— Ще гръмнем тук пет-шест, без публиката да усети.
— Пусна ли екип вътре да търси човека с детонатора? — каза Скот и кимна към залата.
— А ти как мислиш?
— Чудесно. Влизам вътре — отсече Скот. — Обади ми се да ми съобщиш лошата новина, когато откриеш за колко часа е нагласен таймерът.
Тим Бъртън бистреше минали събития от живота си.
— Нищо на този свят не би било възможно без братовчед ми Нийл, който ми позволяваше да си играя с неговите картинки за оцветяване през ваканциите. Благодаря ти, Нийл, това е за теб. И накрая моята първа учителка по изкуство — побелялата дама с душа на Пикасо. Как беше името й? Госпожа… Ланкода? Свобода? Почакайте, ще се сетя след секунда…
Оливия се криеше в сянката на една врата и стиснала в ръка новопридобития пропуск на заемаща места, използваше миниатюрния бинокъл да разгледа редовете на балкона. Никаква позната физиономия. Никой не се държеше по-странно от общоприетото за церемония на „Оскар“-ите. Музиката засвири. Забеляза облекчението по лицето на Бъртън, който отчаяно се препъваше към кулисите и като срещна погледа му, му направи знак с вдигнат палец.
По време на ръкоплясканията звездите започнаха да се връщат масово по местата си. Оливия наблюдаваше как отговорничката на заемащите местата направлява подчинените си към възловите незаети места. Оставаха им по-малко от петнайсет минути. Когато Бил Мъри излезе да представи наградата за най- добра актриса и всички очи се впериха в сцената, видя един охранител да се навежда към носител на „Оскар“ на пътеката вляво от сцената. Вероятно им беше дадена заповед да ги изведат. Оливия хвърли последен отчаян оглед към централните столове — и ето! Познато лице — русо момиче с огромна коса, силен молив за устни и пневматични гърди, изхвръкнали от оскъдна сребриста рокличка. Беше Деми, бившата най-добра приятелка на Кимбърли от купона в Маями. Тъкмо сядаше по средата на реда, а от врата й висеше пропуск на заемаща места. Настани се до тъмнокос младеж. Оливия го позна — беше същият, който се измъкна с раздърпани дрехи от гардеробната заедно с Деми, когато си тръгваше от панорамния апартамент на Ферамо в Маями. Той се потеше. Очите му бясно се стрелкаха из залата. Беше забелязал как охранителят излиза с „Оскар“ и дясната му ръка нервно блуждаеше около лявата китка. Оливия бързо набра номера и зашепна в мобилния телефон.
— Скот, мисля, че го засякох. На местата вдясно от сцената, десети ред, вдясно от Ракел Уелч.
Започна да се придвижва по пътеката към младежа и Деми, кръвта пулсираше в ушите й.
Точно в този миг откъм страничната врата пред нея се появи Брад Пит и се облегна на стената, свеж като краставичка. Брад Пит! Страхотно. Оливия пренебрегна леко учуденото му изражение, когато се приближи към него.
Показа му новата си карта от ЦРУ и го дръпна назад в сянката зад вратата.
— Трябва да направите, каквото ви кажа — прошепна тя. — Направете точно каквото ви кажа.
Той успокояващо я погледна в очите.
— Момичето в сребристата рокля — продължи да шепне тя, застанала на пръсти, за да стигне до ухото му. — Руса коса на кок, на две места вдясно от Ракел Уелч. Видяхте ли я? Накарайте я да напусне мястото си и да излезе с вас.
— Готово.
Той й отправи прекрасна секси усмивка и тръгна към Деми. Оливия го наблюдаваше как изиграва момента като истински професионалист. Видя главата на Деми да се извръща, сякаш притеглена от излъчването на Брад Пит, видя го да я поглежда и да й кима. Ръката на Деми невярващо се вдигна към гърлото й, после стана и тръгна към него. Оливия забеляза тъмнокосото момче да се оглежда панически, а после отново да вперва поглед в сцената, където Бил Мъри правеше най-дългото встъпление в историята на Оскарите към връчването на наградата за най-добра актриса.
— Оливия? — Двама мъже в тъмни униформи се появиха зад нея. — Противобомбен отряд на лосанджелиската полиция. Къде е?
Тя кимна към момчето.
