— Самият той.
— О! Колко неприятно! Ще се наложи да си държа езика зад зъбите от уважение към майка му.
Звяра, въпреки безцеремонното си държание и репутацията си на човек, който винаги е пренебрегвал условностите на светската изтънченост, не вложи никаква злоба в грубото си отношение към доктор Тървей. Той неволно обиди добрия доктор, така както неволно позволи на Брутъс да се втурне срещу Сара, но отношението му към братовчед му бе нещо съвършено различно и той бе готов веднага да му извие врата.
Брутъс не се нуждаеше от много време, за да настигне контето, което преследваха. Звяра се изравни с Красавеца и без да каже нито дума, елегантно скочи от седлото, стиснал камшик в ръката си.
Стюарт се спря на място, обърна се и с изискан жест вдигна монокъла си и погледна нагоре към очевидно ядосания си братовчед.
— Ако не те познавах добре, Хоукс — рече той, като с нахално изумление се взираше в камшика, — бих се обзаложил, че възнамеряваш да използваш този камшик, за да ме наложиш добре. Точно тук, пред очите на цял Лондон.
Хоукс се усмихна със съжаление и плесна с камшика по един от изплесканите си с кал ботуши.
— Ужасно ме изкушаваш да го направя, Стю. Наистина.
Стюарт посочи с монокъла си към далечния край на Тибърн лейн и заговори с неукротимото си чувство за хумор.
— Обеси ме, братовчеде. Трябвало е да си вземеш въже.
Хоукс се разсмя уморено и спря да почуква по ботуша си.
— Един лихвар като че ли ще е много по-подходящ за целта.
Стюарт сви рамене.
— Това означава, че току-що си се видял с твой повереник, който — осмелявам се да твърдя това — не знае да си държи езика зад зъбите и ти е казал за — признавам си това — абсурдната молба, с която се обърнах към него.
— Колко си вътре? — попита Хоукс. Не беше в настроение за празни приказки.
Стюарт извади красива позлатена кутийка от малкия джоб на прилепналото си сако, подръпна маншета си, за да вземе носната кърпичка, която бе пъхнал под него, и с усъвършенствано от дългата практика движение на китката, си взе щипка емфие.
— О, ти ме познаваш, Хоукс — той деликатно кихна в кърпичката си. — Джобовете ми никога не остават съвсем празни.
Хоукс познаваше Стюарт прекалено добре, за да му повярва.
— Много се изсилваш, братовчеде. Защо ще притесняваш племенника ми, ако положението не е по- лошо от обикновено?
Стюарт отново сви рамене.
— Да ти кажа истината, имах нужда от една дребна сума, за да платя една жилетка.
— Жилетка! — Широката устна на Хоукс потръпна от едва сдържан смях.
Стюарт настръхна.
— Ти, скъпи ми братовчеде, с този твой стил на обличане — той презрително изсумтя, вдигна монокъла си и, извил вежди, внимателно огледа костюма за езда на лорд Кесълфорд, — изобщо не можеш да оцениш съвършенството, което постига мосю Лафет с бродираната коприна. И представа си нямаш дори! А това е много жалко, тъй като си благословен с такива рамене! — Той силно наблегна на последните две думи. — Всички дами в града без съмнение ще се състезават за честта да съблекат тези рамене, ако ти обръщаше малко повече внимание на дрехите, с които ги обличаш.
Въпросните рамене се повдигнаха едва-едва.
— Никога не се обличам само за да доставя радост на жените, които ме разсъбличат, и в този смисъл е напълно възможно да не мога да оценя съвършенството на твоя шивач, Стю. Предпочитам простотата и удобството на дрехите на Стултц пред изтънчената елегантност на тесния костюм, с който си облечен. Сигурен съм, че когато се обличаш, прибягваш до помощта на много силен лакей, въоръжен с обувалка и амонячна сол за ободряване. Не се ли страхуваш, че някой ден ще се премениш в толкова тясно сако, че дамата, заела се с разсъбличането ти, ще припадне от изтощение, или най-малкото ще охладнее и ще си възвърне здравия разум, докато се бори с дрехата ти?
Пренебрегнал всичко останало, Стюарт се хвана за името на шивача, който Хоукс бе споменал.
— Стултц? — повтори той. Монокълът отново влезе в употреба. — Нищо чудно, че дрехите ти висят толкова добре.
Хоукс започваше да се забавлява. Братовчед му не можеше да е чак толкова ограничен! Та той не изпитваше и най-малко разкаяние, загдето си бе позволил да проси пари от едно момче, два пъти по-младо от него.
— Разбирам — започна той, с натежал от сарказъм глас, — че не можеш да си платиш жилетката? Да не би шивачът да се е преместил да живее пред вратата на дома ти, в очакване да си получи парите?
Стюарт го накара да млъкне и сърдито заяви:
— Не говори глупости. Положението никога не е било чак толкова лошо. Оня глупак просто не иска да ми даде жилетката.
— Колко странно! — Хоукс иронично повдигна вежди.
— Абсолютно! Никога преди не ми е отказвал нещо.
— Значи си негов постоянен клиент?
— Бих казал, че е така. Имам цяла дузина жилетки, излезли изпод майсторската му ръка.
Гласът на Хоукс бе твърде меден, за да бъде искрен.
— Дамите в града сигурно са обезумели от радост. Шивачът ти обаче не изглежда особено впечатлен. Плащал ли си редовно сметките си при него?
— Разбира се, че съм плащал преди.
— Колко преди!
— Какво искащ да кажеш?
— За колко от дванадесетте жилетки си му платил?
— Какъв безочлив въпрос!
— Ах! — Гласът на графа бе по-гладък и от кадифе. — Най-сетне стигнахме до същността на проблема. Предполагам, че си платил за първата, може би и за втората, но в никакъв случай за третата. След което, при всяка представена сметка, ти си ощастливявал бедния шивач с нова поръчка, за да му затвориш устата.
Стюарт го изгледа, побеснял от яд.
— Откъде знаеш това?
Гласът на Хоукс стана рязък и студен.
— Чувал съм, че това е начинът, по който се уреждат дълговете в определени кръгове. Но още не бях чувал някой от контетата на хайлайфа да е измъквал пари от младите си роднини, с жълто около устата.
Стюарт бавно прибра кутийката с емфието.
— Не се бой. Няма повече да притеснявам Нейт.
— В това съм повече от сигурен. — Гласът му прозвуча с неумолима твърдост, която подчертаваше сериозността на Хоукс по въпроса и преди Стюарт да е успял да даде воля на наранените си чувства, братовчед му сложи край на оплакванията му с думите: — Искаш ли аз да платя на кредиторите ти, Стю?
Светлите сини очи едва не изхвръкнаха от орбитите си.
— Не, разбира се — изфуча Стюарт. За момент лицето му бе олицетворение на наранена гордост, но после побърза да смекчи резкия си отказ с добре премерена незаинтересованост. — Ако толкова настояваш, можеш да платиш на мосю Ла Фет за жилетката ми, братовчеде, но в никакъв случай не покривай всичките ми дългове. Това ще се разчуе веднага. Помисли си само какво би станало, ако другите ми шивачи, шапкарят и обущарят откажат да изпълняват поръчките ми, докато не им платя.
— Толкова ли си закъсал наистина?
— Повече. — Стюарт говореше с безгрижието на човек, свикнал постоянно да дължи пари на твърде
