на имението.
Както очакваше, тази забележка я накара да се изчерви.
— Напротив — възрази сковано тя. — Брат ми не проявяваше никакъв интерес към управлението на имотите. Аз работя почти наравно с Питър… — Осъзнала, че е паднала в капана, тя спря. — Питър ще ви даде цялата необходима информация. Днес съм много заета… Нали трябва да подготвя отпътуването си.
— Разбрах. — Херцогът кимна бавно. — Въпреки това се надявах да ми отделите няколко минутки, за да ми покажете къщата. Да ме заведете до стаята ми…
Арабела понечи да откаже, но доброто възпитание не й позволи да бъде неучтива. Тя беше домакинята и беше съвсем естествено да го разведе из къщата. Всъщност не. Той беше новият собственик и представата, че трябва да му покаже къщата, в която бе живяла през целия си живот и след смъртта на баща си бе смятала за своя, макар официално да принадлежеше на Фредерик, беше доста неприятна. Въпреки това бе по-добре да се съгласи с предложението му, макар че мотивите му вероятно не бяха особено почтени. Той искаше да я накара да повярва, че взема присърце интересите й, но тя не можеше да се отърве от подозрението, че вярно е обратното. Дук Сен Жюл нямаше намерение да й прави никакви услуга.
Обзеха я съмнения. Май си играеше с огъня. Но дори да е така, каза си решително, аз съм достатъчно умна, за да не си изгоря пръстите. Освен това — какво друго й оставаше?
Усмихна се хладно.
— Но, разбира се, сър. Да вървим. — И излезе от библиотеката, следвана от кучетата.
Залата с квадратно подредени покривни греди беше празна, но Арабела беше сигурна, че няколко чифта очи ги наблюдават скритом. Във въздуха тежеше неясно предчувствие. Прислугата беше любопитна какво ще се случи. Веднага щом свърша с тази неприятна задача, ще говоря с Франклин и мисис Елиът, каза си решително тя. Новият собственик имаше пълното право да се запознае с Лейси Корт. Когато погледна през рамо, дукът стоеше на прага, облян от яркото обедно слънце.
— Виждам, че вече са се погрижили за придружителите ми — отбеляза той и се върна в залата.
— Съмнявахте ли се? — попита остро тя. — Казах ви, че ще бъде направено всичко необходимо.
— Радвам се — кимна той с безгрижна усмивка. — Но нали разбирате, исках да се уверя сам.
— Предполагам, че ще се настаните в помещенията на брат ми, ваша светлост? — попита тя, стараейки се да говори неутрално, сякаш темата не я интересуваше особено.
— Това е апартаментът на господаря на дома, нали?
— Да — отвърна тя със здраво стиснати устни.
— Тогава нямам друг избор, освен да се настаня там — отбеляза любезно той и прекоси залата с бързите, гъвкави стъпки на ловуващ ягуар. Не, че някога беше виждала как ловуват ягуарите, но си ги представяше точно така: с играещи под кожата мускули, с измамно отпуснати тела… и с трудно определимата заплаха, която от време на време святкаше в сивите очи. Ягуар, който се прозява, отваря нокти и показва силните си бели зъби…
От мрака под стълбата се чу дискретно покашляне и Арабела нетърпеливо се отърси от фантастичните си мисли, Франклин излезе под слънцето и изрече тържествено:
— Милейди, от камериера на негова светлост узнах, че господарят му възнамерява да нощува в Лейси Корт. Позволих си да предложа подходящ подслон на придружителите на негова светлост. — Всяка черта от мършавото лице на Франклин изразяваше обида и потиснатост. Очевидно срещата със слугата на херцога го бе извадила от равновесие. Чувството му за приличие го караше да се възмущава от представата, че един непознат ще нощува в дома на граф Дънстън без изричното му съгласие.
— Много добре, Франклин — отговори Арабела съвсем спокойно. — Знам, че ще се постараете да осигурите всичко необходимо за придружителите на негова светлост. — Тя сложи ръка върху гладкия дървен парапет на стълбището и това добре познато усещане й помогна да продължи: — Лорд Дънстън е починал преди няколко дни в Лондон. Негова светлост е новият собственик на Лейси Корт. Вярвам, че в скоро време той лично ще говори с персонала и ще обясни новата ситуация. — И се обърна към херцога, сякаш търсеше потвърждение.
