намериха израз в твърде високия глас на Амелия, когато тя заговори отново.
— Ти приличаш на майка си, мило дете, но не можеш да видиш това, нали?
— Така е. Наистина не виждам, но си спомням как изглеждаше майка ми и съм поласкана, че смятате, че има някаква прилика между нас двете. Когато бях дете, я смятах за най-красивата жена на света. А когато се усмихнеше, на лицето й се появяваха най-прекрасните трапчинки.
Сара изпита облекчение, че първоначалният шок, предизвикан от слепотата й, бе отминал и сега вече можеше да се надява на един сравнително естествен разговор. Веселият тон на лейди Кесълфорд звучеше принудено, но Сара нямаше нищо против. Въпросите, на които отговаряше, бяха учтиви и съвсем естествени. Нямаше ги безсмислените изрази на мъка и съжаление заради недъга й. Всъщност, когато разбра, че Линдъл хол е в Бъкингъмшир7, само на един ден път от Брантли, любимото имение на сина й, дори неестествената й веселост отстъпи пред искреното любопитство.
Лейди Кесълфорд, която по свое собствено желание вече пет години живееше в пълно уединение, кой знае защо бе изумена да научи, че Сара още от детските си години бе обречена на живот в провинцията.
— Казваш, че никога преди не си идвала в Лондон? Живяла си много скучно, мила моя.
Доктор Тървей се изкашля.
— Може би си спомняте, че майката на госпожица Линдъл се разболя от треска, която бе прихванала в Лондон. Сара също се заразила, в резултат на което ослепяла. Мисля, че е напълно разбираемо нежеланието на лорд Линдъл да посещава един град, донесъл му толкова нещастия. Сара кимна.
— Баща ми смяташе, че ако ми позволи да изкарам един сезон в Лондон, той ще стане причина да се разболея от някоя неизлечима болест, която се предава по въздуха.
Лейди Кесълфорд махна с ветрило пред себе си.
— О, Боже! Баща ти сигурно много е обичал скъпата ти майка.
Сара не знаеше какво да отговори. Нямаше никакви съмнения в привързаността на баща й към майка й. Проблемът беше другаде. Майка й не му бе отговорила със същите чувства. Чудеше се дали лейди Кесълфорд знае това. Навремето майка й бе станала обект на твърде много клюки и интриги.
Лекарят бе достатъчно мъдър и побърза да насочи мислите й в друга посока.
— Знаеш ли, Сара — рече той, — лейди Кесълфорд отказва да се качи на кон поради същите причини, които не позволяват на баща ти да дойде в Лондон.
— Наистина. Вярно е. — Амелия откъсна мислите си от катастрофите, които очакваше от бъдещето, и ги насочи към спомена за отминали злини. — Моят най-голям син, Астън, бе хвърлен от любимия си кон докато прескачал някаква ограда. Падна на главата си и си счупи врата. И заради този трагичен инцидент, просто не мога да поверя живота си на някой кон.
Сара се наведе напред. Гласът й бе снишен до поверителен шепот.
— Знаете ли, напълно разбирам вашия страх от коне. Обичам да яздя на гърба на някой едър, кротък кон, под зоркия поглед на коняря, но се разтрепервам от страх от всяко прекалено буйно, непокорно животно. Тази сутрин едва не бяхме стъпкани от един пощръклял кон с неукротим нрав.
— О, Боже! Какъв ужас! — Вдовицата размаха ветрилото си малко по-енергично.
— Беше ужасно премеждие — довери й Сара с безгрижна усмивка и такова невъзмутимо спокойствие, че лейди Кесълфорд престана да си вее с ветрилото. — Но — гласът й придоби заговорнически нотки — татко изобщо не бива да научи за този инцидент, защото той сигурно веднага ще ме прибере в провинцията, където вероятността да се изпреча на пътя на обезумял кон е не по-малка. Не сте ли съгласна? Не бих желала отново да се затворя у дома, и то толкова скоро след идването ми тук. Лидия и докторът имат цял план за забавленията ми.
Лейди Кесълфорд я прекъсна с енергичната решителност на човек, който ръководи живота на другите много по-добре от неговия собствен.