— Добре. Раздели го от детонатора, преди да разбере какво става. Ние сме зад теб.
Оливия си запробива път през редицата с наведена глава, стиснала пропуска си на заемаща места, устремена към празното кресло до младежа и молеща се да не я познае, преследвана от убийствени погледи и шъткания. Забеляза издутината под левия му ръкав и начина, по който другата му ръка се стрелкаше към нея, покриваше я, сякаш я защитаваше. Тя стисна скришом в ръка тампона с хлороформа. Седна, видя лицето му да се обръща към нея с израз на бегло разпознаване, по слепите му очи струеше пот. Тя го погледна в очите, отправи му най-ослепителната си усмивка и плъзна ръката си по бедрото му. С едно бързо движение покри китката му и сложи тампона с хлороформа на устата му, издърпа ръката му с часовника и я затисна с тялото си, за да не може да достигне другата си ръка, забеляза паниката в очите му и отправи гореща молитва да се окаже права. Настана бъркотия, започнаха да се обръщат глави, неизвестени охранители се втурнаха към тях.
— Дръжте другата му ръка! Дръжте я! ЦРУ — изсъска тя на Ракел Уелч, докато държеше тампона до носа и устата му, чувстваща, че съпротивата на младежа отслабва.
Ракел Уелч грабна свободната ръка на младежа, пъхна я под знаменития си задник и седна върху нея. Страхотно беше да се работи с актриса, която се поддава на режисура.
— Дръжте — рече Оливия и подаде ръката с часовника на смаяния мъж от другата си страна, който, както разбра по-късно, се оказа главен директор на „Дриймуъркс“. — Той е терорист. Не го пускайте.
Докато стреснатият мъж поемаше ръката на младежа, а на сцената най-добрата актриса най-сетне разбра коя е, Оливия вдигна ръкава му и свали часовника от вече омекналата китка. Офицер от противобомбения отряд беше стигнал до средата на реда, тъпчейки хорските крака, устремен към нея. Тя се пресегна, подаде му часовника, извади си телефона и рече:
— Скот, в безсъзнание е. Часовникът е у противобомбения отряд. Можем да изпразним залата.
Опасността от преждевременна детонация беше отминала, но седемнайсет статуетки все още тиктакаха сред публиката, нагласени да гръмнат преди края на церемонията. Трябваше някак да изземат и тях, без да предизвикат паника. Оливия забеляза полицаи да се появяват на пътеките, вратите и по местата сред публиката и да се опитват да съберат „Оскар“-ите. Но макар и още в началото, операцията не вървеше добре. Носителят на наградата за най-добър чуждоезичен филм, гърчава фигура с дълги отпуснати мустаци и раирана папионка, отказваше да се раздели със статуетката и създаваше неприятна суматоха при спора си с командващ офицер от пожарната.
Навън във фоайето районът около мъжките тоалетни беше отцепен. Офицерите избутваха последните залутали се там гости вън на улицата. Англичанин във вечерен жакет спореше с един охранител, който отказваше да го пусне обратно в залата.
— Но аз съм номиниран за най-добър филм. Следващата награда е в моята категория. Дойдох само да изрепетирам речта си в тоалетната.
— Сър, ако ви кажа какво става в залата, веднага ще се върнете в тоалетната.
— Не мога да повярвам, че може да сте толкова тъп. Кажете ми името и служебния си номер.
Двама мъже в защитни облекла с надписи „Противобомбен отряд“ на гърба бързо претичаха през фоайето, всеки хванал по дузина „Оскар“-и в ръце. Хлътнаха в мъжката тоалетна.
— Още ли искате да се върнете вътре? — запита полицаят.
— Ъъъ, не, всъщност, не — отвърна англичанинът. — Не. И побягна с бясна скорост към изхода и надолу по червения килим.
Откъм залата долетяха звуци на паника. Още един противобомбен техник се появи с два „Оскар“-а и хукна към тоалетната.
— Губи ни се още само един — извика той.
На сцената Мерил Стрийп изпълняваше заповеди — опитваше се да овладее надигащия се хаос и да продължи церемонията.
— Носителят на тазгодишната награда за най-добър филм е… — каза тя и извади картичката от плика — „Екзистенциално отчаяние“.
Точно в този миг една униформена фигура излезе на сцената и вдигна ръка за внимание.
