Думите се оказаха също толкова безрезултатни, колкото и ударът с кърпичката.
— Това е твърде съмнително твърдение — заяви той с кадифения си глас. В гърлото му напираше неудържим смях. — Аз съм
Вбесена, тя захвърли една възглавница към него. Този път се прицели по-добре и възглавницата мина съвсем близо край лявото му ухо.
— Ти наистина си звяр. Хората ме предупреждаваха, че само за един миг можеш да промениш чувствата си. Върви си! Не желая повече да гледам учтивото ти безразличие!
Той се поклони.
— Както желаете, мадам. Повече няма да ви безпокоя.
Тя отново се разрида, този път заради готовността му да си тръгне. Беше достатъчно суетна, за да вярва, че той няма да се откаже от нея толкова лесно. Твърде късно Кетрин си припомни, че е добре облечена и живее спокойно благодарение на щедростта на графа. Твърде много щеше да загуби след неговото сбогуване.
— Безсърдечно същество! — кресна тя.
Думите й не оказаха никакво въздействие. Тя хвърли още една възглавница.
Хоукс се отмести невъзмутимо и възглавницата прелетя край него. Той се загледа с тъга в летящия предмет, изпитал необяснимо родство с използваната възглавница, която прелетя над парапета, а разпилялата се перушина се посипа като градушка върху площадката. Очите му бяха бездънни, тъмни и леденостудени. Обърна се и за последен път погледна младата жена, която го бе запленила в мига, в който я бе видял за пръв път в Кралския театър преди осем месеца.
— Можеш да използваш къщата до края на следващия месец — рече той. — Нямам никакво намерение да подновя договора. Ако желаеш, можеш да предприемеш съответните мерки за освобождаване на помещенията.
— Ти изобщо не се интересуваш от желанията ми — изкрещя тя, а той тръгна надолу по осеяното с пера стълбище.
Хоукс осъзна, че тя е напълно права. В този момент той не се интересуваше нито от желанията, нито от хитрините и обясненията й. Далеч по-разстроен бе от сблъсъка с Брет. От Кетрин бе очаквал страст, а не постоянство. Би било прекалено наивно да изисква вярност от жена с характера и работата на Кетрин. Може би това се отнасяше за всички жени, с изключение на майка му, постоянството на която отиваше в другата крайност. Тя бе останала вярна и на мъртвите.
Но Брет бе нещо съвършено различно. Той бе измамил доверието му, наранил го бе до смърт. Странно вцепенен, Хоукс се метна на седлото, развял дългото си черно палто, преди полуголата Кетрин да се подаде от отворения прозорец в необичайно раздърпан вид.
— Безсърдечно същество!
Той свали шапка и й се поклони, после пришпори черния си кон. Чувстваше се така, сякаш сърцето му наистина го нямаше.
—
Прозорецът с трясък се затвори след него.
Необузданите викове на Кетрин Стоун не можеха да бъдат чути сред трясъка на каретите по Пикадили, където пътят се стесняваше и отвеждаше към Лейстър Фийлдз. Каруци и кабриолети, карети и коне трополяха по пътя си преди да стигнат острия завой и да забавят ход по тясната улица, защото само по Хеумаркет2 можеха да стигнат до Уайтхол3 и Странд.
Ето защо изглеждаше малко необичайно, че един джентълмен в напреднала възраст и оплешивяващо теме стоеше като закован на североизточния ъгъл на кръстовището, ангажиран в сериозен разговор с твърде млада госпожица, която често бе принудена да вдига глава към него, за да разбере какво й казва.
Младата дама очевидно бе от заможно семейство. И макар колосаното й боне да не бе достатъчно високо, в съответствие с последните модни тенденции, тя бе облечена в добре ушита рокля с висока яка, изработена от професионално декорирана качествена батиста. Роклята беше украсена с тройни дантелени рюшове, широките буфан ръкави бяха привързани на три места с панделки в убито морско-зелено, наречено Помона4, които съвсем отскоро се продаваха по магазините. Подплатената с коприна пелерина, която падаше на меки гънки от рамената до коленете й, беше в същия цвят, и минувачите, които минаваха близо до тях, не можеха да не забележат, че цветът е чудесно подбран, защото подчертаваше цвета на очите на младата дама.
