Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Скот поклати глава и се намръщи, без да спира да говори. Свързаха Оливия, тя им разказа всичко и им нареди да отидат в центъра за разпити и да притиснат Травис Бранкато, като вмъкна и някои полезни намеци как да го накарат да проговори.

Наближаваха големия бял микробус на командния пост. Скот изключи телефона и погледна към Оливия.

— Добре. Гледката няма да е приятна. Искаш ли да се махнеш оттук и да се прибереш?

— Не.

— Добре. Тогава се върни там — рече той и кимна към залата. — Ако статуетките са с таймери, можеш да се обзаложиш, че ще видиш някой притеснен човек на Ал Кайда сред публиката със съоръжение, което може да изключи таймерите и да детонира незабавно бомбите. Вероятно е клетъчен телефон или много голям часовник. Ако той усети някакъв опит да се спре церемонията, да се изнесат „Оскар“-ите или да се евакуира театърът, вероятно веднага ще гръмне всичко, включително и себе си. Просто продължавай да се оглеждаш за някого от антуража на Ферамо или човек, който се държи подозрително. Той вероятно ще се поти, ще е друсан и положително ще е много уплашен, че ще умре. Трябва да се откроява сред групите актьори, които се правят, че приемат елегантно загубата си.

— Освен ако не е актьор.

— Просто действай — отсече той и тръгна към микробуса. — А, и още нещо. Ти кога би го взривила на тяхно място?

— Най-добър филм — каза тя. — Точно преди края. Той си погледна часовника.

— Разполагаме с около двайсет и пет минути.

Щом влезе в театъра, Оливия започна тихичко да повтаря мантрата си: Без паника, спри, дишай, мисли; без паника, спри дишай, мисли, по един задъхан, паникьосан начин. Тръгна покрай страничната пътека, разглеждаше ред подир ред, молеше се на каквато и божествена сила да се намираше горе: Моля те, моля те, който и да си… помогни ми само този път и никога вече няма да те моля за нищо, обещавам. Осъзна чувствителното нарастване на присъствието на хората от сигурността, които се вмъкваха в залата и се нареждаха покрай стените. Тук-там сред публиката виждаше да проблясват златните награди, всяка от които беше тиктакаща бомба със закъснител, притисната до обсипана с пайети гръд или нежно предавана от една знаменитост на друга.

Антъни Мингела отваряше плика за най-добър режисьор.

— Печели Тим Бъртън за „Джак Тар от Бушландия“.

Бъртън стана, перчемът му падаше върху дебелите синкави стъкла на очилата му, докато той излизаше от реда си. Оливия тръгна бързо надолу по пътеката между редовете към него, без да обръща внимание на странните погледа, прегърна го през врата, сякаш му беше импресарио от петнайсет години, показа му картата си и прошепна:

— ЦРУ Голям проблем. Моля, говорете колкото можете по-дълго.

Той срещна погледа й, видя колко е уплашена и кимна.

— Благодаря — прошепна тя. — Удължете списъка с благодарностите колкото можете.

През тълпите на булевард Холивуд премина тръпка, когато видяха белите микробуси на противобомбения отряд на лосанджелиската полиция бясно да изминават двете преки между командния пост и театъра. Все още нераздадените „Оскар“-и бяха изнесени и сменени с други. Списъците с гости, списъците на персонала и списъците на допълнително получилите пропуски бяха преглеждани най-щателно. Полицаите се разположиха, готови да вземат „Оскар“-ите от спечелилите ги в публиката възможно най- дискретно, веднага щом чуеха командата. Но в командния пункт цареше тих хаос, докато шефовете на лосанджелиската полиция, на пожарната, на ФБР, на охранителните фирми и Скот Рич обсъждаха невъзможните поредици от непредвидими рискове и решения.

Един опит за изземване на „Оскар“-и от получателите им, колкото и тихомълком да беше направен, можеше да накара човека на Ал Кайда да предизвика детонация. Спирането на церемонията можеше да доведе до същото. Пък и евакуирането на зала с три хиляди и петстотин души би отнело почти цял час. Вкарването на противобомбените отряда с цялата им мощ неизбежно щеше да се разбере от публиката и да създаде не по-малка паника, която положително щеше да стигне до съзнанието на човека с пръст върху бутона. Някой предложи газ.

— Да бе, той свърши страхотна работа в Москва — промърмори Скот.

— На съвестта ни ще тежат три дузини световни знаменитости, глътнали езиците си — отбеляза човекът от ФБР.

И така, церемонията продължаваше. Разполагаха с двайсет минути за осемнайсет метални бомби, пръснати из публиката, които можеха да взривят Академичните награди до небето пред очите на цял свят. Но тези, които я познаваха, допускаха, че това като нищо можеше да е само проява на развинтеното въображение на Оливия Джаулс.

На сцената Тим Бъртън изнасяше представлението на своя живот.

— Как мога да премълча за помощник-оператора, който освен всичко останало прави страхотен чай от лайка, и то не от онзи в пликчетата…

В специалната зала за разпити в ЦРУ доскорошните стъписващи леденосини вълчи очи на Травис Бранкато бяха по-скоро като на пияница след тридневен запой. Косата му бе чорлава, брадичката — забита в гърдите. Ръката на разпитващия беше вдигната да го удари отново, но не стигаше до никакъв резултат. В стаята се появи жена и му подаде бележка с предложението на Оливия как да накарат Травис да проговори. Разпитващият спря, за да я прочете, после се наведе над ухото на Бранкато.

— Шефовете на всички холивудски студиа присъстват на тази церемония. Ако изплюеш камъчето, ще бъдеш техен спасител. Ако не, кракът ти повече няма да стъпи в този град.

Главата на Бранкато рязко се изправи, той наостри уши.

— Не съм направил нищо — изломоти. — Трябваше само да оставя микробуса отключен за двайсет минути на паркинга. Нищо друго не съм правил, човече. Мислех, че Ферамо просто иска някой „Оскар“ за себе си.

На сцената все по-нещастно изглеждащият Бъртън полагаше неимоверни усилия.

— Говоря сериозно — редеше той, — колко от нас наистина се спират, за да погледнат часовника? Надявам се счетоводителят ми Марти Райе да го прави, защото, доколкото знам, заплащането му е почасово…

Докато Скот Рич отиваше зад кулисите, един мъж притича покрай него с четири „Оскар“-а под мишница. Носеше фланелка с надпис: „Ако ме видите да тичам, бягайте.“ Скот изпълни съвета и към него се присъедини мъж, носещ още „Оскар“-и, но в пълно защитно облекло — тъмнозелен четирийсеткилограмов костюм, облицован с обемисти керамични, устойчиви на ударна вълна плочки и маска, охлаждана с въздух. Излязоха бързо през задния вход на сградата, където районът около белия микробус на противобомбения отряд беше отцепен.

— Джо — извика Скот, като зърна загрубял, помъдрял на вид мъж със сивееща коса и очила. — Прегледа ли вече някоя?

Беше Джо Перос, ветеран на противобомбения отряд от двайсет и две години, а сега негов шеф.

— Да — мрачно рече Джо. — Вътре има петстотин грама С4 с таймер „Касио“. Мъчим се да го отворим от разстояние.

— Ще изнесеш ли останалите или ще ги взривиш тук? — запита Скот. — Ако вътре в залата чуят какво става…

— Да, това е щекотливият фактор — отбеляза Джо. — Но по някакви щастлива случайност разполагаме с контейнер.

Посочи към двуметровото стоманено кълбо, което техниците увиваха с противобомбени одеяла в каросерията на един камион.