подобните й? — попита той с безгрижен светски тон, когато влезе в помещението.
Арабела остана на прага. Темата и разстоянието помежду им бяха безопасни. Сърцето й отново биеше нормално.
— Разбира се, че не, но тя не може да направи нищо… само ще злорадства. И без това смъртта на брат ми ще е вкусна хапка за клюкарите…
Мъжът се усмихна злобно.
— Но ние с вас ще се постараем да им вгорчим вкусната хапка, нали?
— Не искам клюките да ме преследват до Корнуол — заяви тя, без да отговори на съзаклятническата му усмивка. Вече беше убедена, че очарованието на херцога е само маска. Този мъж беше опасен. Опасен като оръжието на колана му. Тя беше длъжна да се съпротивлява решително на чара му и да отблъсква неподходящите му интимности.
— До Корнуол? — повтори учудено той. Това я накара да изпита задоволство.
— Там живее семейството на майка ми — благоволи да обясни тя. — Щом уредя всичко тук, ще се преместя при роднините си. — Тонът и намекваше, че този въпрос е решен.
— Звучи скучно — отбеляза той, докато обикаляше помещението. — Не бихте ли предпочели да живеете в Лондон? Там има най-различни развлечения. Ще имате възможност да обогатите ума си.
— Не мога да си позволя да живея в Лондон — възрази спокойно тя. — Особено сега.
— Като моя съпруга ще можете да живеете където и както искате.
— Благодаря, но предпочитам Корнуол — заяви твърдо тя. — Климатът там е най-подходящ за отглеждане на орхидеи.
— Можете да имате най-добрата оранжерия в Лондон. — Когато се изтръгна от съзерцанието на градината и се обърна, на прага нямаше никой. Вдигна рамене и стисна устни. Не беше очаквал, че сестрата на Фредерик ще се съпротивлява така решително. Имаше всички основания да предполага, че тя ще приеме с готовност предложението му, все едно дали го харесва или не. Какво друго й оставаше? Колко жени, да не говорим за тази бедна като църковна мишка стара мома, биха отблъснали предложението на херцог? На един от най-богатите мъже в страната!
Корнуол. Каква глупост. Сен Жюл избухна в тих смях. Лондон, неговият обичан Лондон би бил най- подходящото място за тази необикновена жена. Там бързият й ум и необичайната й красота имаха богати възможности за изява.
— Що за мисли? — упрекна се той и невярващо поклати глава. Да види как Арабела Лейси блести в обществото — това беше последното, което искаше. Женитбата за нея беше само средство към целта, последната брънка във веригата на разплатата. Беше очаквал да срещне лишена от очарование, безинтересна стара мома, която ще продължи да си живее в Кент и няма да му пречи. Която ще изпълнява брачните си задължения само когато той пожелае и при малко повече късмет ще го дари с желания наследник. Естествено, знаеше, че тя няма да прояви особено желание за интимност, но той и не го очакваше. Самият той не желаеше да изпита удоволствие в брачното легло. Само удовлетворение, че е отнел на Фредерик Лейси всичко, дори онова, което единствено сестрата можеше да му даде.
Надяваше се необикновената жена, която неочаквано бе срещнал, много скоро да разбере, че няма друг изход, освен да приеме предложението му. Защото той нямаше намерение да я ухажва и да й предлага каквото и да било.
В помещението беше ужасно топло и той отвори всички прозорци. Съблече черния жакет, разхлаби дантеленото шалче на шията си и свали колана с рапирата. Остави го внимателно на пейката под прозореца и отново се загледа към градината, която се губеше в далечината. Графство Кент беше известно с овощните си градини, а тази местност изглеждаше особено плодородна. Дърветата се превиваха под тежестта на плодовете, зрялото жито по нивите светеше златно.
Шарлот обичаше земята… предпочиташе провинцията пред Лондон. Меките хълмове на Бургундия отговаряха на нейния мек, равен натюрел, докато съпругът й, виконт дьо Вилфранш, държеше на мястото си в двора на Луи XVI. Това бе принудило Шарлот да стане придворна дама на кралица Мария Антоанета.
Вилфранш бе гилотиниран заедно с Орлеанския дук, а Фредерик Лейси се бе погрижил Шарлот да последва съпруга си в смъртта.