Той кимна и се обърна учтиво към достойния иконом:
— Франклин, ще ви бъда много благодарен, ако вие — и мисис Елиът, разбира се — се явите в библиотеката точно в три, за да обсъдим какви промени възнамерявам да направя във воденето на домакинството. Ако се налага, разбира се.
Франклин погледна безпомощно Арабела. Лицето му изрази бездънно отчаяние.
— Лорд Дънстън е мъртъв? — промълви той стъписано.
— Да — отговори Арабела.
— Значи трябва да сложим траур — продължи Франклин като упоен. Както винаги в кризисни периоди, бързо намери утеха в практически детайли. — флагове с траурни ленти над вратата… веднага… слугите да сложат черно… милейди ще посреща дошлите да изкажат съболезнования… Ами погребението? Тук ли ще го погребем или в Лондон?
Арабела пое дълбоко дъх. Досега не беше помислила за традиционните ритуали около погребението. Какво щяха да говорят хората за смъртта на Фредерик? Самоубиецът нямаше право да почива в осветена земя. Истината щеше да опозори семейното име, но как биха могли да я запазят в тайна?
Херцогът се покашля и тя се обърна въпросително към него.
— Вашият брат… лорд Дънстън ми остави ясни указания за погребението и траура, лейди Арабела. Като на свой наследник, нали разбирате? Не желаеше да ви замесвам. Поиска тихо погребение непосредствено след смъртта си и преди да тръгна насам, аз го погребах в Лондон. Желанието му беше никой да не слага траур. Сигурен съм, че няма да откажете на тази последна молба, изразена на смъртното му легло.
Франклин зяпна смаяно.
— От какво умря негово благородие, ваша светлост?
— На дуел — отговори спокойно Сен Жюл. — Раниха го и почина от раната си. Остави изрични указания за погребението и траура.
— Разбирам. — Икономът се намръщи и сведе глава. Двамата с мисис Елиът често бяха предсказвали подобна смърт за граф Дънстън, но все пак не беше редно да пренебрегнат обичайните ритуали, Франклин помисли още малко и поклати глава. — Това е… абсолютно нетрадиционно, милейди.
— Прав сте, Франклин, но сме длъжни да се съобразим с последното му желание — отговори тя, обзета от безкрайно облекчение. Разбира се, Фредерик никога не би изказал такава молба, но тя нямаше никакво намерение да постави под въпрос обясненията на херцога.
Франклин все още не изглеждаше убеден. Погледът му потърси лицето на херцог Сен Жюл, но в последния момент се овладя и се поклони примирено.
— Добре дошли в Лейси Корт, ваша светлост. — Тонът му беше скован.
— Благодаря Франклин. — Джак помълча малко и добави съвсем тихо: — Бъдете уверен, че моето пристигане тук е в пълно съответствие с правото и закона и че никой в къщата не бива да се страхува за мястото си. Моля, предайте думите ми на персонала и обяснете ситуацията.
Франклин се поклони с видимо облекчение.
— Мисис Елиът и аз ще дойдем в библиотеката точно в три, милорд.
Джак кимна и последва Арабела по стълбата. Когато окуражително сложи ръка на кръста й, усети как тя потръпна под почти интимното докосване. Какво си позволява той? Отново я обзеха съмнения и тя забърза по дървените стъпала. Той я следваше спокойно. Арабела зави по коридора за източното крило.
— Тук е апартаментът на Фредерик, ваша светлост. — Отвори двукрилата врата в края на коридора, но не влезе. — Надявам се, че ще се чувствате добре.
— След вас — покани я той с учтив жест. Не й оставаше нищо друго, освен да го послуша. Въпреки това се възпротиви.
— Смятам, че ще намерите в спалнята всичко необходимо. — Веднага си пожела да беше използвала друга дума. — Ако имате нужда от нещо, до камината има звънче. Ще изпратя камериера ви с багажа.
— Смятате ли, че последното желание на брат ви ще бъде прието и разбрано от лейди Олсъп и