— Трябва да чуеш представлението на филхармоничното общество. Аз имам лична ложа, която просто стои неизползвана в Арджил Румс.
Сара се усмихна.
— Много мило от ваша страна, че ни предлагате такъв лукс, лейди Кесълфорд, но не бихме искали да се натрапваме…
— Не, не, вече две години ложата стои празна, мила моя. Синът ми, който много добре знае, че съм прикована на легло, продължава да я плаща, вероятно само за да ме дразни. В случай, че внезапно ми хрумне да отида на концерт — все повтаря той.
Амелия поклати глава, а на устните й се появи тиха, изпълнена с копнеж усмивка, която Сара не можа да види.
— Вашият син е много грижовен, милейди — рече Сара, изтълкувала неправилно тъгата, с която вдовицата й разказа за празната ложа, и преди Амелия да успее да си поеме дъх, за да каже нещо, тя се наведе напред и промени темата на разговора, като отбеляза: — Зная, че въпросът ми може да ви се стори неуместен, но това, с което сте облечена, не е ли китайска коприна?
Амелия изобщо не намираше въпроса за неуместен.
— Как разбра това? — попита тя.
Развеселена от факта, че повечето хора смятаха, че слухът й е също толкова ограничен, колкото и зрението й, Сара се разсмя, без да подозира, че Амелия се възхищава най-вече от този неин приятен, изпълнен с весело безгрижие смях.
— Фината ориенталска коприна издава прекрасно шумолене, което просто няма как да се сбърка — обясни тя.
Развеселена, графинята се раздвижи в леглото, само за да произведе въпросното шумолене.
— Напълно си права, мила моя. Радвам се, че го забеляза, защото това е любимата ми дреха. Толкова е приятно да се докосваш до коприна… Не си ли съгласна?
Пръстите на Сара сякаш се плъзнаха по въображаемото парче коприна.
— Тя прилича на топла вода, която изтича през пръстите ти — промърмори тя.
— Прекрасно казано, мила моя. — Амелия постави една мека гънка от лъскавата тъкан в ръката на Сара. — Племенникът ми Стюарт спечели тази дреха за мен.
— Спечели ли я, мадам? — удиви се Сара.
— О, да. Стюарт постоянно печели разни неща. Той е добре известен с късмета си.
Доктор Тървей отново се прокашля.
— Човек или трябва да е късметлия, или да има бездънни джобове, за да продължи да се забавлява в подобни хазартни игри.
— Да, това е така — съгласи се Амелия. — Този начин на живот не може да не поставя Стюарт в известни затруднения от време на време. — Тя се засмя опрощаващо. — Но това не се случва често. Само няколко пъти е заемал от мен по-големи суми пари. — В думите й нямаше и следа от укор. — За моя радост, Стюарт има и други таланти. Той е много красив, добър познавач е на модата и ценител на бързите коне. Осмелявам се да твърдя, че по въпросите на изисканата изтънченост и елегантност момчето просто няма равен на себе си.
— Наричат го Красавеца, нали? — учтиво попита Тървей.
Сара не пропусна внезапната студенина и скованост, които се прокраднаха в думите на Амелия.
— Да. В някои кръгове. А моят собствен син, скъпият ми Ашли наричат Звяр.
— Звяр, милейди! — Изразителната уста на Сара свидетелстваше за искреното й възмущение. — Какво жестоко прозвище!
— Наистина — въздъхна Амелия. Една дълбоко изстрадана въздишка. Така въздишат майките, които правят всичко, което се изисква от тях, и въпреки това децата им не постъпват според очакванията им. — Ашли не дава пет пари за това какво мислят, или говорят за него. За жалост, той е много неразумен в това отношение. Всъщност, прякорът му сякаш го забавлява, но за една майка — сигурна съм, че разбираш това, мнението на околните е от огромно значение.
Сара наистина разбираше. Майка й също не даваше пет пари за благоприличието и добрия тон, без изобщо да мисли за страданията, които навличаше на семейството си. Тя се пресегна и потупа ръката на Амелия, а думите й прозвучаха много разумно и успокояващо.
