принудени. Той би предпочел да го направят доброволно, а не защото нямат друг избор.
Камериерът го очакваше в просторния апартамент, принадлежал на граф Дънстън.
— Извадих жакета от турскосиньо кадифе, ваша светлост. И златната жилетка. — Той посочи избраните дрехи с четката, с която тъкмо обработваше кадифения жакет, обточен със златни ширити.
— Добре — кимна Джак и бързо свали костюма за езда. Съблече се по бельо и изми потта и праха от деня с топла вода от каната. Смяташе да прекара приятна, интимна вечер с лейди Арабела и искаше да сложи добро начало на отношенията им, като бъде точен.
След десет минути вече стоеше пред огледалото и подреждаше воланите на жабото. Както винаги, косата му не беше напудрена, но това бе единственото нарушение на вечерния тоалет. Как ли се беше облякла Арабела? В зелената утринна рокля изглеждаше доста добре, но преди и след това кратко интермецо можеше да я опише само като „твърде небрежна към облеклото си“. Дано поне за вечеря се постарае повече.
Закопча жабото с диамантена игла и с усмивка си каза, че много би искал да й даде няколко съвета относно тоалетите й. Необичайните цветове и съвършената фигура бяха две решаващи точки, които изискваха новаторски, дори малко рискован стил. Можеше да предвиди, че най-известните лондонски модисти ще водят ожесточени битки за правото да обличат дукеса Сен Жюл.
— Нещо ви развесели ли, ваша светлост? — попита камериерът и му подаде богато украсената сребърна табакера за емфие.
— Нищо интересно, Луис. — Херцогът плъзна табакерата в джоба на жакета си. Как стана така, че мислеше за предстоящия си брак с удоволствие и го планираше като съвсем нормална женитба? Запъти се към вратата с намръщено чело и очи, от които бе изчезнала всяка веселост. — Надявам се, че са ви подслонили в прилична стая?
— Горе-долу, ваша светлост — отговори камериерът и артистично смръщи нос. — Ако позволите да кажа… провинциалният персонал няма представа как се води домакинството на един изискан дом.
Джак спря с ръка на бравата и се обърна към камериера си. Лицето му остана напълно спокойно, но погледът накара младия мъж да се свие притеснено.
— Искам да запомните, драги мой, че без нашата намеса тези хора водят образцово домакинство. Не желая това да се промени, разбрахме ли се?
Луис се поклони така дълбоко, че носът му почти докосна коленете.
— Разбира се, ваша светлост. Това беше само едно наблюдение.
— Престанете да наблюдавате — посъветва го херцогът и излезе.
Влезе в трапезарията точно след петнадесет минути. Вратата към салона беше отворена и той спря за миг, за да види дали Арабела вече го очаква. Помещението беше празно, но присъствието й се усещаше съвсем ясно. Големи купи с едри рози разпръскваха сладко ухание, през отворените прозорци влизаха аромати и хладен въздух от градината. Женската ръка се усещаше навсякъде. Какво приятно усещане.
Шарлот имаше такава ръка, помисли си меланхолично Джак. Лили не я притежаваше. Къщата й — по- точно къщата на съпруга й — се смяташе за извънредно елегантна и се поддържаше отлично. Нито една дреболия не нарушаваше общото впечатление за изискан стил. Лили никога не би заповядала да сложат рози в купи, защото това беше нарушение на реда. Но тя не разбираше нищо от градинарство. Отново се улови, че се усмихва.
— Ваша светлост?
Поканен учтиво от Франклин, херцогът влезе в трапезарията. Икономът придържаше вратата.
— Вечерята е сервирана, сър.
Благодаря Франклин. — Херцогът влезе в трапезарията с приветлива усмивка. Помещението бе потопено в мека вечерна светлина, през прозорците долиташе птича песен. Върху блестящата махагонова повърхност на голямата маса се отразяваха свещници със запалени свещи, блестеше кристал, матово сияеше сребро. Сладката миризма на печено месо напълни устата му със слюнка.
На масата имаше само един прибор. Пред него беше поставен резбован стол с мека седалка. Чаши, прибори, порцелан — всичко необходимо за изискана вечеря. Явно трябваше да се храни сам.
Франклин отмести стола и каза, че се надява херцогът да одобри червеното вино, което бил избрал за вечерята. Джак примигна и отговори спокойно:
— Ще почакам лейди Арабела.
Франклин се покашля дискретно.
— Тя е горе в салона си. Каза ми да отворя виното и…
— Знае ли, че вечерята е сервирана? — прекъсна го херцогът. — Моля, съобщете й. Очаквам я в салона. — И се запъти към предната стая.
— Милейди вече вечеря, ваша светлост.
Херцогът се обърна рязко.
— Как така е вечеряла?
— Да, ваша светлост, предпочете да се нахрани в своя салон. Милейди вечеря винаги в пет и не искаше…
Икономът млъкна смутено. Лейди Арабела бе оставила у персонала впечатлението, че херцогът одобрява желанието и да остане независима, да води свой живот, различен от неговия. Явно не беше така. Изразът в сивите очи на херцога никак не му харесваше.
Много скоро изнервящите искри угаснаха и гласът на господаря прозвуча съвсем спокойно:
— Моля, предайте на лейди Арабела, че желая компанията й на чаша вино, докато вечерям. — Върна се до масата и се отпусна на стола, все още придържан от иконома. Франклин се поколеба само миг, преди да се обърне към вратата, но херцогът го спря.
— Не, почакайте.
Франклин въздъхна облекчено.
— Ваша светлост?
Джак бутна стола си и стана.
— Размислих… По-добре сам да отправя поканата. Къде е салонът на милейди?
Франклин се възмути от дън душа:
— Но ваша светлост, това е частният салон на лейди Арабела!
— Май забравихте, че обстоятелствата се промениха, Франклин. В момента лейди Арабела е моя гостенка. — Гласът му прозвуча опасно тихо. — Единствените частни покои в къщата са моите. — Направи крачка към иконома и Франклин моментално отстъпи назад, макар че в приближаването на херцога не личеше заплаха. Със същия тих глас Джак нареди: — Моля, Франклин, покажете ми салона на лейди Арабела.
Достойният иконом не беше склонен да отстъпи така бързо. Искаше му се да защити господарката си, но разумът му каза, че подобна битка би била без всякакви изгледи за успех. Безмълвно се обърна и тръгна към стълбището. Поне ще запази формата, като съобщи на лейди Арабела, че има посетител.
Джак го последва по дългия коридор към крилото, което беше точно срещу неговото. Направи му впечатление, че апартаментът на Арабела е възможно най-далече от този на брат й. Наистина можеха да живеят спокойно под един покрив, без да се срещат често. Сега разбра защо тя се бе съгласила с предложението му без особена съпротива.
Франклин почука на двукрилата врата, съвсем същата като вратата към покоите на херцога, и когато тих глас го покани да влезе, отвори едното крило и препречи входа.
— Милейди, негова светлост ще се радва, ако му правите компания в трапезарията.
Арабела остави перото.
— Не му ли казахте, че вече съм вечеряла?
— О, да, Арабела, каза ми. — Джак отстрани иконома от пътя си съвсем спокойно, без да приложи насилие, но с решителност, която не позволяваше съпротива. Арабела седеше зад голямо писалище, облечена в бяла домашна рокля, избродирана с рози. Дрехата беше само за личните покои и в никакъв случай не бе предназначена за чужди очи. Косата й беше разпусната, а когато се обърна към него, Джак развеселено установи, че е боса.
— Това е моят салон, сър — заяви тя, без да крие възмущението си от нахлуването му. — Не си спомням да съм ви поканила.
