
— Колко време бях припаднал?
— Само минути — отвърна Крийд и му помогна да стане. — Леко.
Тал кимна и опипа челото си. Усети издуващия се оток. Наистина беше извадил късмет.
— Предпочитам късмета, отколкото да съм добър — изломоти той, спомнил си Паско за първи път от месеци. Огледа се. — Свърши ли?
— Този път ги разбихме наистина. Последните хвърлиха оръжията и помолиха за милост. Някои побягнаха през портата и бяха поразени от стрелците ни. Само неколцина успяха да се доберат до дърветата и да се скрият.
— Гарвана?
— Подозирам, че препуска на юг толкова бързо, колкото може да издържи конят му.
Тал бавно се огледа и този път започнаха да се открояват подробности. Десетина врагове стояха на колене, с вързани отзад ръце. Мъртвите нападатели бяха отнесени близо до портата и струпани като дърва за огрев.
Няколко жени бяха плувнали в сълзи, намерили мъжете си мъртви. Мъже също плачеха над загиналите си жени.
Джаскенел пристъпи почтително към него.
— Ти спаси моя народ, Нокът на сребърния ястреб. Говореше на езика на ородоните, тъй че Джон Крийд не го разбра, но долови благодарността в гласа му.
— Помогнах да бъде отмъстено за моя народ — отвърна Тал на езика на оросините. После добави на Общата реч: — Трябва ми кон.
— Веднага — каза Джаскенел и подвикна на едно от момчетата да оседлае кон и да го докара при Тал.
— Какво ще правиш? — попита Крийд.
— Тръгвам след Гарвана.
— Замаян си от удара в главата. Вече е нощ, той ще има половин час преднина, докато тръгнеш, а и вероятно води поне няколко души със себе си.
Тал кимна.
— Знам. Но мога да го проследя.
— Да го проследиш? В нощта, сред тези планини? Джаскенел погледна Крийд.
— Щом казва, че може да го проследи, значи може.
— Да дойда ли с тебе? — попита Джон Крийд.
— Не. Само ще ме забавиш. — Тал сложи ръка на рамото на Крийд. — Благодаря ти за всичко, Крийд. Нямаше да мога да помогна на тези хора без съветите ти.
— Няма защо, Тал. Имаш качества за добър капитан. Ако решиш, че можеш отново да поведеш отряд, кажи ми. Винаги съм готов да служа с човек, когото не го е страх да е в челото.
— Дните ми на наемник свършиха. Това тук беше еднократно. В товарния ми фургон ще намериш торбичка златни монети. Раздели ги между хората, както намериш за добре, и задръж и за себе си. Играеш капитан, докато момчетата се върнат в Латагор, нали?
— Това мога да го направя. — Крийд посочи към пленниците. — А какво да правим с тях?
— Какво правите обикновено, когато врагове наемници се предадат?
— Ако зависи от нас, пускаме ги срещу клетва, че няма повече да се бият срещу нас, но обикновено зависи от работодателите.
Тал се обърна към Джаскенел.
— Тези мъже избиха моя народ. Щяха да подпалят домовете ви и да избият вашите жени и деца без милост. Вие решете.
Джаскенел не се поколеба. Само погледна воините, които ги пазеха, и рече:
— Убийте ги.
Преди пленниците да понечат да станат, извиха главите им назад и им прерязаха гърлата.
Джаскенел погледна Крийд и Тал и заяви:
— Така е справедливо. Получават милост, каквато дадоха.
Крийд изглеждаше притеснен, но кимна.
— Няма място за много обич към хората на Гарвана, но на някои от момчетата ми няма да им хареса. Най-добре ще е да поемем на юг още на съмване.
Доведоха коня и Тал каза:
— Трябва ми мях с вода.
Една жена изтича до колибата си и се върна с пълен мях. Подаде му и един вързоп.
— Малко храна, за гонитбата.
Тал кимна. Нагласи оръжията си — сабята, лъка и пълния колчан, махна с ръка, после смуши коня и препусна навън през портата в нощта.
Глава 21
Гонитба
Тал дръпна юздите.
Беше препускал с все сила през цялата нощ, така че сега остави животното да си поотдъхне. Откакто напусна село Квеала, беше слизал три пъти от седлото да се увери, че не е изгубил дирята на Гарвана.
Точно както бе предположил, Гарвана бе предпочел скоростта пред прикритото бягство и яздеше на юг по най-прекия маршрут към Крайбрежен страж. Тал погледна на изток. Небето вече бе стоманеносиво. Гарвана сигурно вече бе спрял някъде на бивак и бе поставил пост, преди да продължи отново, вероятно по обед. Така поне щеше да постъпи самият той, ако мислеше, че никой не го преследва.
Реши също да отдъхне малко. След това щеше бавно да продължи по дирята, като оглежда за постове и засади. Излезе на една обрасла с тучна трева поляна, около двеста разтега на ширина и може би два пъти по-дълга, разседла коня и го върза с достатъчно място за паша. След това нагласи седлото за възглавница и легна под едно дърво.
Проследи положението на слънцето, а после затвори очи и потъна в изтощителен сън.
Събуди се след два часа, точно както възнамеряваше. Слънцето грееше неочаквано силно за това време на годината и Тал усещаше как въздухът изсмуква влагата от кожата му още преди да са се оформили капчиците пот. Дни наред щеше да е горещо и сухо, ако тези планини бяха като родните му.
Оседла коня и пое отново по пътеката. След малко се натъкна на поточе и остави коня да се напие, а той самият напълни меха. После продължи. След половин час надуши дим.
Скочи от седлото, върза коня и продължи пеш. Движението през дърветата, на няколко крачки встрани от пътя, щеше да го позабави, но знаеше, че така вероятността да го видят е много по-малка.
Запровира се тихо през дърветата, спираше се, за да се вслуша, на всеки стотина стъпки. На четвъртото
