сърдито цвилене се изправи на задните си крака, за да избегне опасността в лицето на бастуна, който Сара размахваше напред-назад пред себе си, точно като извадена сабя.
— Не, Брутъс!
Хоукс мигновено отклони вниманието си от Сара, а Брутъс силно дръпна юздата и скочи в една двуколка.
— Проклятие! — изръмжа Хоукс.
Двуколката, загубила баланса си, се обърна с остро скърцане и изсипа товара си на пътя. Кочияшът изруга изразително и обхванат от облак пара, се зае да успокоява конете си.
Избелил очи, Брутъс отстъпи назад от лавината от слама, изсипала се в краката му. Рязкото му движение би хвърлило не един добър ездач на земята, но Хоукс успя да се задържи на гърба му, като крещеше с все сила.
— Не, Брутъс! Не! Успокой се, дявол такъв!
Брутъс обаче не желаеше да се успокои. Вместо това отново се изправи на задните си крака точно под носовете на два коня, впрегнати в товарна каруца, после изпръхтя нещастно и внезапно се обърна назад, вбесен от опасната близост на другите животни. Захапа юздата с все сила и се юрна напред.
— Пазете се! — изкрещя Хоукс, навел се над гривата на Брутъс в отчаян опит да хване юздата. Конят стъпи на тротоара и хукна напред.
Слънцето все още сияеше като корона около главата на Венера, която стоеше като статуя, точно на пътя на Брутъс.
Хоукс дръпна юздите и изрева с пълно гърло.
— По дяволите, жено! Пази се от пътя! Сляпа ли си!
Сара бе сигурна, че сърдитият вик бе адресиран към нея, но не се помръдна, защото знаеше, че една крачка само можеше да я отведе под копитата на коня, а точно в този момент не биваше да греши. Притиснала ръце към тялото си, тя се опита да се превърне във възможно най-малка мишена и смело остана на мястото си, наострила уши и здраво стъпила на краката си. Разчиташе, че острият й слух ще й подскаже в коя посока да отскочи в последния момент. Краткият миг на очакване й се стори безкраен. Чаткането на подкованите копита се приближаваше, но тя стоеше на мястото си, подобно на тореадор, застинал в очакване на бика. В последния момент Сара отскочи настрани и огромната маса на човека и животното, придружени от проскърцването на кожените юзди и шумоленето на развятото палто, прелетяха край нея, а вятърът разлюля полата й и разпиля къдриците по лицето й.
Сетивата й бяха атакувани от безброй усещания, неуловими като въздуха около нея. Тя долови миризмата на коня, острия дъх на страха, лъхна я мирис на пот, кожа и още нещо — едва доловим аромат на мъжки парфюм, който й напомни за уханието, което се носи в гората след дъжд. Освен това във въздуха се носеше някакво неуловимо, странно напрежение, подобно на онова, което се усеща в атмосферата при гръмотевична буря. Сякаш нещо по-голямо от самия живот, нещо първично, стихийно, могъщо, току-що бе прелетяло край нея.
— Проклятие, жено! Можех да те убия!
Ругатнята, изречена през рамо, я смути не по-малко от урагана, връхлетял я, докато той препускаше край нея. Сара изобщо не бе свикнала да й крещят. Никой до този момент не се бе отнасял грубо с нея. Имаше нещо оскърбително в този изблик на гняв, насочен към нея. Неконтролируемите лудории на един кон и собствената й неволна грешка със сигурност не можеха да оправдаят непристойния му език.
— Мили Боже! Сара, добре ли си? — Доктор Тървей веднага застана до нея. — Можеше да бъдеш убита!
— Проклет глупак! Един мъж не трябва да бъде допускан до улицата, щом не може да контролира коня си — настоя тя, силно зачервена от преживяното. И през ум не й минаваше, че нейният бастун е в голяма степен отговорен за поведението на разбеснелия се кон.
— Този мъж притежава много силен кон — отбеляза лекарят.
— И не знае мярка на устата си — сухо добави Сара.
В далечината все още се чуваше тропотът на копитата и гласът на ездача:
— Пазете се от пътя!
