ги помоли за помощ? Тук не ставаше въпрос за безобиден малък заем или за подслон за една нощ. Осигуряването на траен подслон беше нещо много по-различно.
Тя потопи перото в мастилото и започна да пише. Написа един ред, но не го хареса и започна отново. Борис и Оскар се разхождаха между писалището и вратата. Обикновено по това време Арабела излизаше на езда и кучетата тичаха доволно от двете страни на коня.
Конят й… На кого беше сега Рене — неин или на Джак Фортескю? Арабела спря да пише. Конят й беше роден и израснал тук, значи беше част от имота. Преди пет години Фредерик й бе казал, че може да го язди, когато иска…
Перото падна на пергамента и пръсна мастило. Какво друго и принадлежеше? Дрехите й… да, със сигурност, макар да бяха ушити с доходите от имота. Какъв абсурд. Борис и Оскар заръмжаха недоволно и тя ги прогони с необичайно нетърпение. Двете кучета със сигурност й принадлежаха. Сър Марк Барат й ги подари за рождения ден. И двете бяха родени от неговата любима Ред Лейди.
Малкото накити също си бяха нейни. Между тях имаше няколко украшения от майка й и перления комплект, подарък от баща й за дебюта й в двора. Само си хвърлих парите на вятъра, разгневи се той, когато момичето се върна у дома без нито един обожател на хоризонта. Но не й взе перлите.
Макар че, юридически погледнато, и те принадлежаха към имота. Разбира се, тя имаше малък доход от наследството на майка си. Дали беше достатъчен, за да се издържа? Май не. Не можеше да й осигури независим живот.
По дяволите! Каква невъзможна ситуация! Главата й се завъртя, горещината в помещението внезапно стана непоносима и тя скочи.
— Добре, излизаме на езда!
Кучетата зарадвано замахаха с опашки. Арабела отиде в спалнята си и нетърпеливо съблече утринната рокля. Бързо нахлузи бричовете и пола за езда от практично зелено платно. Намери подходящ по цвят елек, но се отказа и го хвърли на леглото. Енергично напъха скромната бяла ленена риза в колана на полата. Беше много горещо за елек, камо ли пък за жакет. Освен това нямаше да се показва пред никого, нямаше да прекрачва границите на имота. Седна да обуе ботушите си и с усмивка погледна кучетата, които чакаха с изплезени езици до вратата. Грабна ръкавиците и камшика, огледа се за шапката, но се отказа и от нея. Искаше да усети вятъра в косите си.
— Хайде, момчета. — Тя отвори вратата и кучетата се втурнаха надолу по стълбата. Беше почти три и херцогът вероятно беше вече в библиотеката с Франклин и мисис Елиът. Това означаваше, че няма опасност да се срещнат. Въпреки това мина по задната стълба и излезе от къщата през пералнята.
— Днес Рене е малко заспал, милейди — посрещна я оборският ратай. — Сигурно е от горещината. Всички се чувстваме изтощени.
Арабела кимна с бърза усмивка и се настани на една обърната бъчва за вода, за да изчака да оседлаят коня й.
— Днес пристигна едно великолепно животно — съобщи ратаят, когато изведе Рене от обора. — И красива карета с четири коня. Първокласни коне. — Той й хвърли многозначителен поглед и метна седлото върху гърба на Рене.
— Убедена съм, че херцог Сен Жюл избира само най-доброто — отбеляза Арабела с хладно кимване. — Сигурна съм, че е познавач на конете.
— Вероятно сте права — промърмори младежът. — Не би било зле да им хвърлите един поглед, милейди. Скопеният кафяв кон е в четвъртия бокс… другите са в края на втората редица.
Арабела се плъзна от бъчвата и се запъти към обора, опитвайки се да покаже, че интересът й към новодошлите е само повърхностен. В действителност умираше от любопитство. Неспокойно потрепващият тъмнокафяв кон беше великолепно животно, но можеше да бъде яздено само от човек със силни ръце и още по-силна воля. Тя си представи тесните, елегантни ръце на херцога и шокирано осъзна, че са се запечатали в съзнанието й, без изобщо да го иска. Въпреки това си спомняше всяка подробност — от грижливо изпилените нокти до гладката светла кожа над кокалчетата и фините китки, подаващи се между дантелите на маншетите му. Тесните ръце не са непременно слаби, каза си тя и си представи силата, която се криеше в тях. Щом носеше смъртоносно оръжие на колана си, вероятно умееше да си служи с него — по всички правила на изкуството.