Джак се хвърли на леглото и скръсти ръце под главата си. Когато го обземаха спомени, той не се противеше. Оставяше ги да се разливат свободно, защото знаеше, че иначе тъмните мисли ще го завладеят и вече няма да е в състояние да разсъждава ясно и да действа разумно. Когато затвори очи и се пренесе мислено в онзи горещ следобед, за пореден път преживя всичко отново, подхрани отмъщението си и подкрепи решителността си.
Жадна за кръв, тълпата следваше колите с осъдените, които трополяха по паважа към гилотината на площада пред Бастилията. От стария затвор беше останала само купчина развалини и ревящото множество се катереше по тях, за да вижда по-добре екзекуциите. Непрестанното свистене на падащия нож, когато разсичаше човешки кости, будеше гадене, а мекото пльосване на отсечената глава в голямата кошница се чуваше само от хората, стоящи близо до окървавения ешафод.
Джак носеше облеклото на санколютите, а на шапката му имаше трикольор. Спокойно си пробиваше път през навалицата, за да се отдалечи от гилотината, да стигне до края на площада. Никой не му обръщаше внимание. Никой не забелязваше, че санколютът е англичанин, който всеки ден идва да отбележи смъртта на приятели и познати, за да уведоми отчаяните им близки и приятели, които чакаха вести. Той не се различаваше от тълпата, сред която се движеше. Все по-трудно му ставаше да понася миризмата на кръв. Въздухът вечно тежеше от воня на пот, лук, кисело вино, но кръвта беше над всичко.
Погледът му откри трима тайни полицаи в един ъгъл на площада. Един от мъжете, застанали до тях, беше модно облечен, но явно жестоко измъчен господин. Напудрената перука се беше разместила, дантелите на маншетите му бяха смачкани, шалчето на врата бе посивяло. Причината личеше ясно. Един от тайните полицаи размаха смарагдова игла и другарите му избухнаха в смях. После заедно поведоха мъжа към окървавения ешафод.
Джак, който безизразно наблюдаваше сцената, стисна до болка дръжката на скритата под мръсния жакет рапира. Заловеният беше англичанин, което означаваше, че не е от обичайните жертви на тайната полиция. Повечето пребиваващи в тези смутни времена в Париж британци се стараеха да останат незабелязани и избягваха да излизат по улиците. И най-вече не носеха смарагди и не се разхождаха облечени в кадифе и коприна. Само някой глупак, някой дързък глупак би се изложил на такава опасност. Фредерик Лейси, граф Дънстън, беше точно такъв глупак, открай време. Каквото и да го е довело в Париж, каза си Джак, със сигурност не замисля нищо добро.
Ако сега се опита да спаси пленника, със сигурност ще го заловят и убият. Сега трябваше да мисли с хладна пресметливост. Нищо няма да спечели, ако и двамата се разделят с живота. Макар че в това би имало известна ирония. Направи крачка към групата и пленникът го погледна право в очите. В обезумелия му поглед пламна искра — явно го бе познал. Нищо чудно, каза си Джак, човек винаги познава онзи, когото веднъж едва не е убил. Какво от това, че съм предрешен…
Дънстън се замята в хватката на полицаите, размаха ръце и заговори възбудено. Явно привлече вниманието им, защото го пуснаха и го обсипаха с въпроси. После отново го хванаха от двете страни и го изведоха от площада.
Джак се плъзна незабелязано след тях. Каквото и да е казал Дънстън, то му е осигурило последна отсрочка — това беше съвсем ясно. Жалко, че не можа да разбере какво е, но сега си имаше работа в другия край на града.
На смрачаване се върна на улица „Маре“, където беше дюкянчето на винопродавеца. Вратата беше заключена и зарезена, кепенците на прозорците спуснати. Той спря за малко и устреми поглед към фасадата, усещайки в сърцето си студен страх. Погледна към единственото таванско прозорче и видя, че е заковано с дъски. В този момент зад него се отвори врата и той се обърна светкавично. На прага на отсрещната къща застана старица в избеляла вдовишка одежда и го погледна втренчено. Той се приближи бавно. Тя се върна обратно в тъмната вътрешност на къщата и той я последва.
— Какво се е случило със съседите ви отсреща, мадам?
Кършейки мършавите си ръце, старата жена обясни как дошли хора от тайната полиция, придружени от някакъв модно облечен мъж, нахлули в магазинчето за вино и отвели всички намиращи се в къщата. И жената.
