Когато сцената избледня и миризмата на кръв, запечатала се в паметта му, се разсея, Джак отвори очи. Все още усещаше студения страх, сковал сърцето му, когато видя закованите прозорци на дома на улица „Маре“.
Само след два дни щеше да изведе Шарлот от Париж. Рибарската лодка от Корнуол щеше да ги чака на необитаемия скалист бряг в Бретан. Всичко беше готово. Трябваше да издържат още съвсем малко.
Докато чакаха, най-сигурното място беше в гнездото на осите — в Париж. Затова бяха намерили убежище над магазинчето за вино на улица „Маре“. Ходеха преоблечени като прости граждани, лоялни, активно участващи в събитията санколюти, готови да танцуват около колите с осъдени, да се подиграват с вързаните аристократи — с жените, оставени само по ризи, и с мъжете с отворени яки, за да облекчат работата на палача.
В последния ден от чакането, когато Джак беше навън, за да събере информация за последното прочистване на парижките затвори, тайната полиция бе дошла в магазинчето за вино. Полицаите са знаели каква жертва търсят. Когато Джак се върна, Шарлот я нямаше. Проследи я до затвора Ла Форт, но през онази страховита септемврийска нощ пазачите се бяха нахвърлили върху затворниците и бе започнало масово клане. Дворът, на който бяха натрупани обезобразените тела на мъже и жени, плуваше в кръв.
Джак напразно се опита да прогони сцената, която се бе запечатала в съзнанието му. Отчаяно бе търсил тялото на Шарлот между зверски убитите, отчаяно бе викал името й, докато една възрастна жена от простолюдието, една от многото, които всеки ден се радваха на екзекуциите, с нескрита злоба му съобщи, че жената с очебийния бял кичур на челото била една от първите извлечени от подземието и убити с ножове от надзирателите.
Джак извади камата си да прониже старицата, но се намериха добри приятели, които го измъкнаха от опасното място. Почти не си спомняше как избяга от Париж… опасното пътуване през страната, рибарската лодка, която го свали на корнуолския бряг… Вече знаеше кой е предал Шарлот на
тайната полиция, Фредерик Лейси. Той бе спасил кожата си за сметка на Шарлот — и за да си отмъсти за отдавнашното унижение, което му бе нанесъл Джак Фортескю.
През следващите години Лейси си плати скъпо и прескъпо за подлостта. Цялото му състояние премина в ръцете на отмъстителя — само с едно изключение. Лейси бе лишил Джак от любимата му сестра, затова Джак искаше да вземе сестрата на Лейси и да получи от нея онова, което му липсваше, за да увенчае отмъщението си. Фредерик Лейси вече се пържеше в пъкъла, но дори адският огън беше нищо в сравнение със знанието, че е тотално унищожен от ръцете на мъжа, когото беше презирал през по-голямата част от своя жалък живот.
Както винаги, тази представа изпълни Джак с дълбоко удовлетворение. Арабела Лейси не беше това, което очакваше, но как би могъл да предвиди, че усамотено живеещата в провинцията стара мома е толкова смела, решителна и самоуверена? И толкова войнствена. Не че това променяше нещо в плановете му. Така или иначе щеше да се ожени за нея.
Когато искаше да постигне нещо, той беше способен да прояви невероятно търпение.
3
— Това е положението — заключи Арабела и удостои иконома и икономката с топла и, надяваше се, окуражителна усмивка.
— Простете, мадам, но не е справедливо. Просто не ми го побира умът — рече с треперещ глас мисис Елиът. — Толкова внезапно… смъртта на негово благородие… Искам да кажа, той беше млад човек. — Тя се намръщи. — Естествено, при живота, който водеше… е, не ми се полага да го критикувам. — Тя погледна многозначително Франклин, който кимна.
Арабела се въздържа да отговори. Насилствената, преждевременна смърт на брат й със сигурност щеше да бъде главната тема за разговор в кухнята през следващите седмици и месеци. И предмет на какви ли не спекулации.
По-добре да върне разговора към настоящето.
