— Госпожи и господа — започна той, но никой не го чу сред рева на публиката. Докато Мерил Стрийп се мъчеше да помогне на полицая, като му предостави микрофона, огромен мъж, изпълнителният продуцент и на „Екзистенциално отчаяние“ и на уолстрийтския мюзикъл, се извиси на подиума, последван от двамата мъже създали всъщност филма. В момента, в който се вмъкна между полицейския началник и Мерил Стрийп и посегна към статуетката, Скот Рич се появи намръщен на сцената, отиде до едрия продуцент и го цапардоса по челюстта. При което другите двама мъже се засмяха.
— От години мечтая да го направя — каза единият доста високо в микрофона.
— Хора — заговори Скот Рич и взе микрофона. — ХОРА! — изрева той. За миг се възцари гробно мълчание.
— Аз съм Скот Рич от ЦРУ. Възникна сериозно положение. Вече е под контрол. Дали ще остане под контрол, зависи от вас и от това дали ще се държите като зрели хора. Целият свят ви гледа. Трябва да напуснете театъра само през главния вход — оттук за първи балкон, там за следващите два балкона. Трябва да се придвижвате спокойно, да спазвате указанията и да излезете бързо. Добре. Тръгвайте.
Докато публиката се изсипваше от театъра, обединилите силите си служители на реда и сигурността трескаво претърсваха сградата. Седемнайсет „Оскар“-а бяха погребани под противобомбени капаци и одеяла в мъжките тоалетни, около тях районът бе опразнен. До момента, в който театърът трябваше да се вдигне във въздуха, оставаха две минути, а един „Оскар“ продължаваше да се губи. Получателката му — слабо момиче с тревожен вид, което го беше спечелило за най-добра поддържаща женска роля във филма за Председателя Мао, не се виждаше никъде. Тълпата продължаваше да се излива сравнително организирано, само органите на сигурността знаеха, че сред хората може би все още има бомба.
Оливия стоеше притисната до стената и мислеше съсредоточено, после изведнъж й хрумна нещо. Набра номера.
— Скот. Обзалагам се, че знам къде е. Никой не я е виждал, след като се върна зад сцената. Обзалагам се, че повръща някъде там.
— Добре, ще се заема — долетя гласът на Скот. Няколко секунди се чуваше звукът на бързи тропащи крачки. Тя ужасена погледна пак часовника си.
— Така, слушай, Оливия. Тук съм. Виждам я. Ще я измъкна. Аз ще се заема с това. Ти не можеш да направиш нищо. Остава ни само една минута. Излез от театъра. Веднага. Обичам те. Чао.
— Скот! — изкрещя тя. — Скот! Но телефонът мълчеше.
Огледа се нетърпеливо и тръгна към сцената, опитваше се да се държи встрани от тълпата, като че ли беше воден поток, придържаше се към краищата, където течението беше по-слабо, за да напредва по- лесно. Но докато се придвижваше напред, откъм фоайето се издигна разтърсващ рев, земята под краката им се разтресе, а стените сякаш се огънаха навън. Избухна паника, понесоха се писъци и лютив дим като при фойерверките, само че по-кисел, а после се дочуха още няколко експлозии, последвани от силен гръм някъде отпред, иззад кулисите. Оливия като луда грабна телефона.
— Скот! — изпищя тя отчаяно. — Скот!
Но телефонът само звънеше и звънеше, докато тълпата започна да се пръска и разбягва във всички посоки. Оливия пак се притисна към стената и застана напълно неподвижна в средата, наблюдаваща с широкоотворени очи. Започна бавно да осъзнава, че всичко е наред. Противобомбеният отряд си беше свършил работата с бомбите в тоалетната. Стените още се крепяха, взривът не беше проникнал в залата, не бяха се разлетели шрапнели, нямаше кръв, нямаше трупове. Изглежда, никой не беше пострадал. С изключение на мъжа, когото обичаше.
Набра отново телефона. Звънеше, звънеше и звънеше. Отпусна се сломена на пода, голяма сълза се застича по бузата й, после някой изведнъж се обади.
— Скот? — рече тя и едва не глътна телефона от нетърпение.
— Не, госпожо, не е Скот, но той е наблизо.
— Така ли? Добре ли е?
Последва мълчание.
— Да, госпожо. Може да се каже, че е малко мръсен, но е цял целеничък. Успя да хвърли „Оскар“-а в дупката на тоалетната чиния и да пусне водата, а двамата с младата дама се скриха под микробуса на противобомбения отряд. А, госпожо, той иска да говори с тях.
Тя зачака, като преглъщаше сухо, подсмърчаше и търкаше лицето си.
— Ти ли си? — глухо рече той. — Колко пъти съм ти казвал да не ме търсиш на работа?
— Никъде не мога да ти имам вяра — каза тя, усмихна се и едновременно с това избърса сълзите си. — Не можеш да държиш ръцете си далеч от манекенки и актриси, нали?
59.
Мауи, Хавайски острови
Когато въздушната линейка започна да се приземява над тропическите води на Мауи, мобилният телефон на Оливия зазвъня. Тя измъкна ръката си от шепата на Скот и натисна бутона.
— Оливия?
— Да?
— Обажда се Бари Уилкинсън. Слушай. Можеш ли да ни напишеш материал? Ти беше там, нали? На „Оскар“-ите и в Судан. Искаме обширен ексклузивен материал от твое име като непосредствена участничка. Снимката ти ще излезе на първа страница, ще разполагаш с цялата новинарска страница и с част от новинарската страница на всекидневника, ако успееш да ни пуснеш нещо до осем часа. Само неколкостотин думи и няколко цитата. Оливия?
— Не знам за какво говориш — рече тя.
Защото, ако имаше нещо, което знаеше със сигурност, то бе, че не иска лицето й да излиза по първите страници на вестниците. Вероятно и без това щеше да й се наложи да живее с променена външност до края на живота си.
— Слушай, душко, знам. Знам за МИ6. Знам, че си била в Судан, защото ми казаха от „Елан“. Знам, че си била на „Оскар“-ите, защото те видях в кадър с червена перука. И…
Тя отдалечи телефона от ухото си, погледна през прозореца към мястото, където щеше да се приземи самолетът над извита ивица блещукащо море, палми и бял пясък, ухили се злорадо на Скот Рич, сложи телефона, пукащ от яростния глас на Бари обратно до ухото си и отсече:
— Я не се излагай, душко. Това е само рожба на развинтеното ти въображение.
Информация за текста
© 2003 Хелън Филдинг
© 2004 Савина Манолова, превод от английски
Helen Fielding
Olivia Joules and the Overactive Imagination, 2003
Сканиране, разпознаване и редакция: maskara, 2009
Издание:
ИК „Колибри“, 2004
Редактор: Жечка Георгиева
Художествено оформление: Стефан Касъров
ISBN 954-529-323-3
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10531]
Последна редакция: 2009-02-21 16:31:31