Доктор Тървей я преведе около купчината слама, изсипана на пътя.
— Хайде, трябва да отидем у лейди Кесълфорд — напомни и той. — И нито обърнатите двуколки, нито избягалите коне ще ни попречат да получим гаранции за Алмак.
ГЛАВА ВТОРА
След шума и суматохата по улиците, в смълчаната къща на графинята на Хенли се долавяше нещо смътно тревожно и вълнуващо. Слугите бяха твърде раболепни и мълчаливи, огромните стаи прекалено тихи и изпълнени със сладникав мирис на застояло.
— Сериозно болна ли е графинята? — тихичко попита Сара, доловила силната акустика на огромната, студена всекидневна, в която чакаха, за да бъдат допуснати до леглото на Амелия Кесълфорд.
Лекарят й отговори шепнешком.
— Никога не бива да повтаряш това, което ще ти кажа сега, Сара, но графинята няма никакви физически оплаквания, които бих могъл да излекувам. Здравословното й състояние се влошава от постоянната й меланхолия, която подсилва всяка нейна болка и вълнение. Изпадна в това състояние след смъртта на най-големия си син, Астън, който си счупи врата при едно падане от коня. Този нещастен инцидент може би нямаше да я сломи чак толкова, ако не бе последван от апоплектичния удар на съпруга й, Джордж, и от смъртта на сестра й и зет й, станали жертва на едрата шарка. Убедена, че самата тя съвсем скоро ще умре от разбито сърце, Амелия се залежа и никога повече не пожела да напусне къщата си.
— Какъв ужас! — думите й скръбно прокънтяха в огромната, задушна стая. Сара изпита дълбоко състрадание към жената на горния етаж. Тя напълно разбираше скръбта, причинена от загубата на близък човек. Нейната собствена майка се бе споминала, когато тя бе едва седемгодишна. Месеци наред, озовала се в нов, потънал в тъмнина свят, Сара бе неутешима, разкъсвана от убеждението, че тя, по някакъв начин, бе отговорна — за случилото се, измъчвана от ужасния страх, че баща й може да й бъде отнет по същия начин.
— Ужасно, ужасно! — думата продължаваше да се върти в съзнанието й.
— Наистина е ужасно — съгласи се докторът. — Ужасна загуба е една чудесна, здрава жена да линее и вехне заради любимите хора, които е загубила при положение, че все още има семейство, добро здраве и сила — все неща, към които много от моите пациенти така отчаяно се стремят.
— Но щом оплакванията й всъщност са измислени, какво правиш за нея?
Лекарят се засмя самодоволно.
— Посещавам я твърде често и така лейди Кесълфорд е принудена да се облече, да се погрижи за тоалета си и да седне в леглото. Твърдо решен съм да направя така, че тя все пак да се измъкне от това легло.
Когато най-после Сара и доктор Тървей бяха въведени от един смирен, мълчалив слуга при овдовялата графиня, Сара не можа нито да види, нито да оцени черното копринено кимоно, което Амелия се бе постарала да наметне в очакване на посетителите си, но се досети за артистично подредените букли на току-що накъдрената й коса, доловила слабия мирис на леко опърлена коса, който винаги се усеща след използването на маша. Тя леко стисна ръката на лекаря.
— Влизай, влизай, Тървей. Не стой на вратата. Коя е тази красива млада жена, която си довел да ме види? — Амелия ги покани с повелителния тон на жена, свикнала всички нейни заповеди да се изпълняват начаса.
Сара направи реверанс.
— Аз съм Сара Уилкс Линдъл, милейди. От Линдъл хол.
— Линдъл? Дъщерята на Елизабет Линдъл? — Графинята зашумя с коприните си и се наведе напред, за да я огледа по-добре. Сара почувства напрегнатия й поглед, всъщност дори долови момента, в който вдовицата, осъзнала, че тя е сляпа, рязко си пое дъх. Сара неведнъж бе чувала тези сподавени въздишки на изумление.
А веднага след изненадата последва неизбежното съжаление, искрената мъка и състрадание, които
