— Защо да не изследваме света заедно? — Сара преливаше от възторг. — Едно такова приключение е много ободряващо и вълнуващо.
— Може би. — В гласа на Амелия се долавяше недоверие. — Следващото събиране в Алмак ще бъде идущата сряда. Ще се свържа с лейди Типтън и Корнелия Кандиш, за да ги информирам за моя патронаж и ако успея да убедя племенника ми да ни придружи, може да се надигна от това легло и да дойда с теб.
ГЛАВА ТРЕТА
Графинята тъкмо произнасяше последните си думи, когато един мъж влезе в стаята. Сара веднага разпозна в него джентълмена. Долови аромата на скъп парфюм от сандалово дърво, чу полюляването на кожените пискюли на високите му над коленете ботуши. Сара нямаше как да разбере, че това е Стюарт Кесълфорд, който изглеждаше като моден символ на шивашкото изкуство. Облечен бе в закопчан до брадичката, двуреден фрак в небесносиньо, бяла жилетка и тесни, прилепнали по тялото панталони. Красавеца, който за момента дори не подозираше този печален факт, се спря и вдигна вързания със златиста панделка монокъл към проницателното си синьо око.
— И защо е необходимо да убеждаваш любимия си племенник, скъпа лельо? Знаеш, че трябва само да попиташ и аз съм твой.
Сара знаеше, че племенникът на лейди Кесълфорд я проучва внимателно. Тя сякаш усещаше изпитателния му поглед и веднага се почувства в много неизгодно положение, защото така той научаваше за нея неща, които тя просто нямаше как да разбере за него. Внимателно слушаше, опитвайки се да долови някаква промяна в речта на новодошлия, която щеше да е сигурен знак, че е разбрал за слепотата й. Сара изпитваше известна загриженост, не беше сигурна как физическият й дефект ще бъде възприет от обществото. Това бе едва второто от много такива мъчителни запознанства, които трябваше да понесе през следващите седмици.
— Стюарт! — Амелия веднага се намеси. — Идваш съвсем навреме. Ще те представя на госпожица Линдъл. Току-що й обещах да й осигуря поръчителство за Алмак.
— Да — джентълменът замълча и се спря на мястото си. — И тук се намесвам аз.
И тогава Сара го чу — неловката пауза, почти незабележимата изненада в следващите му думи. Това беше единственото доказателство, че Стюарт Кесълфорд бе осъзнал нещастното й състояние. Сара бе много доволна от учтивия начин, по който той реагираше на слепотата й. После се запознаха, а Амелия повтори, че би искала той да я придружи до Алмак.
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — рече младият мъж. Наведе се изискано над ръката на Сара, повдигна я и леко я докосна с устни със самоуверен и очевидно неведнъж репетиран елегантен жест.
Сара реши, че маниерите му са доведени до съвършенство, за да доставят радост и изтънчено удоволствие. Лекият неангажиращ допир на ръката му, кратката целувка на устните му бяха точно премерени — нито твърде груби, нито твърде страстни, нито твърде студени, или пък надменни. Този жест напълно отговаряше на онова, което Сара си бе представяла, че ще види в Лондон. Нещо в тази целувка я накара да разбере по-добре майка си, която бе толкова запленена от живота в Лондон, припомни й, че това е поведение, с което годеникът й отдавна бе свикнал. Чудеше се дали и Джефри можеше така съвършено да целуне ръка на някоя дама.
— Ще ми окажете ли неоспоримата чест, госпожице Линдъл — речта на Стюарт Кесълфорд беше плавна и обиграна като ръката му, — да придружите милата ми леля с мен самия в Алмак? Това е едно от най- важните места, на които човек трябва да се появи по време на първия си сезон в Лондон. А вие, осмелявам се да твърдя това, ще засенчите всяка една красавица.
Сара не се стресна от тази безсрамна склонност към флиртуване, защото това също бе едно от нещата, с които бе очаквала да се сблъска в града. Ласкателствата на Стюарт бяха изречени с умерен финес и изтънченост, а и в компанията на толкова много свидетели не съществуваше никаква заплаха от прелъстяване. Сара просто не можеше да не остане доволна и очарована. Приятно й бе да слуша ласкави думи за себе си и установи, че е склонна да хареса племенника на лейди Кесълфорд.
