— Сурая Стийл е работила за Ал Кайда десет години.
— Не може да бъде! — ахна Оливия. — Десет години?
— Ал Кайда я е вербувала, когато е била на деветнайсет. Мотаела се из Париж в опити да си намери работа като модел и/или богат мъж. Не знаем точно как е бил осъществен контактът, но е бил с човек на доста висок пост. Дали са й много пари, подчертавам, много пари за прикритие.
— Това обяснява „Гучи“-то и „Прада“-та.
— Какво? Учила актьорско майсторство и журналистика в Университета в Лампитър. Задачата й била да завърши курс по арабски и да постъпи на работа във Външното министерство, а после в МИ6. Звучи доста наивно, но явно се получило. Смея да твърдя, че в твоите тайни служби се вихри огромен скандал. Всяка жена агент под седемдесет и пет години ще прекара следващите месеци в интензивни разпити.
— Божичко. Сигурно падат глави. Как са могли да не я усетят?
— В Ал Кайда са умни, липсват им електронни комуникации, властват шепотът, намиганията, тайниците, листът и моливът — старомодните преки контакти, така препоръчвани от Уиджет.
— Той как го преживява?
— Добре е. Бил е в пенсия през по-голямата част от този период. Разкрили са я месеци след връщането му на работа.
— Значи тя щеше да спечели и в двата случая?
— Ако откриеше нещо голямо за Ал Кайда, щеше да получи нова идентичност и много милиони. Ако предадеше някого от тях в МИ6, щяха да я приветстват и повишат. Всички агенции плачат за говорещи арабски. Веднъж влязла в МИ6, групата й в Ал Кайда я е захранвала с достатъчно информация, за да изглежда истинска първокласна шпионка. Подавали са й достатъчно вътрешна информация, за да й възложат случая на Ферамо.
— Ферамо знаел ли е, че е работела за Ал Кайда?
— Естествено. Затова я е мразел.
— Мразел ли я?
— Пуснали са я при него, защото е бил слабата брънка. Наблюдавала го е от името на нейните и неговите шефове.
— Значи Сурая е сложила бръмбарите в стаята ми?
— Нали ти казах, че не съм аз?
— Нищо чудо, че ме мразеше и в червата.
— Освен външността ти.
— Момичетата не се мразят заради такива неща.
— И заради факта, че Ферамо си е падал повече по теб, отколкото по нея. Ако се случеше ти да надушиш и издадеш Ферамо на МИ6, тя би изглеждала некадърна. Ако се приближеше прекалено, Ферамо е можел да я издаде на теб. След като на практика ти взриви цялата работа, като се свърза с Уиджет, тя не е могла да допусне да излезеш жива от Судан, предала те е и ги е накарала да те очистят.
— Какво ще стане с нея сега? — попита Оливия, наклонила глава настрани, придала си невинен вид. — Моля те, не ми казвай, че ще я осъдят на петдесет години затвор, в зле ушит оранжев гащеризон и остригана коса.
— Вероятно ще й дадат няколко присъди от по сто и петдесет години, които да излежава последователно, и то, ако има късмета да не я пратят да опитва кубински пури. А между другото имаш много поздрави от приятелката ти Кейт.
— Кейт? Кой се е срещал с нея?
— Уиджет. Обяснил й всичко. Казала да ти предам, че е много впечатлена и че иска да знае кой е бил другият.
Оливия се ухили. Кейт имаше предвид другия свалян.
— Извинете, сър.
Слаб, спретнато облечен мъж се мотаеше край вратата. Оливия откри, че почтителността, с която се отнасяха към Скот Рич в разузнавателните среди, силно я възбужда.
— Господин Милър моли незабавно да отидете при него в лабораторията заедно с агент Джаулс.
Оливия скочи на крака.
— Трябва да са извадили снимките. Хайде!
Понесе се по коридора към лабораторията, а Скот я следваше по петите и говореше:
— Добре, успокой се. Трябва винаги да си сдържана.
Оливия нахлу в лабораторията и я откри пълна със сериозни лица. Всеки високопоставен служител в района беше дошъл да види доказателството, че бин Ладен е бил в пещерите под Суакин. Бяха разпознати труповете на няколко висши оперативни работници на Ал Кайда, изплували от срутената и наводнена пещера. Но от бин Ладен нямаше и следа.
— Браво, че сте ги проявили въпреки мокрия фотоапарат — каза Оливия. — Който и да го е направил.
Дребничко момиче с къдрава червена коса се ухили до уши.
— Аз бях.
— Благодаря — каза Оливия.
— Добре, а сега ще ги погледнем ли? — намеси се Скот Рич. — Може ли?
Отпусна се на стола пред един компютър. Техникът почтително посочи няколко връзки и Скот извика първата снимка.
— Боже, какво е това? — Беше сиво петно. — Близък план на част от кит ли? — промърмори Скот.
— Още не бях включила светкавицата.
Мина на следващата снимка. Половината беше осветена и чисто бяла, но можеше да се различи снимката и диаграмата на пристанищния мост в Сидни. Оливия се опита да си припомни последователността на събитията в пещерата. Беше снимала фотографиите, а после опита да направи хубава групова снимка. После снима бин Ладен, а след това запали дюзата на газа и избяга.
Големците от ЦРУ се скупчиха около груповата снимка. Беше много трудно да се различи нещо. Всичко, което се виждаше през мъглата, бяха бради и тюрбани.
Скот й хвърли бърз поглед.
— Ще успеят да ги обработят — обясни той успокоително. — Ще ги подобрят. Снима ли бин Ладен в едър план?
— Да — отвърна тя. — Сигурна съм, че е следващата. Настъпи тишина. Всички очи се впериха в екрана.
Оливия заби нокти в дланите си. Сред объркването и ужаса си в пещерата беше сигурна, че вижда бин Ладен. Излъчването му, усещането за дремеща зла сила, напрегнатостта под ленивото спокойствие. Но пък, както несъмнено би й припомнила Кейт, по едно време тя беше точно толкова сигурна, че Пиер Ферамо е бин Ладен.
Скот Рич се наведе напред. Тя се насили да диша, наблюдаваше как обветрената му ръка посяга към мишката и кликва. В началото беше трудно да се различи образът. После се проясни. Груба бяла тъкан, опъната над чифт колена.
— Чудесно — отбеляза Скот Рич. — Явно разполагаме със снимка на чатала на бин Ладен.
56.
След минути Оливия се беше върнала при своя компютър и изливаше яростта и смущението си, като преораваше частите от разпитите, които бе изрязала и монтирала. После изведнъж чистата енергия на гнева й избухна през облаците от свръхинформация и лъжливи следи като тунел от светлина.
Облегна се на ъгъла на бюрото.
— Скот — изсъска тя. — Ела тук. „Оскар“-ите са — заяви тя, когато той се наведе над бюрото й толкова близо, че едва се сдържа да не сложи ръка на бедрото му по новопридобит навик.
— Знам, че са „Оскар“-ите. Искаш ли да ги гледаш?
— Не, мисълта ми е, че ще