— Негова светлост каза, че не възнамерява да прави промени в къщата и никой не бива да се страхува за мястото си.
— Все пак ще има промени, мадам — възрази мисис Елиът и изтри ръце в престилката си. — Това се разбира от само себе си.
Арабела въздъхна.
— Да, сигурно ще има, но бих се учудила, ако херцогът прекарва много време на село. Лондон вероятно е много повече по вкуса му. Възможно е да го виждате твърде рядко.
— Бих казала, че като цяло е много изискан джентълмен — рече икономката. — А пък камериерът му е още по-изискан. — Отново смръщи нос и обясни недоволно: — Само ми създава ядове с нахалството си… Негова светлост има нужда от това, това не се прави така, онова не бива да е иначе, негова светлост не е свикнал с тези работи… Трудно ще го издържа. Права ли съм, мистър Франклин?
— Права сте, мисис Елиът — въздъхна достойният иконом. — Хлапакът си придава важност.
Арабела с мъка потисна въздишката си. За разлика от брат си тя се държеше с персонала непринудено и приятелски — такъв беше характерът й. В момента обаче не беше в настроение да слуша оплаквания. Имаше си свои грижи.
— Е, с времето всичко ще се уреди — отговори успокоително. — Както казах, не мога да си представя, че негова светлост ще се задържи дълго в имението. Освен това съм сигурна, че като си замине, ще вземе със себе си и слугите си.
— Но какво ще стане с вас, милейди? — попита загрижено икономката. — Къде ще отидете?
— Още не съм сигурна — отговори Арабела. — Вероятно при роднините в Корнуол. Ще мине известно време, докато се подготвя за заминаване, и херцогът беше така любезен да ми позволи да остана тук.
Мисис Елиът поклати глава.
— Позволете, но това не е прилично, милейди. Неомъжена дама… — Отново поклати глава и промърмори: — Какво ли си е мислил лорд Дънстън… да не се погрижи… — Тя се изчерви и замлъкна. Знаеше, че няма право да обсъжда действията на господарите си.
Арабела тръсна глава и отговори рязко:
— Няма да общувам с херцога. Ще се ограничавам със стаите си, няма да излизам от моето крило. Вие ще поднасяте храната на негова светлост в покоите му, а аз ще се храня в моя салон. Оттук нататък ще получавате нареждания от негова светлост. Ще съобщавате за посетителите направо на господаря на дома. Той е длъжен да им разяснява каква промяна е настъпила. О, разбира се, с изключение на приятелите ми — добави бързо тя.
— Ако дойде например мис Барат, не е нужно да съобщавате на херцога. Разбрахме ли се, Франклин?
— Много добре, мадам. — Икономът направи поклон, за да скрие недоволството си, че тя си позволяваше да му припомня един толкова естествен факт.
Арабела стана, за да сложи край на разговора.
— Има ли още въпроси?
— Мисля, че не, мадам — отговори икономът с нов поклон. Икономката направи реверанс и двамата излязоха от салона.
Е, свършихме и тази работа, помисли си облекчено Арабела. Беше останала делова и равнодушна, доколкото й беше възможно, но отлично си представяше как персоналът приема тази внезапна смяна на господаря. С арендаторите щеше да е същото. В имението всичко зависеше от добрата воля и великодушието на собственика на Лейси Корт. Неговите настроения и капризи можеха да направят живота на хората непоносим, Фредерик беше небрежен господар и изобщо не се интересуваше от живота на своите арендатори, от начина, по който обработваха земята… практически от всичко, с изключение на доходите, които получаваше. За щастие Питър Бейли беше много добър управител, а Арабела се занимаваше с чисто човешките проблеми. Можеше само да се надява, че Джак Фортескю ще оцени подобаващо Питър и ще го задържи. В същото време беше възможно и да назначи свой доверен човек.
Дори само мисълта за това й причини главоболие. Денят изглеждаше безкраен. Тя седна зад дъбовото си писалище и извади лист хартия. Как да започне писмото до роднините, които почти не познаваше? Как да
