— Може би е най-добре, че синът ви посреща това с усмивка, защото вие щяхте да сте още по- разстроена, ако той страдаше от това прозвище.
— Никога не съм гледала на нещата от този ъгъл, но думите ти ми носят странно успокоение — прошепна графинята и се наведе напред. Беше толкова развълнувана, че гласът й трепереше. — Скъпа моя, ти виждаш неща, които ние, зрящите, би трябвало да забелязваме по-добре от теб.
— Вие сте много мила, лейди Кесълфорд. Може ли да помоля да ви разгледам по-внимателно?
— Ако само можех да направя това възможно. — Графинята изглеждаше искрено разстроена от факта, че не може да направи нищо.
Доктор Тървей хвана ръцете на Сара.
— Сара вижда, милейди, по свой си начин. С помощта на ръцете си.
Наистина ли, дете? Чувала съм, че крал Джордж видял лицето на лейди Сара Ленъкс, като прекарал ръка по лицето й, когато тя била представена в съда. Казват, че искал да разбере дали приличала на съименницата си — нейната пралеля, Сара Ленъкс, и обявил, че двете жени много си приличат.
— Лейди Ленъкс е била много любезна да позволи на краля да направи това. Повечето хора не се съгласяват лицата им да бъдат опипвани.
Лекарят се съгласи.
— Съществуваха страхове, че едно такова опознаване може ненужно да развълнува краля. Още по онова време той получаваше пристъпи на слабоумие.
Амелия внимателно вдигна ръцете на Сара и ги приближи до меките си, напудрени бузи.
— Можеш да видиш лицето ми, ако желаеш.
Сара беше доволна. Нежни като крилца на пеперуда, върховете на пръстите й проследиха профила на Амелия.
Графинята подскочи и се отдръпна назад. Сара поспря и бе готова да се откаже, но вдовицата прошепна:
— Продължавай.
Стоеше напълно неподвижна, на лицето й играеше усмивка, а Сара продължаваше да изследва контурите на лицето й.
— Нищо чудно, че са се безпокоили за краля — каза Амелия. — Има нещо твърде интимно в този жест, в това изучаване на лицето ми.
Сара бе трогната от желанието на графинята да разбере ограниченията на света й, тънещ в мрак.
— Благодаря ви, мадам, че ми позволихте тази интимност — рече тя. — Сега в главата си нося една красива картина, която напълно съответства на благия ви глас.
— Милейди… — Доктор Тървей се поколеба за момент, но Сара знаеше, че той възнамерява да се възползва от момента и да изпълни обещанието си да помоли графинята за препоръки. — Ще ви бъда безкрайно задължен, ако ми позволите да ви помоля за една услуга.
Непосредственият отговор на Амелия се изрази в една внезапна скованост и почти неуловимо дистанциране.
— Наистина ли. Услуга?
Сара изтръпна. В този момент й се щеше да бе настояла да се откажат от тези глупави препоръки.
— Колебая се дали да ви помоля…
— Мили, Боже, Тървей. Държиш ме в напрежение. Ако продължаваш така, май ще имам нужда от амонячна сол за ободряване. Казвай направо! Каква е услугата?
— Мислите ли, че ще е във възможностите ви да подкрепите представянето на Сара в Алмак?
Амелия се отпусна на възглавниците си и изпусна лека въздишка на облекчение.
— Гаранции? Това ли е всичко? Толкова шум за нищо — скастри го тя. После без следа от снизходителност рече: — Ще бъда очарована да го направя. На колко години си, моето момиче?
Сара повдигна брадичката си. Знаеше, че отговорът й неминуемо ще предизвика определена реакция.
— На двадесет и четири!
Чу как Амелия рязко си пое дъх и от устата й се изтръгна тих, гърлен смях.
— Вече съм почти старица.
— Глупости! — енергично запротестира графинята. — Още не си престаряла. Но моля те, кажи ми с какво толкова си се занимавала цели двадесет и четири години, заключена в самотата на Линдъл хол!
— Не ме съжалявайте, милейди — настоя Сара. — Живеех под настойничеството не на една, а на две изключително талантливи дами със скромни доходи. Благодарение на техните търпеливи усилия, аз говоря немски и френски, зная стъпките на няколко танца, мога да свиря на пиано и клавесин, а освен това плета сравнително добре. Мисля, че съпругът ми ще се оплаква само от това, че ми липсват светски маниери.
Гласът на лейди Кесълфорд преливаше от любопитство.
— Значи си сгодена?
Сара се изчерви.
— Не официално, но се знае, че ще се омъжа за сина на един наш съсед, когато той се върне от службата си при Уелингтън в Испания.
— И обичаш ли този млад мъж? — Амелия се наведе напред, изпълнена с напрежение. — Той ще те направи ли щастлива?
Ръцете на Сара нервно се плъзнаха по златната филигранна дръжка на бастуна от слонова кост, сякаш за да подчертаят несигурния танц на чувствата й. Разбира се, че обичаше Джефри. Той й беше другарче в игрите, най-близкия й приятел преди и след треската. Той й беше помогнал да преодолее страха си от странния, потънал в мрак свят, в който бе принудена да живее. Но след време се бяха разделили и сега тя нямаше никаква представа що за човек е станал Джефри. Как би могла да отговори на подобни въпроси?
Сара въздъхна.
— Бяхме неразделни като деца, но взаимоотношенията ни се промениха, когато Джефри стана достатъчно голям, за да ходи на училище. После предприе пътуване из Европа, което удължи отсъствието му, а непосредствено след завръщането си, преди да се опознаем отново, той убеди баща си, че иска да направи военна кариера. Била съм в компанията му не повече от десетина пъти след като престанахме заедно да се катерим по дърветата. — Тя се разсмя, долови неудобството в гласа си и си наложи да се успокои. — Бащите ни смятат, че сме чудесна двойка.
— А ти!
— Нямам никаква представа — честно си призна тя. — Но не бих искала цял живот да бъда в тежест на баща си.
Настъпи дълго мълчание и Сара си помисли, че с последната си забележка сигурно се бе злепоставила пред вдовицата.
— А ето че сега си в Лондон. — Гласът на графинята изобщо не издаваше мислите, които я вълнуваха в този момент.
— Да, чудесно е! Тук има толкова много звуци и аромати, толкова нови неща, които бих могла да правя! — Думите на Сара преливаха от възторг. Цялото й лице бе осветено от радост.
— Изпитвам някакъв непонятен копнеж дълбоко в душата си… — Тя се опита да обясни чувствата си. Изобщо не можеше да си представи неземното изражение, което се появи на лицето й, нито пък долавяше страстните нотки в гласа си. — Чудя се дали бихте ме разбрали, ако ви кажа, че изпитвам непреодолима потребност да изследвам света, който лежи извън малкия пашкул, в който си живеех щастливо и спокойно толкова дълго време?
Думите, които се откъснаха от устата й, изведнъж й се сториха твърде дръзки и нетрадиционни, прозвучаха й като нещо, което бе изрекла майка й, нещо, което никой не би споменал в учтив светски разговор. Чувството й за приличие и дълг изведнъж загаси светлинката, озарила лицето й.
— Не бих искала да злепоставям съпруга си сред приятелите му и затова сметнах за необходимо да посетя Лондон.
Амелия, която твърде бързо се превръщаше в отшелник сред собствените си познати, силно сграбчи ръката й и я стисна насърчително.
— Знаеш ли, напоследък и аз самата се терзая от подобен копнеж?