Приятелското обкръжение, в което се намираше, й вдъхна смелост и тя реши да се пошегува.
— Казаха ми, че ви наричат Красавеца. Вие чувствате ли се засенчен в моята компания, сър?
Моментното му мълчание, неспособността му да отговори, издаде силната му изненада. Сара се зачуди дали и той, подобно на всички останали, не очакваше от едно сляпо момиче да бъде по-стеснително и саможиво.
— Едно насинено око ми спечели това прозвище, скъпа госпожице. Не красотата на бедното ми лице.
Тя закачливо размаха пръст.
— Не вярвам в това. Вашата леля ми каза, че сте хубавецът на града.
— Ако аз съм хубавецът, то вие сте приказната красавица, госпожице Линдъл — добродушно я подразни той.
Сара остана много доволна, когато Стюарт й предложи да повърви с нея до края на улицата. Тя нямаше как да знае, че целта на посещението при леля му не бе изпълнена, нито пък че Стюарт се слави с умението си да подбере най-подходящия момент, за да се обърне към дама — особено пък когато тя му е роднина — с молба за заем.
Тя знаеше единствено, че той сякаш я намира очарователна и че интересът, който проявяваше към нея, й допадаше. Сара не бе свикнала нито с вниманието на мъжете, нито с комплиментите им, а сега бе получила и двете, предложени й с толкова изтънчен финес, че тя се почувства въодушевена и по-склонна от всякога да разбере майка си.
Хоукс със сигурна ръка направляваше покрития с пяна, но вече уморен и покорен Брутъс сред двуколните кабриолети и файтоните, които трополяха около източния вход на Хайд парк.
Графът бе преживял една ужасна сутрин. В момента не искаше нищо друго, освен една малка закуска и един час спокоен сън, но и двете удоволствия трябваше да почакат докато се справи с един много по-важен проблем — Стюарт.
Подобно на впрегатен кон с превръзка на очите, Хоукс неотлъчно следваше посоката и нищо не можеше да го отклони от пътя му. Беше твърдо решен да намери братовчед си. Нямаше да позволи да се измъкне. Звяра си беше наумил да изнесе на Красавеца една жестока и вероятно твърде дълга лекция.
Преди Хоукс да успее да се приближи, Стюарт се раздели с компанията си. Доктор Тървей и спътницата му тръгнаха надолу към него, а Стюарт, върху когото Хоукс бе приковал смръщения си поглед, лениво пое нагоре по Тибърн лейн — мястото, на което от години се извършваха всички публични обесвания в Лондон.
Доктор Тървей го поздрави учтиво, но Хоукс нито за миг не отклони поглед от Стюарт. Той уморено докосна периферията на шапката си и иронично заяви:
— Радвам се да те видя, Тървей.
Хоукс щеше да остане много изненадан, ако можеше да чуе краткия разговор, свързан със самоличността му, който проведоха докторът и спътницата му, след като той отмина.
Сара сграбчи ръката на доктор Тървей, а гласът й затрепери от едва сдържано вълнение.
— Това е господинът, който едва не ни прегази днес сутринта!
— Сигурна ли си, Сара? Трябва да призная, че този кон наистина е черен и еднакъв с онзи, който едва не те стъпка, но изобщо не съм сигурен, че ездачът е същият. Тази сутрин успях да го видя само в гръб.
Сара усети познатото нетърпение да се надига в гърдите й. Толкова много хора смятаха, че са в правото си да се усъмнят в думите й за нещо, или някого, само защото тя е напълно сляпа.
— Тази сутрин едва не бях убита, докторе. Няма как да не запомня впечатленията си от виновника. Сетивата ми са запечатали образа на коня и ездача завинаги. Зная всичко за тях, с изключение на това как изглеждат. Не бих могла да сбъркам гласа му. И никога няма да го забравя. Той е така запечатан в паметта ми, че дори и сега, когато съм в пълна безопасност, ръцете ми се разтреперват само при спомена за него. Кой е той? Бих искала да му кажа какво мисля за него.
— Това… — колебливо изрече лекарят — е Звяра.
— Звяра? Синът на лейди Кесълфорд?