Но не безупречният вкус по отношение на цветовете, а съвършените, женствени форми, от които на човек сякаш му спираше дъхът, привличаха погледа на всеки мъж, който вървеше в тази посока. Неподправената радост, която струеше от чаровното й лице, обаче, най-силно приковаваше вниманието им. Уличното движение по правило се забавяше на това кръстовище. Каретите напредваха съвсем бавно, а каруцарите, кочияшите и търговците дърпаха юздите, за да възпрат конете си, и се оглеждаха наоколо.
Кочияшите на един млекарски файтон и на един файтон с две колела, които чакаха ред, за да пресекат, се спогледаха над задниците на конете си и се съгласиха, че нямат нищо против забавянето. Всъщност, кочияшът на двуколката, макар че бе женен, се обърна към млекаря, намигна му и кимна.
— Не съм си и помислял, че точно тази сутрин ще срещна Венера на кръстовището.
Млекарят се захили.
— Аха. Наистина е прекрасна гледка.
Госпожица Сара Уилкс Линдъл, красивата Венера на кръстовището, изобщо не забелязваше главите, които се обръщаха към нея, нито пък виждаше красивите цветове, обагрили небето на изток. Сара Линдъл беше сляпа. Красивите морскозелени очи, които така чудесно се съчетаваха с панделките, раздвижвани от лекия ветрец, не виждаха нищо.
Изразът на съсредоточено внимание, който осветяваше лицето й, бе предизвикан от звуците, не от гледката наоколо. Колелетата трополяха, копитата на конете чаткаха по калдъръма. Гласове, които бъбреха много по-бързо от онези, с които бе свикнала в провинцията, говореха на диалекти, които й бе трудно да разбере. Какофонията от звуци атакуваше слуха й така натрапчиво, както смесицата от аромати, изпълващи обонянието й.
Вкъщи Сара знаеше къде ще я отведе всяка нейна стъпка. Всеки звук, всеки аромат й бе познат. Лорд Линдъл държеше сляпата си дъщеря в пълната безопасност на дома им в Линдъл хол. Всяка нейна потребност бе задоволявана, а миналото, настоящето и бъдещето на Сара бяха педантично обсъждани и планирани. Пред нея не съществуваха никакви изненади, никакви пречки не я спъваха. Цялото й минало и голяма част от бъдещето й бе предсказуемо и праволинейно — тя живееше в пълна сигурност, закриляна и защитавана от всякакви шокове и изненади.
Този нов свят, в който се бе отзовала, бе плашещ и смущаващ, но всепоглъщащ и завладяващ по начин, който тя не си бе представяла преди. В Лондон всяка нейна стъпка бе непозната, изпълнена с препятствия и трудности. Една обикновена разходка по тротоара се превръщаше в мъчително, изнурително, шумно приключение. Сара бе объркана, замаяна и въодушевена, новите й преживявания надминаваха всичките й очаквания.
От момента, в който излязоха на тази сутрешна разходка, доктор Тървей нервно се покашляше и непрекъснато мърмореше нещо под носа си. Тези едва доловими звуци, както и все по-бавните крачки, с които се движеше, колкото по-наближаваха целта си, оставиха у Сара неловкото убеждение, че добрият лекар предпочита да е всякъде другаде, но не и тук — на път за дома на една от най-известните си пациентки — лейди Амелия Кесълфорд, овдовялата графиня на Хенли.
Идеята за това пътуване принадлежеше на кръстницата й, Лидия Тървей, и Сара бе дошла в Лондон по нейна покана. Седем години подред Лидия бе писала писма до бащата на Сара, умолявайки го да позволи на дъщеря си да опита вкуса на живота в големия град. Седем години подред лорд Линдъл бе отклонявал щедрите й покани. Тази година писмото от Лидия бе пристигнало отново — по-дълго и по-смело от