Я не ставай смешна, каза си сърдито тя и излезе от обора. Като я видя, Рене вдигна глава, а Борис и Оскар се втурнаха към нея. Ратаят отведе коня при стъпалото за качване и Арабела се метна на седлото. Наведе се и помилва шията на коня.
— Събуди се, Рене. — Животното изпръхтя, разтърси глава и спокойно се запъти към изхода.
Арабела прекоси пасището и тръгна по брега на реката, която течеше през тясна долинка. Равномерният ритъм я успокои, вятърът, който вееше в лицето й, я ободри и повдигна настроението й. Главата й се проясни. Вече беше в състояние да прецени трезво положението си.
Може би в имението на роднините й в Корнуол ще има някоя празна къщичка. Не е нужно да е голяма. Две помещения ще са й достатъчни. С парите от майка си ще си купува храна и ще отглежда зеленчуци в градината. Хубаво е да има градинка, може би дори няколко овощни дървета. Ще разменя зеленчуци срещу брашно, месо и тям подобни… и няма да зависи от милостинята на чужди хора. Ще намери начин да печели достатъчно, за да живее. Трябва само да си намери покрив над главата. Ако й позволят да вземе орхидеите, ще продължи да си грижи за тях и да ги продава. Досега цветята бяха само хоби, но можеха да се превърнат в основен източник на доходи.
Постепенно Арабела се успокои отново намери своя вътрешен мир. Вече знаеше, че има сили да уреди бъдещето си и да живее добре. Обърна Рене и се запъти обратно към къщи. Борис и Оскар се влачеха след нея. Жегата ги бе изтощила. Точно когато влязоха в обора, Арабела видя херцога и Питър Бейли, задълбочени в сериозен разговор, и изрече тихо проклятие.
Когато я чуха, и двамата се обърнаха. Питър Бейли свали шапка. Дружелюбното, интелигентно лице изразяваше дълбока загриженост.
— Лейди Арабела, позволете да изразя съболезнованията си за смъртта на сър Фредерик. — Сложи ръка на седлото и вдигна поглед към нея.
Тя кимна с празна усмивка.
— Стана внезапно, Питър. Надявам се, че херцогът ви е обяснил какво става.
— Да, мадам, много подробно. — Лицето на Питър потъмня още повече, гласът му се снижи до шепот. — Ако позволите да кажа, земите и богатството на Дънстън са били обект на лоша сделка.
Арабела кимна отново.
— Не разбирам как е могло да се стигне дотам, но вие знаете, че брат ми следваше само своите собствени закони и имаше право да се разпорежда със семейното имущество, както намери за добре.
Питър направи лек поклон. За мъртвите не биваше да се говори лошо. Като всички други в имението той не си правеше илюзии за характера на Фредерик Лейси, а онова, което бе научил от херцога за обстоятелствата около смъртта му, не беше в състояние да промени мнението му.
Джак изчака дискретно настрани. Не желаеше да пречи на водения шепнешком разговор. Никога не беше срещал дама от висшето общество, която да обръща толкова малко внимание на външността си. Без жакет, без шапка, с разрошени от вятъра коси, с тъмно петно на носа, с капчици пот на челото — лейди Арабела изглеждаше като селянка. Все едно беше дъщеря на арендатор, която се връща от работа. Представи си Лили, своята хладна, елегантна любовница, която дори в леглото беше винаги със сложна прическа. По незнайна причина тази представа извика усмивка на устните му.
Той се покашля, за да предупреди двамата, и се запъти към тях през двора.
— Мислех, че днес сте твърде заета, за да излезете на езда, мадам — рече със суха усмивка. Погледът му се плъзна по тялото й и спря за момент върху гърдите, издуващи тънката риза. Красив контраст с тясната талия и закръглените хълбоци под зелената пола.
— Извеждането на кучетата е между обичайните ми следобедни занимания — отвърна Арабела, леко смутена от бързия, възхитен поглед. Защо се бе отказала от елека? Сигурно приличаше на циганка — също така мръсна и запотена както сутринта в оранжерията, докато херцогът отново беше безупречен. Сигурно беше сменил ризата си.
Той сложи ръка върху гладката, топла шия на коня и обхвана внимателно кадифените ноздри.
— А кучета не се извеждат в компания — отбеляза замислено и с лек намек на въпрос.
