— Когато съм с кучетата, яздя много бързо и нямам време за разговор, ваша светлост — обясни хладно тя и заби колене в хълбоците на Рене, за да го насочи към стъпалото за слизане. Колкото по-скоро приключи този разговор, толкова по-добре — и без това беше в неизгодно положение.
Джак се отстрани от коня, но продължи редом с нея.
— Красив кон — отбеляза спокойно.
— Да. — Арабела скочи от седлото и се отдалечи от херцога. — Питър, бихте ли дошли при мен, след като привършите разговора си с негова светлост? Трябва да обсъдим някои неща.
— С удоволствие, мадам. — Управителят се поклони.
Арабела му благодари с усмивка, хвърли юздите в ръцете на ратая, подсвирна на кучетата и излезе от обора, без да удостои Джак Фортескю с поглед.
Той се загледа след нея, отбеляза красивата извивка на хълбоците, докато се отдалечаваше с бързи, енергични крачки. След малко поклати глава, сякаш се бе отказал да разгадае загадката.
Питър наруши напрегнатото мълчание, като отбеляза с леко колебание:
— Арендаторите много обичат лейди Арабела. Новината за заминаването й ще ги съкруши. Тя познава всеки по име, както и децата им… Те знаят, че при всеки проблем могат да се обърнат към нея за помощ… Помага им с храна и пари, позволява им да забавят изплащането на арендата, когато реколтата не е добра. Сигурно няма да знаят какво да правят без нея.
Джак не реагира.
След кратка пауза управителят продължи:
— Когато стана ясно, че лейди Арабела няма намерение да се омъжи, се опитах да убедя баща й да й припише част от имота, но…
— Той отказа — завърши изречението Джак и хвърли бърз поглед към сериозното лице на събеседника си.
— Не беше точно така. Не отказа директно, но го домързя да направи необходимите стъпки. Според мен не е можел да си представи, че ще се стигне до ситуация като тази. Вярваше, че лорд Фредерик ще се грижи за сестра си, щом поеме наследството.
— Той обаче не се е грижил за нея.
Питър поклати глава.
— Опитах се да му обясня, че трябва да вземе предпазни мерки, но… — Помълча малко и обясни натъртено: — Ще бъда честен, милорд, и ще ви кажа, че граф Дънстън и лейди Арабела изобщо не се разбираха.
— Разбирам. — Джак леко наклони глава. Изобщо не беше изненадан. Не би могъл да си представи, че на света има човек, който да се разбира добре с Фредерик Лейси. Арабела нямаше нищо общо с брат си.
Питър се покашля и продължи:
— Лорд Фредерик изобщо не се интересуваше от управлението на имота. Простете, ваша светлост, но за мен е престъпление, че единственият член от семейството, който се грижи за стопанисването на земите и за доброто на арендаторите, е лейди Арабела, която няма никаква изгода. — Погледна херцога със смесица от упорство и страх и пошепна: — Простете откровеността ми, сър.
— Няма нищо — отговори Джак. — Но ако това е молба да осигуря финансово лейди Арабела, ще ви кажа открито, че няма да го направя.
Ако предложеше на дамата приемлива алтернатива на предложението си за женитба, щеше да осуети хубавия си план.
При тези студени, трезви думи Питър се стъписа. Новият господар беше още по-несимпатичен от стария. Граф Дънстън поне беше имал неотменимо право да разполага с наследството си.
— Искам да ви уверя, че не съм равнодушен към живота на арендаторите си и оценявам високо доброто управление на имота — продължи херцогът. — Надявам се да ми направите тази голяма услуга и да останете на поста си.
Бързият поглед му бе показал, че Питър Бейли е верен до смърт на лейди Арабела и не знае как да постъпи.
— Ще остана, докато ваша светлост желае — отговори сковано управителят.
— Благодаря. — Херцогът се усмихна и Питър изпита странното усещане, че внезапно се е изправил пред напълно променен човек. — Повярвайте ми, мистър Бейли, аз не желая злото на лейди Арабела. Няма да й покажа вратата, докато тя сама не изрази желание да си отиде.
Питър видимо се отпусна.
— Значи ще се настаните в селския хан. Пощенската ни станция е много прилична.
Джак поклати глава.
— Не. Ще остана в Лейси Корт.
Управителят зяпна смаяно.
— Но… ваша светлост, това е в разрез с приличието и…
— Според лейди Арабела няма нищо неприлично — отвърна тихо Джак. — Аз заемам мястото на брат й, това е всичко. — И рязко смени темата: — Искам сега да ми обясните как арендаторите се издължават на господаря си в натура.
Малко след пет Джак се върна в къщата. Питър се извини и отиде при Арабела и херцогът трябваше сам да обиколи имението.
Накъдето и да погледнеше, виждаше резултати от усърдна работа. Великолепните цветни градини свидетелстваха за много знания, грижи и любов, а мелницата беше образцова. В езерото плуваха патици, оборът беше пълен с птици, имаше и няколко гълъбарника, в кошерите бръмчаха пчели. Дърветата в овощната градина бяха натежали от плод, сеното по поляните беше готово за прибиране. Кравите в оборите очакваха вечерното доене.
Докато обикаляше, херцогът се срещаше непрекъснато с хора от имението и беше обект на страхливо наблюдение. Момичетата, които биеха масло в млекарницата, спряха и плахо сведоха очи. Червенобузата жена, която обираше маслото, им се скара сърдито и те продължиха работата си. Малката прислужничка, която береше фасул в зеленчуковата градина, се изправи и зяпна изискания посетител на картофите и зелето с отворена уста. Джак й кимна с усмивка, тя се изчерви и отново се наведе над фасула.
Ако можеше да се вярва на Питър Бейли, заслугата за доброто водене на имението беше изцяло на Арабела. Вярно е, че провинциалните имения даваха добиви и без добри управители, но значителните постижения бяха възможни само с работата на ангажирани хора. Питър Бейли без съмнение беше добър управител, но той беше само служител, а Лейси Корт, стопанските сгради и нивите показваха, че тук някой работи с цялото си сърце. Че влага всичко от себе си.
Арабела обичаше своя дом — това беше извън всяко съмнение. Може би това ще я накара да приеме всяко предложение, което ще й даде възможност да остане тук, каза си той. Това беше още една стрела в джоба му. Доволен от тези мисли, херцогът се запъти обратно към къщата. Беше време за вечеря. От закуска не бе хапвал нищо и беше гладен като вълк. Сети се, че Арабела му бе предложила да обядва, смятайки, че има намерение да се върне в Лондон, но точно тогава се скараха и въпросът за обяда отиде на заден план. Не бе попитал кога вечеря господарката на къщата. В Лондон се хранеше към шест, но предположи, че домакинята — доколкото можеше да я нарече така — следва провинциалните обичаи. Ще почака и ще види.
В залата беше приятно хладно, Франклин веднага изникна от полумрака под стълбището. Поклони се и попита:
— Кога желае негова светлост да вечеря?
Джак го дари с дружелюбна усмивка, надявайки се да пробие студената му фасада, и отговори:
— Веднага щом си сменя ризата, Франклин. Няма да трае и четвърт час.
Недостъпен за усмивката му, икономът се поклони сковано.
— Много добре, ваша светлост. След четвърт час ще сервирам в трапезарията. — Обърна се и изчезна в тъмния коридор.
Джак вдигна рамене и забърза нагоре по стълбата. Никога досега не се беше замислял дали персоналът го харесва или не. Беше му абсолютно безразлично, стига хората да си вършат работата, но сегашната ситуация беше доста неприятна. Тези хора не си бяха избрали господаря. Оставаха в къщата, защото бяха
